0
605

Литература
и общество

Първото издание на статиите на Александър Дзивгов (изд. „Изток-Запад”, 2013 г.) излиза близо 80 години след смъртта му, за да изпълни един неизплатен дълг на българското общество към него. Прочетете откъс от предговора към изданието на д-р Радка Пенчева и три статии от автора.

alexАлександър Дзивгов умира трагично през 1936 г., а случилото се с него е останало в историята като аферата „Българският Драйфус”. Той е автор, чийто прочит неизбежно ще разколебае скованите ни представи за литература, култура, канон. Сборникът представя умението на Дзивгов да анализира културни и политически казуси и да популяризира чрез критически и публицистични жанрове проблемите на 20-те и 30-те години на ХХ век у нас. Но тук не става дума единствено за естетиката на модерното световъзприемане, а и за личност с нравствен интегритет и безкомпромисно усещане за справедливост.

 

„Литература и общество”, Избрани статии, Александър Дзивгов, изд. „Изток-Запад”, 2013 г., 14 лв.

 

Д-р Радка Пенчева

…Роден е през далечната 1895 г. в София, в семейство на македонски преселници, завършил естетика и литература в Париж и Гренобъл, познавал видни интелектуалци и писатели от цяла Европа, владеел свободно няколко чужди езика. Ал. Дзивгов е бил в близки отношения с много български писатели – д-р Кръстю Кръстев, П. Яворов, П. Ю. Тодоров, както и с кръга, гравитиращ около в. „Литературен глас” и главния му редактор Д. Б. Митов. Оттам вероятно е и познанството му с Емилиян Станев. Сътрудничи и на други издания като сп. „Демократически преглед”, сп. „Сила”, сп. „Читалищен преглед”, сп. „Листопад”, в. „Ден”  и др. За съжаление, няма издадена отделна негова книга, с изключение на брошурата му „Покушение върху българското правосъдие”, която става и причина за смъртта му на 9 август 1936 г. Неговата смърт възмущава честните интелектуалци у нас и Д. Б. Митов издава през 1937 г. сборника със спомени за Ал. Дзивгов  „В памет на Александър Дзивгов” (1937). В него е публикувана и статията на Е. Станев за Дзивгов, както и статии от много други близки и познати на писателя и критика личности.

За какво всъщност Ал. Дзивгов е осъден и въдворен в затвора, което води и до смъртта му? През 1928 г. се самоубива индустриалецът Райчо Папаринов, главен акционер в „Р. Папаринов” АД в гр. Русе. Неговият съдружник чрез редица машинации, които включват и съдебните институции, се опитва да лиши вдовицата и децата му от имущество и да ги докара до просешка тояга. Честното и безкористно сърце на Ал. Дзивгов не може да приеме това и той, подобно на Емил Зола и Клемансо във Франция по случая Драйфус, се хвърля в защита на г-жа Папаринова и децата й. Важен детайл в случая е, че той не познава вдовицата на починалия. Мотивите му са безкористни и хуманни. По повод на този процес той издава и брошурата „Покушение върху българското правосъдие”, чийто текст съдът намира за обиден и осъжда Дзивгов на 7-месечен затвор. Там той заболява от бронхопневмония и умира на 9 август 1936 г. в Александровската болница, където е пренесен ден преди смъртта си. Осъждането му е допуснато по чисто формални причини, не успяват да помогнат и многото му близки хора, някои от които доста влиятелни. За зла ирония, той става жертва именно на съдебната институция, за която пише, че трябва да бъде уважавана. Още по-тъжно е, че делото минава при вял интерес от страна на пресата, в съдебната зала присъстват малко хора и няма този обществен отзвук, който би помогнал на Дзивгов да бъде освободен. И това също говори за българските нрави през 30-те и 40-те години на ХХ век. Управляващите се интересуват от партийните страсти, но не и от съдбата на един честен и образован интелектуалец.

Че Дзивгов е такъв, личи в множеството му статии и студии, които условно могат да бъдат разделени в два дяла: литературно-критически и обществено-политически. Няма по-значимо явление в нашата и чуждите литератури, което той да не е отбелязал. …Ал. Дзивгов публикува… статии за български писатели, поети, литературни критици и учени – д-р Кр. Кръстев, Н. Ракитин, Т. Г. Влайков, Г. Милев, П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров, Ц. Церковски, Иван Д. Шишманов, Ал. Балабанов, В. Пундев и др. Във всяка от тях той успява да улови най-същностното за отделния творец, което го прави неповторим, със свой стил и място в литературния ни живот. Литературно-критическите статии на Ал. Дзивгов удивляват и днес. Написани от позицията на модерните философи на 30-те и 40-те години на ХХ век, те не губят и националния си привкус. Последовател на Бергсон, Дзивгов пише от позицията на човек, убеден, че между всички области на културата съществува взаимопроникване, за което говори Бергсон. За това той има основания както във френското си образование, така и в убеждението си за голямото влияние и принос на духовна Франция в литературното и философско обновяване на Европа. Проводник именно на това френско влияние у нас е Ал. Дзивгов. Между неговата духовна природа и бергсонизма съществува предустановена хармония. Критикът не е чужд и на неотомизма, чието възраждане се наблюдава в следвоенна Франция. В много от студиите му се усеща влиянието на Жак Мартен и то именно с неговия нов хуманизъм, който привлича Дзивгов.

