0
3394

Литературната личност на Петко Тодоров

По случай 140 години от рождението на Петко Ю. Тодоров

Неговото същинско зряло творчество е компактно, разгърнато най-вече в две жанрови форми – в съвсем оригиналните за българската словесна художествена практика идилии и в драмите.

Културната карта на България е благородно маркирана чрез рождените места на големите ни писатели, художници, музиканти, артисти. Градовете и селата ни светят благодарение на тези щастливи рождества – Банско с отец Паисий Хилендарски, Дряново с Колю Фичето, Самоков със Захарий Зограф, Калофер с Христо Ботев, Охрид с Григор Пърличев, Търново с Петко Славейков, Копривщица с Любен Каравелов и Димчо Дебелянов, Сопот с Иван Вазов, Свищов с Алеко Константинов, Трявна с Пенчо Славейков, Чирпан с Яворов, Жеравна с Йордан Йовков, Казанлък с Иван Милев и Чудомир, Сливен с Константин Константинов и Елисавета Багряна, Варна с Борис Георгиев. Всъщност цяла България свети с тяхната светла енергия. Всред всички тези места на рождественска памет Елена има привилегировано място. Тук подобно на Котел имената са цяло съзвездие. А писателят на града Петко Тодоров е от тежко чорбаджийско, заможно семейство, оставило трайни следи не само в това прекрасно селище, но и из цяла България. И нещо още по-важно: легендите и митовете, песните, местният фолклор на Елена са захранили цялостно неговото творчество, родили са сюжетите на уникалните като жанрови форми негови идилии и драми, дали са мотивите и образността им. В това отношение той предшества начина, по който насища със своите старопланински легенди от Жеравна цял дял от своята белетристика Йордан Йовков. Но Петко Тодоров прави и нещо повече: той трансформира още в началото на ХХ век тези легенди в духа на един модернистичен възглед за света и участта на човека. Твори и в една обратна културна посока: легендаризира и митологизира трагедията на любимата си и непрежалима сестра Мина, наслагва нейната и на любимия ѝ Яворов ибсенистка драма върху поверието за Змея и неговото влечение към красивите и угледни моми, превръща Мина в змейската невеста Цена. Всичко това не го прави обаче регионален писател с местно значение, защото и при ползването на фолклорни сюжети от други български области, и при трансформациите на класически мигриращи общоевропейски мотиви и на теми из юдео-християнската култура (от типа на „В Гетсиманската градина“ и „В сянката на Назарянина“), той търси и намира синтезите, общочовешкия смисъл на посланията си.

Днес честваме сто и четиридесетгодишнината от рождението на Петко Тодоров. Но – както правим и при изразяването на почит към други големи български писатели – ние трябва да пречупим една дълговечна традиция: да се организират в първата половина на двадесети век колективни възпоминания предимно във връзка с годишнини от смъртта им. Така е и със създателя на „Зидари“ и „Първите“ – първият литературен сборник за него е издаден за десетгодишнината от смъртта му; ако се вгледаме в повечето спомени за него, те са писани точно за такива дати; силни траурни текстове ни остави и критикът на неговия литературен кръг „Мисъл“ д-р Кръстьо Кръстев (най-вече „На гроба на Петко Тодоров“ от февруари 1916 г. с началните фрази: „Дълго гасна той. И дълго негова живот беше борба между живота и смъртта“.). И тази траурност, самата ранна смърт, слагат своята сянка едва ли не върху всичко писано за него – включително и при критически статии и студии. Но мисленето поотделно за тези две дати, които рамкират битието на всеки човек, задава различни перспективи.