Когато говорим за хуманизма на Ал. Дзивгов, не можем да отминем и неговото отношение към няколко категории хора, които не са в центъра на внимание на обществото. Става въпрос за руските емигранти след революцията от 1917 г., военноинвалидите и техните семейства, българските емигранти.

Възможно е да се напише цяла книга за помощта, която оказва Ал. Дзивгов на всички белоемигранти, обърнали се към него за помощ. Неговият дом е бил отворен винаги за тях. Ето какво си спомня Христо Силянов по този въпрос: „…Едва ли има руски бежанец, учен, военен или обикновен човек, който да е минал през София и да не е видял добро от него, да не е вкусил сладък братски залък на неговата семейна трапеза…”

Познавал се е лично и е помагал на Ив. Бунин, Константин Балмонт, проф. Медведев. На погребението на последния е произнесъл посмъртното слово, а впоследствие е редактирал и съчиненията му. У Дзивгов е имало култ към руския мистицизъм и религиозен месианизъм. Познавал е добре руските символисти и особено много Владимир Соловьов с неговия мистицизъм. Печата статии за В. Г. Короленко, за К. Балмонт. Особен интерес буди статията му „Балмонт за днешна Русия”. В нея няма нищо поетично, а е само разказ на К. Балмонт за ужасите, които преживява в Русия преди заминаването си във Франция – за задържането му, за нуждата да се оправдава за преводаческата си дейност от испански език, за глада, униженията и ужаса на червената Аркадия…

Владеенето на много чужди езици дава възможност на Ал. Дзивгов да представи на български много чужди автори – Морис Метерлинг, Шарл Морис, Франсис Жам, Абел Ерман, Ромен Ролан, Петер Алтенберг, Александър Милеран, Милан Ракич, Георг Брандес, Луи Леже, Леон Пиер Кен, Луиджи Пирандело, Джозуе Кардучи и др. Няма значим автор, който да гостува в България и Дзигов да не се е срещал с него, да не го е улеснил в пребиваването му и в крайна сметка – да е оставил у него добра представа за България. Такива срещи той е имал и с дипломати, с артисти, учени, дошли от чужбина или работещи у нас… Дзивгов пише рецензии за антологията на Дора Габе-Пенева „Полски поети” от 1921 г. и за книгата на Ст. Грабовски и Ан. Ганчева „Из полското изкуство” от 1922 г.. .. Интересна за нас е и статията му „Луиджи Пирандело получи Нобеловата премия”, публикувана във в. „Литературен глас” през 1934 г. Като разглежда най-добрите творби на световни писатели, кандидатствали за наградата на тази сесия, Ал. Дзивгов критикува Нобеловия комитет не толкова за избора му, колкото за принципа, по който се дава наградата…

Не по-малко интересни са и обществено-политическите статии на Ал. Дзивгов. Написани артистично, с познаване на историята и трудовете на видните за времето си политически мъже, те и днес не са изгубили своята актуалност. Защитник на демокрацията и гражданското общество, неговото перо е непримиримо…

(Из предговора „Аз обвинявам!” Или аферата „Драйфус” по български”)

 

Българският трагизъм

 

От черната дата през есента на 1919г., когато България биде заставена да подпише договора за мир в Ньой, най-критическият момент в живота на българското племе е денят, когато бе връчена на българското правителство ултимативната заповед от Междусъюзническата военна комисия за разпускане на обновените по наборен начин въоръжени сили в страната. Ако всичките беди, що връхлетяха България от 1913г. насам, подкосяваха крилата на българския народ и го гнетяха, и го душаха с ужаса на непрекъсната верига от несполуки, последната акция на дошлите да въдворят мира в нашата земя пронизва България в сърцето и я осъжда на неминуема гибел. Разкъсаното тяло на нашия народ, похищавано и обливано с кръв вече толкова пъти, е изложено сега на нови злочестини, които ще го отведат към сигурен и трагичен разгром. Но в тия дни на страшна безпътица нека припомним старата истина, че народ, който сред кипежа на неволите не смогва да се съвземе, да събере останките от своя виталитет и да ги противопостави на целящия унищожението му вихър, няма да заслужи пощада от историята.

Българските злочестини, идващи от осем години насам непрестанно и с трагизма на едно зловещо предопределение, подчертаха неизменната склонност у българската интелигенция към аналитични съждения и абсолютна липса у нея на творчески замах, на колективна воля.

Тя се характеризира с един нервен пасивитет, с неяснота и дефекти в домогванията й и с една обществена индиферентност – истински признаци на социално мъртвило. От фаталната 1913г. ние все още спорим кой за кое българско нещастие е виновен, все още мъдруваме кога, какво и как би могло да стане, а повелята на историческата съдба ни изправи изумени пред повалена България и пред пропастта до нея, грозяща да я погълне и унищожи. И ние все още спорим, все още „откриваме“ близките и далечните поводи за последния жесток удар и се мъчим да го обясним като последица от по-раншни или по-сетнешни „действителни или мними прегрешения“, а утре ще настъпи 1-ви октомври, България ще се озове без въоръжени сили и ще дойде негли още една последица – най-страшната и сетна навярно: чуждестранната окупация. Всичките стенания и опити да докажем невъзможността ни да обновим доброволческа армия и другата невъзможност, материалната ни немощ да я издържаме, са само халостни умувания и суетно губене на ценно време. Междусъюзническата военна комисия и тази за репарациите знаят еднакво добре едната и другата невъзможност, но въпреки това, а може би и мимо тяхното желание, ултимативната заповед дойде, наложена от странични сили и съображения. Първата последица от тази ултимативна заповед за нас, за нашата политико-обществена действителност, за българската интелигенция и за българския народ трябва да е опомнянето. „Вътрешните раздори са неизбежни спътници на социалното разложение“, казва Томас Маколей. Стига вече разногласия в тази злочеста страна, стига вече безплодни словоборства и политико-агитационни турнири! Нека се създаде социален мир, поне за кратко време, за да останем живоносни и след това изпитание. Сега, когато нашият народ трябва да покаже на света, че и сред хаоса на неизброимите беди той може да подири у себе източник на нови животворни сили, нека си спомним, че над партийните знамена, уязвени и разкъсани от взаимни хули и нападки, стои България с окървавено чело, очакваща вразумяването на своите синове. Ще отминат ли нехайни край бликащата надежда в нейния страдалчески поглед, ще останат ли безмълвни и студени пред нейните свръхусилия да превъзмогне гибелта си грешните й деца, влагащи толкова жар и словоизлияния в безкрайните си разправии?

Всеки българин, всеки съзнателен гражданин на тая мъченишка земя не трябва да забрави, че на 1-ви октомври тя ще бъде беззащитна, изложена на нови похищения от домашни и чужди врагове. Границите й ще бъдат разтворени за всички, които отвън ще дирят повод и начини, за да парализират държавния организъм, а вътрешната й сигурност ще бъде изложена на компрометиране от заблудата или зложелателството на лоши българи. И ако несговорът е бил досега първопричината за всички български нещастия, нека пред последното, пред най-злокобното, единодушието да ознаменува началото на българското спасение. И това единодушие да бъде изразено в една мисъл, в едно стремление, в една цел, в един вик на душата: „България трябва да живее!“ Под този девиз трябва да се наредят всички политически партии в страната – освен една, антидържавната, – всички културно-обществени организации и да подадат ръка на правителството, за да се запази нацията от предстоящата опасност. Предстои временно изглаждане и замиране, или преустановяване поне на политическите дисонанси и триения, предстои мобилизация на всичките политически групировки, които ще трябва да развият максимална енергия, за да закрепне у народа съзнанието и се създадат благоприятни условия за образуване на доброволческата армия. Най-голямо престъпление пред страданията на България ще бъде да се остави правителството само да изпълни непосилната задача и да се злорадства пред немощта му да преодолее грамадата от препятствия. Това би означавало да се злорадства пред смъртта на България, да се ускори нейният край, това би означавало сами да се осъдим на взаимоунищожение и да заслужим печалната си участ. Само петдесет дни ни делят от фаталния ден и всеки опит през това време да се създадат разногласия, всяка инертност, всяко забавяне биха могли да имат съдбоносни резултати. А условията, сред които ще се работи, са съвършено неблагоприятни. И тъкмо заради това се налага максимално напрежение на политическите партии и на културно-обществените организации. Всяка от тях да разпрати най-добрите си членове, за да обяснят на народа всичкия ужас пред евентуалната несполука – пред една невъзможност да се образува доброволческа армия. Бих добавил дори нещо повече. За да се избегне, за да се премахне невъзможността известни комунистически елементи да проникнат в доброволческата армия, желателно би било да се намери модус за още по-съвместно действие между правителствената и опозиционните политически партии. Като се вземе за изходно начало пропорцията от представителите в парламента на отделните политически партии, или някое друго отношение, това е чисто технически въпрос, централните партийни бюра биха могли да дадат наряди на респективните окръжни, околийски и местни градски и селски бюра за рекрутиране на определен брой доброволци за гранична и за вътрешна охрана на държавата. Това е, чини ми се, ефикасен начин за самоволно, за спонтанно мобилизиране на нацията пред настъпващите беди. Допустимо е обаче тоя способ да се окаже не твърде удобен при опит за неговото прилагане. Не остава освен да се подири друг. Важното в случая е да се манифестира единодушието на всичките политически партии, върховното им желание да принесат необходимите жертви заради винаги жертваната досега България.