Сега сме в деня на рождението: той е именно на 26 септември 1879 година, предстои едно интензивно писателско и общественическо битие – преизпълнено с воля за творчество, с желание за продуктивно и приятелско общуване със съмишленици в литературата, със стремеж за извеждане на обновяващата се българска култура и литература в широките хоризонти на една общоевропейска съвременна цивилизация, с работа за идеите на една толерантно разбирана общославянска взаимност – със съчувствие към народите, които все още не са добили своите държави (поляци, чехи, моравци, хървати, украинци) и които чувстват унижението да са в състава на присвоилите си властта да бъдат господари на континента империи, с внимание към участта на общностите със застрашени права – бедните, жените, децата, малцинствените етнически групи. В зората сме на един живот, който има ясен замисъл: „Трябва да бъда писател, да стана писател, ще стана голям писател!“. В началото сме на едно щастливо детство, разгърнало се в прелестната среда на възрожденската Елена – с нейните легенди за създаването на градчето, с нейните три църкви, с получените от общобългарската древност предания за славни царе и строги и добротни светци, с култа към светите изображения от стенописи и икони. Но и с борческата сага за Велчовата завера, с епоса за борбите за църковна самостоятелност, който поддържа народностната свяст във всяко значимо българско възрожденско селище отсам и отвъд Балкана, с разказите за участия в хайдушки и въстанически чети, в консиративните дела на Вътрешната организация на великия Апостол на свободата, в буната от Април 1876 г., за „бягането и за завръщането в родното гнездо. С песента на ветровете из кориите и ливадите, с митовете за змейове и орисници, със суровите и все пак приветливи старопланински върхове, които обкръжават, държат в пазвите си Елена. Със светлите традиции на книжовници и просветители, с познатата из цяло Българско еленска даскалоливница. И с разказите за светлите и оспорвани понякога дела за устройството на един хармоничен бит на славните, преизпълнени с господарско самочувствие еленски чорбаджии – тук, в Елена, в този „чорбаджийски Ерусалим“ на задължителното хаджийство, намножили се, благодарение на стопанската уредност и инициативност, както никъде другаде в българските земи. Именно в един от най-славните чорбаджийски родове – на хаджи Йордан Хаджипетков Тодоров, се ражда Петко Тодоров. Този род сплита роднински връзки с родовете на Михайловски и Момчилови, със самия епископ Иларион Макариополски и с друг голям писател – със Стоян Михайловски. Знаем, бащата чорбаджи Йордан е високо образован за кастата си, учил е в американския цариградски Роберт колеж, заемал е и преди Освобождението, и след това, във вече свободна България, важни обществени длъжности, бил е и неизменно като независим консерватор народен представител на Еленска околия. Самата достолепна къща на семейство Тодорови е не само  фамилен дом, но и истинска резиденция, в която се чувства длъжен да се връща и го прави с радост и респект всеки член на семейството, след като е пребивавал в столицата или се е скитал някъде по света. (В този смисъл Елена прилича на Копривщица като сакрално място на завръщането.) Господарската къща всъщност е била обкръжена с цяла система от дюкяни и складове, от други постройки – също собственост на фамилията. Съпругата на писателя Райна споделя в свой спомен, че дори когато са вече младо семейство, свекърва ѝ контролира наредбата в техните стаи, опитва се да налага патриархалния ред: Наредихме се в две стаи от голямата къща и Петко реши да останем там една година. Аз си постлах моите хубави неща и колкото е възможно при ония обстоятелства, си устроихме един семеен кът радостни и щастливи. Мина се малко време и свекърва ми ме попита няма ли да си прибера хубавите покривки за „свят ден“; тя ще ни даде свои по-всекидневни. Аз учтиво ѝ казах, че хубавата уредба на стаята си правя за удоволствие на двама ни, а не за хората. Тя ми отговори: „така правете, но аз ще оставя работи – да имат и вашите внуци, а вие…“ 

Още от най-ранна възраст Петко Тодоров има двойствено отношение към непоклатимия бащин авторитет – от една страна, той поражда различни съпротиви, включително и увлечения по утопиите на социализма, от друга – подчинен е все пак на патриархалния ред през целия си живот (включително и при драмите около любовта на сестра си Мина със съратника от кръга „Мисъл“ Яворов). Петко Тодоров минава в цялата му последователност пътя на възпитание и образование за едно момче и по-сетне младеж от заможно просветено семейство: учение в еленското класно училище, в гимназия в Търново, следване в „Лисе насионал“ в Тулуза, Франция, след няколкогодишно прекъсване – право в Берн, Швейцария, литература в Берлин и Лайпциг, като през 1904 г. прави опит да се дипломира със защита на докторска теза. Съученици от ранните години на учение споделят – Никола Михайлов: „Образът на Петко е още жив. Той често идваше у дома поради учителката. Тя ни обичаше и двамата. Често ни четеше разни книги. Това бе особено през зимата. А щом пукнеше пролетта, ние се емвахме към „Чучура“. Това е най-хубавата чешма на юг от града, под калето. /…/ Игри и веселия до бога! Петко е един от първите. /…/ Почти винаги разрошен и разпасан, той бе противоположност на по-малкия си брат Христо – винаги чист и спретнат. Но затуй го обичахме Петка. Той – богатото чорбаджийско дете – не странеше от нас. Напротив, ходеше като другите деца, понякога и по-нехайно, лудуваше като нас, а често ни разказваше и приказки“; Александър Радославов: „Петко бе малко момче и беше прочел съчиненията на всичките ни именити писатели и винаги ми разказваше нещо от прочетеното. /…/ По своята начетеност по литература Петко правеше впечатление на всички ни. /…/ Петко от момче пишеше стихове. Той ми беше написал по разни поводи цели страници със стихотворения. За жалост обаче, тая тетрадка бе изгорена отпосле по силното настояване на Петко, когато се върна от Тулуза“; Найден Нешев: „През учебната 1894-1885 година учих четвърти клас в Търново. Петко веднага ми направи впечатление със своята висока фигура. Знаейки безмерните богатства на баща му, представях си го в първия момент горд, недружелюбен, замислен. А то излезе тъкмо обратното. Беше един от най-палавите и инициатор на всички „бунтове“ в гимназията“.

Като изключим съвсем ранните му ученически литературни опити, от които самият писател бързо се отказва и дори издирва отпечатаните тиражи на книжките си, за да ги унищожи (най-вече „Драски“, 1894 г. и „Стихове на скучната лира“, 1895 г.), неговото същинско зряло творчество е компактно, разгърнато най-вече в две жанрови форми – в съвсем оригиналните за българската словесна художествена практика идилии и в драмите. (Неизбежно е било той да премине – както е характерно за литераторите от двете последни десетилетия на XIX век – през социалистико-народническия си период, но много бързо той намира пътя към едни модерни форми на изразяване.) И още – разнородните публицистични, критически и литературно-изследователски текстове, документалното наследство от архива (записки, скици, недовършени творби), както и писмата до близки, приятели, литературни съратници, до видни личности с общоевропейска слава, откритите писма по различни поводи (голяма част от всички тях имат висока литературна стойност, не са само текстове с информативно значение). Точно така се и разпределя в четири големи тома това творчество в последните събрани съчинения на Петко Тодоров от 1979-1981 г. на „Български писател“. (Голяма гордост за литератор като мен е, че като дългогодишен работник в отдел „Литературно наследство“ на издателството съм служебен редактор на три тома от тези съчинения: на втори – „Драми“, на трети – „Статии“, и на четвърти – „Писма“. Безценно бе за мен общуването и сътрудничеството, най-вече при съставянето и редактирането на предпоследния трети том, със сина на писателя Николай П. Тодоров, чиято синовна преданост към делата на бащата беше затрогваща и удивителна с прецизността при работата с архивни материали. Николай Тодоров направи и извънредно пространни и безценни бележки за тома.)

Безспорно след доста продължителния период на учение, най-важният момент в писателската биография на Петко Тодоров е влизането в кръга „Мисъл“ като един от членовете на знаменитата Четворка – като творец, осмислил в модерен дух българската фолклорна култура в своите идилии и драми.