Не стане ли това, на 1 октомври България няма да съществува, ще остане само българското население, което ще бъде мърша за глутница вълци, чийто рев вече се чува от покрайнините на мъченическата българска земя.

В-к „Ден“, г. Х, бр. 141, 12 август 1921, с. 1

 

Българската армия

 

Вчера начена – според както желаят висшите разпоредители със съдбините на нашия народ – разформироване на една част от българската армия, отвчера България вече пристъпи – по чужда воля – към разрушението на онази институция, която в продължение на четиридесет и пет години бе носителка на българската чест. Безшумно и недоловимо сякаш за народните маси ще бъде сломен сложният механизъм на българската въоръжена крепост, ще бъдат разпиляни кондензаторът и символът на българската воля за живот. И сега, когато рухва една от основите на държавното ни строителство, нека отдадем сетната почит към загиващата армия, като уясним нейните отношения към българската действителност.

Сред неустойчивостта на политическия живот на нова България, сред липсата на вътрешна стабилност в стремежа за политико-държавно устройство у освободения народ, нашата армия бе негли единствената от младия държавен организъм, подложена на относително системно развитие и с една рядка за условията методичност. Отровата в нашето политическо битие, всадена от дребнавостта на партийните, партизански и котерийни борби, не успя да зарази младия военен колективитет и той расна крепко и непоколебимо. Постепенно, с неговото възйемане, израсна и се засилиха народният дух и народната самовяра.

Ако българското претворяване, ако промяната – само в няколко десетилетия – на едно благодушно население, на един съзнателен народ, е чудо, избягващо от зоркостта на студения анализ, централната роля в тази грандиозна социална метаморфоза бе изиграна от армията. Сред гъмжилото на редица важни и второстепенни фактори, изградили нашата национална свяст, сред благоприятната идейна атмосфера, която създаде Възраждането, българската армия се яви – след Освобождението – като стожер, около който се сгрупираха всички живописни импулси на нацията. Във водовъртежа на обществената некристализованост, в хаоса на една социална ферментация, често спирана и забавяна от държавни противотечения и от тъмната рутина, завещана от робските години, българската армия бе споител на всички здрави елементи у призования за волност народ. Придобитият като тежко наследство анархизъм у българина, неговата антиобщественост, неговият примитивен индивидуализъм бидоха до значителна степен претопени от голямата армейска школа, която не признаваше лични стремежи и лична съдба, а искаше да подчини всичко на върховните, императивни задачи и нужди на българското племе. В продължение на четири десетилетия, за широките народни маси българската армия бе най-могъщият носител на националното самосъзнание. Тя бе широката национална академия, където се развиваха и крепнеха големите социални добродетели: чувство на дълг към родния край и любов към него, отърсване от егоистични стремежи, безвъзмездно служене на общите народни цели, доблест и морална устойчивост, готовност за саможертва, за страшни изпитни в името на висшите стремежи на нацията. И когато дойде от векове чаканият ден за върховен подем, българската армия изпълни достойно своя дълг. Недостойните бяха извън нея и само те, със своето безразсъдство, с престъпната си неразумност, с нехайството си, с липсата на достатъчно съзнание за патриотичен дълг, компрометираха нелеките дела на армията и приготвиха за народа едно време от бедствия и неволи. Би могло да се каже, че в голяма степен най-възвишените и благородни тенденции в нашия обществен живот водеха началото си от армията, големите колективни и лични морални устои също идваха от нея. В най-тежките и критически минути от живота на България единствено армията се оказа на нужната висота, само тя извърши задоволително това, което й предстоеше. Всичко останало се оказа неподготвено за грандиозноста на историческата обстановка, за величието на безсмъртните подвизи, с които армията увенча българското име. И ако резултатът от нейните свръхестествени напрежения не бе благоденствие, а позор, не бе сияние, а безпросветност, и най-малък укор за това не би могъл да падне върху нея. Но като че по силата на някакъв злокобен фатализъм, едновременно с националното поражение бе поразена и армията, която единствена бе достойна за България.

Когато България подписа мирния договор в Ньой с твърдото решение зорко да бди за изпълнението на поетите задължения, великите миротворни държави й позволиха да има контингент от въоръжени хора, които да гарантират запазването на вътрешния ред от злонамерени посегателства. Малката армия, която остана след това, не можеше да има каква да е агресивност, а бе само сигурен и здрав лост на балканския мир. Неведоми съображения обаче, и въпреки недвусмислено изказаните мнения на компетентните съглашенски органи, наложиха тоя лост да бъде разрушен и огорченият народ да бъде подхвърлен на пълна несигурност за утрешния ден. И когато предстои да пристъпим към едно трагично самоунищожение, нека запечатим в душите си като свещен завет повикът: „Българската армия умира, да живее българската армия!“ Да живеят у народа доблестта, моралната твърдост, героизмът, себеотречението, любовта към всичко българско – тия неугасващи факли, които сред нашата действителност, българската армия издигна високо! Да живее у народа несъкрушимото решение да пази себе си срещу вихрите, целящи неговото унищожение! Да живее у народа духът на единение, на надпартийност, на общобългарско съзнание – незабравим пример за които даде армията.