Основният и най-популярен дял на творчеството на Петко Тодоров с основание са тези около тридесетина завършени негови идилии. Почти единодушно литературните критици, а и по-сетнешните литературни историци, определят – с различни формули – автора на идилиите като поет в белетристиката. И това е напълно основателно, защото самият жанр е някак повече в полето на лирическото.

Изследователите посочват, че жанровото название „идилия“ идва от старогръцкото „ейдос“ в неговата умалителна форма, в смисъла на „образ“, „вид“, „скица“. Говори се тук за „символично одухотворяване и абстрактност на израза“. Жанрът става отново актуален – след античността – във времената на Просвещението и след това в късния Романтизъм. Но това е в немската литература и за случая с Петко Тодоров дори се посочват конкретни второстепенни немски писатели, които са го импулсирали. Едва ли, обаче, дори и да е вярно като първоначален подтик, всичко това може да ни разкаже защо са така многообразни, цветни, така свръхсинтетично наситени с природна образност идилиите на Петко Тодоров. Според една шаблонизирана масова представа, идилията е нещо като застинала жива картина. И това е напълно невярно за повечето от неговите идилии – включително за най-кратките. Ето например осъзнаваната като класически образец драма от три страници в „Борба“ – каква динамика в трагическата битка между поревнувалия своята сърна стар рогач с дръзкия млад елен, за гибелта на досегашния победител във всички подобни сблъсъци, за това нежно близване на раната на умиращия, с което сърната изразява своята вярност. А чуйте с каква напрегнатост в сблъсъка на оригиналните образи звучи експозицията в друга емблематична творба – „Несретник“: „Години откак загореца-керванджия изпя своята песен край Стърмен, поведе биволи – и сухи листи засипаха стъпките му. А и досега през майски нощи полъхне ли утреник и една по една хване да гаси звездите, таме долу откъм реката сякаш се подйема глас на свирка, заплаче, зачезне, занарежда и в нейния напев се униса заспалото село“. Целият бъдещ сюжет за несбъдналата се поради момкова несмелост любов между Бойко и Койка, за екзистенциалната самота на сякаш избралия волността на керванжийството и непостигнал щастието си млад мъж е закодиран тук. И какви незабравими пространствени модели са ни дадени с по няколко изречения при керванийските пътища на прекосяване на Балкана, с навлизането в ширналата се равнина на Руманя…

Критици и други литератори от първата половина на ХХ век – Александър Балабанов, Малчо Николов, Димитър Бабев, Тома Атанасов, Христо Цанков-Дерижан, както и най-близките от кръга „Мисъл“ Пенчо Славейков и д-р Кръстев, правят своя пристрастен избор от по няколко идилии на Петко Тодоров. Интересното е, че техните канонизации най-често не съвпадат, избират се различни творби. И това говори за равностойността на повечето от тях. Но и аз имам своите необясними предпочитания, своите влюбвания в тези прелестни словесни бисери: освен споменатите вече „Борба“ и „Несретник“, бих посочил и „Мечкар“ (с образа на пленената от волния живот на своя избраник-скитник по света Калина – каквото и това да ѝ струва), „Гусларева майка“ (за майчината мъка на крейналия най-малък син, който, свил гусла под мишка, е пощурял гурбетчия да ходи по света; един подобен мотив за „откъсване на отделната единица от колектива“ – по формулата на Андрей Протич), „Край запустялата воденица“ (наивната история за двете момчета, които с отрова вадят от вира обърналите коремите си риби и всичко това се оказва една опустяла им илюзия), „Молба“ (за омагьосалата Страхилова песен златна Злата – готова с тази песен и младостта си да изпее), „Слънчова женитба“ (една вече по-пространна творба: приказната история за надареното с човешко самосъзнание Слънце, залюбило пристаналата му Грозданка, готово да огрява отново и отново заради нея пъстрата врява в селото в своя всекидневен ход). Бих добавил и „В сянката на Назарянина“ – всред творбите с евангелски сюжети, разиграни с персонажи от древността на нашия Балкански полуостров.