За българското племе настъпва период на нови злочестини и терзания. И нека имаме смелостта да го кажем  – предстоящите изпитания ни заварват морално съвсем неподготвени. Вътрешният несговор бушува с неудържима сила, а България се гърчи в предсмъртни болки. Когато в една предидуща статия, подчертах категоричната повеля на времето „политическото единодушие да ознаменува началото на българското спасение“, един партиен орган – в-к „Препорец“ – си позволи невероятния цинизъм да квалифицира това като „неограничена наивност“. Авторът на тия позорни редове подчертава не само своята политическа инвалидност, той подчертава политическата инвалидност на част от българската интелигенция. При такова престъпно неблагоразумие вратите на бедствията са широко разтворени за българския народ и неволите ще ни навестят с чудовищна последователност. За да ги надмогнем, за да останем неуязвими, трябва преди всичко да убием у себе сектантския дух, да унищожим партикуларизма, да подчиним партийността на висшите национални стремления.

Това е завета на умиращата армия и ако не се вслушаме в него, гибелта на България ще бъде неизбежна.

В-к „Ден“, г. Х, бр. 152, 25 август 1921, с. 1

 

Обществен морал и обществена взаимопомощ

 

С постепенното усложняване на икономическия живот, с постоянния растеж на грандиозния механизъм на производствената система, зависимостта между отделните обществени членове става все по-значителна. Докато по-рано тя бе някак по-трудно доловима и не тъй очебийна, сега вече става все по-наложителна и по-неизбежна. Който се опита да я отрече и да тръгне срещу нея, трябва фатално да претърпи крушение и да бъде смазан от тежката боздуганена повеля на един закон, по чиито норми, независимо от отделните индивидуални воли, крепне социалното развитие. Разложението, което настъпи след войната във всички категории от държавноправен, от икономически и от морален характер, издига днес като единствено спасително средство тържеството не само на принципа за класовия сговор вътре в недрата на една нация, но и на този за международната солидарност. Мерките, що се вземат, за да се избегне световната икономическа криза, ще останат безрезултатни или най-много ще бъдат незначителни палиативи, докато принципът на междукласовата и международната солидарност не стане идея-сила и не си направи път както у разпоредителите със световните съдбини, така и у широките народни маси. Никога човечеството не би могло да задобрува наново, докато победители и победени не си подадат ръка, за да може с общи усилия да бъде възобновено нарушеното световно равновесие. И никога това равновесие не би могло поне минимално възстановено, докато Русия не стане наново крупен производител и консумативен фактор, за да дава на човечеството и да взема от него това, което вземаше и даваше преди войната.

Неразумността, проявена от останалия цивилизован свят към руската трагедия, говори ясно за настъпилата морална криза у днешното човечество, за помрачената световна съвест. Импулсивно, може би, проявеният егоизъм у народите вече начева да дава своите страшни резултати. Когато пожарът се запали в Русия – тези, що можеха с неголеми усилия да го угасят, предпочетоха самоволно да съзерцават и да резонират над ужасите на благородното племе, смятайки че един голям конкурент и съперник напуска за дълго историческата сцена. Презумпциите обаче се оказаха съвсем погрешни – застрашителни облаци са надвесени над културния мир с вещания за неизбежна фаталност. И ако не настъпят опомняне и свестяване, последвани от бърза и енергична работа за съвземане на измъченото човечество от сполетялите го напасти, бъдещите дни биха донесли много печални изненади и недопускани злочестини. Основната причина за настоящите и за идните беди, които неминуемо ще настъпят при днешната политическа обстановка в света, се крие в пълната самозабрава на народите, настъпила още преди войната и стигнала до рядък разцвет през и след нея. След вихъра на кръвопролитията и в духовното разтление, което ги последва, народите дезертираха от своите световни отговорности, стараейки се да живеят сами за себе си.

Днес цялото човечество – в името на мира и благоденствието – трябва да култивира у себе си съзнанието за своята единност. На тоя общ идеал трябва да бъдат посветени много усилия и в негово име трябва доброволно да бъдат приети не малко лишения. Съзнанието за единството на световната култура, за нейните общи икономически основи и за общите й хуманитарни постижения трябва да заседне дълбоко в колективните и индивидуалните психики и да се претвори в един лост на прогреса чрез световния мир. Съзнанието обаче за единството в домогванията у отделните народи би могло да бъде реализирано само когато у всеки народ закрепне идеята за безусловната необходимост от вътрешно единство, от сплотяване, от свещен съюз в името на общото преуспяване, на общото вчовечаване. С какво право бихме корили чуждите народи, че не проявяват достатъчно зачитане на нашите права, ако ние сами не ги зачитаме и се окажем неспособни за жертвите, които те налагат. Ако ние у себе не признаем нашето право и не се обречем доброволно на задълженията, които то иска, бихме ли намерили достатъчно морална смелост да нападаме чужденците? И заради това, преди да отправяме погледи навън и да очакваме оттам спасение и облекчение, нека го подирим у себе и нека сами да станем творци на собственото си добро. То ще дойде – безусловно – и при необходимата външна подкрепа, ала трябва да бъдем убедени, че никога не ще се затвърди, ако ние у себе не го подхраним. Ние често говорим и често витийстваме за международни задължения и договори, ала имаме ли достатъчно съзнание за задълженията, които България ни налага един към друг? Имаме ли у себе достатъчно вътрешна сила и смелост и желание да обуздаем, да свържем с веригите на едно будно обществено съзнание неограничения си егоизъм – този бич, убиващ още в зародиш всяко колективно преуспяване?… Една общественост, носител на антиобществен дух, не може да преуспее и раните, що я разяждат стават постепенно все по-големи и по-големи, докато най-сетне я обърнат на труп. Нашето време, като всяко болно време, носи своите болни проблеми. Ала с нехайство и с престъпна лекота се отнасят към тях и личните, и скромните синове на тази нещастна страна. Живеем в омагьосания кръг на едно пусто резоньорство, парализирани сякаш от игрословия и витийства, и никаква енергична мисъл не стряска нашия сън, никакво желание към активност, към творчество не сепва нашата мъртвина. Никаква свежа идея, която да е подбуда към плодотворно дело, не осиява мъглата на нашия живот, не е подкана за духовно освобождение.

Три вида проблеми виснат над нашата действителност и чакат своето активно разрешение. Абсолютната им класификация е невъзможна и те преливат недоловимо от една в друга категория. Но все пак, ако бихме ги характеризирали по техните основни същности, бихме ги разделили на стопански, политически и широко обществени. Спорове и разногласия може да има върху първите две категории от проблеми, макар че и за тяхното сполучливо разрешение е необходим сговор, ала абсолютно никакво разединение не би трябвало да има относно болните широко обществени въпроси, които трябва еднакво да тегнеят върху съвестта на всеки българин. Решението да живеем като народ и да се борим срещу изпитанията и да ги надделеем – всичко това е в зависимост от начина, по който реагираме на язвите, посадени от времето в националния ни организъм. Сговорът, сплотяването, надпартийността, закрепването на колективната съвест трябва да се явят като първа последица от импулсивната реакция срещу социалните напасти.

Пред колективната българска съвест – пред съвестта на България и пред съвестта на всеки българин – зеят раните на българската общественост. И тая съвест не е смутена, тя не е разтревожена – може би тя е дори спокойна. Между нас, с нас живеят българските инвалиди, пострадалите герои за българското благополучие и ние, в нашите големи или микроскопични удобства, „съжаляваме“ злата им участ и не се червим пред себе и не ни е срам от самите нас зарад нашето нехайство. Ние забравяме, ние не щем и да знаем, че няма по-големи обществени благодетели от инвалидите и няма по-голямо обществено престъпление от нашето отношение към тях. С чудовищна нравствена тъпост гледаме как гинат пред очите ни тия мъченици, обречени на тъмнина и на страдания зарад нашето слънце, и отминаваме тяхната горка съдба, загръщайки се в собственото си благоденствие. И не ни е срам един от друг, не се презираме един-други, и не се самопрезираме. Какво напътствие, какъв импулс за обществено служене ще дадем на идващите след нас с нашето позорно дезертиране от полето на обществения дълг? Върху окървавеното чело на злополучната ни родина ние лепваме с безучастието си към пострадалите братя едно голямо петно и не сме смутени, и може би сме дори спокойни. Ние сме спокойни и пред безрадостния жребий на хилядите деца, рожби на убитите герои за българското тържество. Кой мисли днес за техните черни дни?

Друго петно в нашия живот е положението на безбройните несретници, които нашите държавни несполуки прокудиха от родните им огнища да дирят прибежище и покой между нас. Кой се заинтересува за тяхната участ, направи ли се нещо значително за облекчението им? Към тях се прибавиха и руските изгнаници, които червеният ужас запрати в освободената от бащите им земя да потърсят братска подпора. Никой не ще отрече, че е направено нещо, но убеден съм – никой не ще дръзне да каже, че сме изпълнили достатъчно дълга си. Сред българските предели умират в грозните зимни дни български и руски бежанци – и ние не сме смутени, и може би сме дори спокойни.

Ние сме спокойни и пред ужаса на още една многобройна група българи, които с непосилния си труд създават условия и възможности за правов живот в тази обезправена страна. Гръбнакът на държавната организация, централната ос на държавния механизъм са българските чиновници, но никой повече от тях не е подхвърлен на толкова гаври и мизерии от превратностите на обществената съдба. Искаме да има добре уредена администрация и гръмко протестираме против нейните дефекти, искаме добре подготвени и сериозни учители на подрастващите български поколения, но нима имаме съзнание, че тези, които истински гладуват между нас, не са нищите, простиращи ръце за милостиня, а охулените, изтерзаните, онеправданите и оскърбените служители на българската държава, на нас. От кои обществени среди се издигна сериозен глас в защита и подкрепа на българския чиновник, комуто се подхвърлят трохи и пред когото лежат най-тежките задължения? Положението на българския чиновник съставя една страна от проблема за положението изобщо на българската интелигенция. Той е един от основните въпроси на нашето културно развитие, на нашето успяване като държава, на нашето съществуване като народ. А все пак вложени ли са достатъчно искреност и добра воля за правилната постановка и разрешение на тоя въпрос? Може би ще кажат, че в чужбина не е по-добре, но можем ли с чуждите прегрешения, с чуждото безпаметство да оправдаваме своето?

Социалните злини, които ни дари времето, трябва да научат и онеправданите от съдбата и облагодетелстваните от нея на отстъпчивост, на постоянна готовност за лишения в името на общото благоденствие, което се явява като регулатор и на частното. Съзнанието че това, което всеки от нас има, се дължи не само на личната инициатива, а и на редица обективни условия, трябва да ни накара да бъдем по-малко себични, да мислим повече и за другите. Идеята за солидарността между членовете на обществото трябва дълбоко да заседне в душите и да се претвори в живоносна активна сила – сама източник на нови дейности за социално преуспяване. Съзнанието че цялата сума от духовни и материални ценности, с които разполагаме, е всъщност продукт – преди всичко – на дадени колективни усилия и че неумолимият закон на общественото развитие прави едни от нас център, предимно на духовни богатства, други – на материални, а някого лишава от всичко, трябва да ни накара да се преизпълним от по-голямо социално чувство и от по-голяма готовност за жертви. Съзнанието че лишаването от едно благо, в името на общественото благо, не е никакво благодеяние, а само изпълнение на повелителен неминуем дълг, трябва да ни накара да бъдем по-скромни и по-щедри. Благодеяния и благодетели не може да има в едно общество от свободни хора, а само съзнателни, просветени и добри негови членове. И който прави жертви, прави ги не само за другите, но и за себе, и преди всичко за себе, и не върши нищо повече от това, което неговото собствено и общото добро изискват и налагат. Постоянната взаимнозависимост между всички членове на един социален колектив трябва да всади у всекиго с еднаква крепкост идеята за безусловна необходимост от взаимопомощта. Истински обществен морал би могъл да бъде изграден само върху съзнанието за духовната сила на идеята за взаимопомощта като фундаментален регулатор на обществения живот и като лост на социалния мир. Колкото са по-големи изпитанията, що връхлетяват човешките общества, толкова повече взаимопомощта трябва да се яви като споителен център, като носител на обединение, на вътрешна крепкост, на вътрешно единство, срещу което да се разбиват утопичните опити за кървави преустройства – рожба на романтична екзалтация, на теоретични умувания или на демагогски фокуси.

Домогването до вътрешно просветление, при което идеята за взаимопомощта да не бъде мъртъв принцип, да не бъде суха рационална истина, а да е неразлъчна от целия комплекс на нашата вътрешна същност, би могла да бъде достигната само чрез културата на сърцето. Мъдруванията, разправиите, словоизлиянията са празни работи и само мъртвина никога не могат да бъдат извор на дело. На нашия живот е нужен подвиг и само осветен чрез него, той ще стане арена на морални кипежи и стремления. Проповедите, разсъжденията, убежденията са като винени пари, заседващи за няколко мига в разума, за да изчезнат сетне, без да оставят никакви следи. Афористичната мъдрост, логичното доказване на една истина действа като откъслечни йероглифни знаци, необединени от скрития тайнствен смисъл, който, след като се отгатне, заробва душите. Превратът у човеците настъпва от блясъка на подвига, от огъня на делото. Само светлината на примера разкъсва мрака що носим у себе и ни пресъздава и възйема. От примери, от активни творчески личности е сиротна нашата действителност. И негли главно на това се дължи тоя дух на апатия, който ни гнети и убива. Знаем много неща, ала не сме ги прочувствали и с малкото ножче на рационалността, а не с чука на интуитивната мощ искаме да преродим нашия живот. Неговото печално настояще е сковано от леда на умуванията, от това, че пламъкът на увлеченията ни е чужд и изгарянето във вихъра на една лудост се вижда нелепо и странно.

Аз искам да разкажа една тъжна история, твърде характерна за нас и позорна за времето, в което живеем. Преди по-малко от два месеца почина ненадейно в София руският професор Анатолий Константинович Медведев. Неговото погребение беше трогателна манифестация на братството между руси и българи, че самият живот на покойника бе неспирно служене на братството, на любовта и вярата в доброто. Сега светият човек, който тъй неочаквано ни остави, ще ми прости, че смесвам неговата светла памет с тинята, в която живеем и гинем, но това върша с умисъл не да оправдавам нас – ние сме тъй безкрайно извратени – но да оставя един документ за нашето падение, който да отврати идещите след нас и да породи у тях по-искрен порив към чистосърдечие и общественост. Покойният професор Медведев дойде с многобройната си челяд в нашата земя като руски емигрант, бе назначен за професор в Медицинския факултет на Софийския университет, живя с жена си и децата си няколко месеца като последен бродяга в един вагон при Подуенската гара, уреди лаборатория, чете лекции с младежки жар и неуморимост, лекува страдаща София безплатно… и умря от глад. Никой не подозираше страшната трагедия на този човек, никой не пожела да я узнае. Той беше винаги бодър и готов да помогне, пръскаше сетните си сили със спокойствието на човек, имащ богатирско здраве, ала никой никога не пожела да узнае колко пъти в седмицата неговите деца и той самият заспиваха недохранени. Двама-трима близки знаеха всичко това, знаеха и неизбежността на фаталния край, опитваха се да го предотвратят, но не успяха. Още в началото на есента епископ Стефан Макариополски, професор д-р Б. Цонев и пишещият тия редове изпратиха обстойни доклади до две благотворителни дружества, подробно излагаха нуждата от незабавна помощ, ала получиха категоричен отказ. Мотивите за тоя отказ бяха от принципиален и морален характер. Всички съжаляват за случката, но професор Медведев е на държавна служба, получава заплата и никакви основания няма, за да му се отпусне помощ. Какво от това, че професорът има седемчленно семейство, дошло от Русия без дрехи и изложено на болести и студ; какво от това, че половината от заплатата отива за наем на квартирата, намерена с труд въпреки жилищните комисии; какво от това, че остават някакви 1400 лв., с които – в продължение на цял месец – ще трябва да се хранят, обличат и отопляват седем души. Няма формални причини и молбата не може да бъде удовлетворена. И всички тия почтени господа, които трябваше да решат това, оставаха убедени, че са постъпили добре, че не са извършили престъпление и сега, ако случайно прочетат тия редове, ще се усмихнат снизходително и ще продължават да вярват, че са прави. Аз няма да споменавам имена, защото тая подробност е съвсем ненужна. Ако не бяха дадени лица и дружества, щяха да бъдат други – досущ подобни тям, и резултатът би бил същият. Касае се в случая за нещо много по-важно – за един обществен манталитет, за една обществена психология. Наистина, от тия две групи обществени хора неколцина останаха на особено мнение, ала каква полза от това, когато гласът им бе заглушен от вика на болшинството?

В една стара галска хроника е написано: „Човек дава от кесията си толкова, колкото има в душата си.“ Те не дадоха нищо, защото нищо нямаха и нямат в душата си. Че с формалистика и педантизъм не може да се извърви много път в живота и тежко тогава, който само с такъв багаж се отправя за радение между хората. Формализмът и анархията са две социални злини, често в зависимост или даже в пряка връзка помежду си. Формализмът е стремеж да се обсегне с формули това, което може да бъде обгряно от сърцето и от свободния ум. Той е най-примитивното, най-нисшето отношение към болните проблеми на живота. И тези, които разполагат единствено с него, са морални лилипути. В Русия формализмът в държавния живот породи социалната анархия и хвърли в пламъците на болшевишкия ад великия народ. Формализмът е една от най-характерните прояви на антиобществеността, той е варварският стремеж да се изпълни само буквата на това, което и написано, и да се нехае за същността. Формализмът е остатък от робството и е свързан с жестокостта, с тъпото безсърдечие, с най-позорната безчувственост в обществения живот, която винаги е предвестник на социални злочестини. Защото трябва да не забравяме, че винаги в дъното на едно обществено бедствие стои психически дефект и може би някога бъдещият историк ще покаже, че липсата на истинско обществено съзнание у нас е причината за днешното ни незавидно положение. Срещу атентата на Фердинанд и Радославов против българския народ през 1915 г., българската интелигенция и българските политически водачи само формално изпълниха своя дълг и се обрекоха на летаргия.

Когато на въпросните почтени господа бе подчертано благородството на професор Медведев, неговата висока концепция за задачите на лекаря като обществен служител, невъзможността му да получи възнаграждение за лекарска помощ, защото с някаква религиозност се отнася към своето дело, отговори се цинично: „Щом няма пари, нека взима от болните си!“ Така могат да отговарят само роби и хомункулуси.

Той не ги послуша и показа, че общественият дълг стои по-високо и от правото ни да живее и предчувстващ близкия си край и виждайки ужаса на собствените си деца, изнемощял, самотен и неразбран, продължаваше да учи студентите си с любов и преданост, и да лекува страдащите с трогателна всеотдайност, сам страдащ с болките на света, които му пръснаха сърцето. И в мъртвината на нашето време светлият живот на професор Медведев и светлият му край са зов за пробуждане.

Сп. „Сила“, г. III, бр. 2, 5 февруари 1922, с. 2–5