Знаем, че в своята неповторима пластика, нито една от тези творби не би могла да бъде създадена, без писателското въображение да е подхранено от трупаните в детство и младост сетивни възприятия из Еленския балкан, из махалите на градеца. И без слушаните тук легенди, без изпятите в общността на балканджиите песни. И без приказките на митическата баба Краса, за която така цветно свидетелства в тяхното общо с Петко детство писателят и близък приятел на Петко Тодоров Иван Кирилов. Ето:

„С какъв захлас гледахме небето, и нито веднъж се за нази не отвори. Но на Еньовден, гледайки как изгрява над далечни вършини слънцето, на нас ни се стори, че то играе, и радост ни обзе душата, и с радост слязохме в китни ливади, билки за баба Краса да наберем, че поръки бе ни сторила, след изгрев слънце еньовче да ѝ наберем и самостръка тинтява, та хорски болки да цери. А кога първо кокиче ще цъфне, ние под камък – под дърво ще дирим кокиче да ѝ занесем, че под възглавка тя го туряше, леки старини да има.

С какъв захлас слушахме приказката за бухала и кукувицата, че те биле братец и сестрица и мащеха майка ги прокудила да скитат, без да могат да се намерят. С какъв трепет минавахме край църква, като знаехме, че в основата ѝ е взидана жива душа и вечер по месечина излиза край църква да скита и плаче. Колко се пазехме между Игнажден и Водици да не замръкваме по реката, где по цял ден се от леда не отделяхме, че по онова време, като некръстена водата, бродели по реката душите на бедните нави – неродените мъртви деца, които плачат за майчини ласки!

А легендата за змейовата сватба, а приказката за Дамяновата къща, че тя запустяла, защото мечкар по Гергьовден преспал с мечката си в нея; за неродената мома, по чийто образ попът напуснал дом и жена… и колко, колко още приказки, вълшебни като сънища, потайни като старинни чертози.

Чуваме тука да звучат слова от идилиите, виждаме техни сюжети (а и сюжети от драмите – за тях след малко), писани и незаписани. Трудно е да се каже дали в тези спомени са възкресени общите им с Петко тогавашни възприятия, или по-късно самите Петко-Тодорови идилии са заразили със своята непостижима образност, с художествеността си тези пасажи. Защото и тук, в Еленския балкан, трябва писателското въображение да претвори за нас всичко това наоколо, за да го видим по-добре, истински. Не знам дали е възможно да бъде предаден на друг език образният пласт на идилиите – така, както е например непреводима магиката на прозата на украинеца Михайло Коцюбински (дала основата за гениалния филм „Сенките на забравените прадеди“ на Сергей Параджанов) или гуралската орнаментика в творбите от културата на Млада Полша, в драмите и миниатюрите на Станислав Виспянски!?

Петко Тодоров издава в „Мисъл“ представителен избор от идилиите си през 1908 г. (второто издание е вече след смъртта му през 1918 г.). Но не сбира ли той своите идилии за целия си тридесет и седем годишен живот като истински бисери? А последните години от живота му вече са почти изцяло посветени на драматургичното творчество. И ако социокултурната основа на идилиите са не само битът, обичаите и легендите на Елена и еленчани, но и заети от фолклорните сборници на братя Миладинови и на Огюст Дозон, от други томове на сборниците за народни умотворения сюжети и мотиви, то драмите се основават в много по-голяма степен именно на случилото се и случващото се в тази прекрасна котловина.

В последните шестдесет-седемдесет години нещата с възприемането и литературноисторическото утвърждаване се преобръщат: драматургията става по-познатата и по-обсъждана част от наследството му. За съвременния читател става все по-трудно възприемането и разбирането на изпъстрящите идилиите съвсем специфични диалектизми, сложните синтактични обрати, въобще всичко това, което придава колорита на творбите. Театралните постановки из цялата страна направиха по-достъпни най-често адаптираните за сцена драматургични текстове. Те са печатани най-често в „Мисъл“ – в списанието и в двата сборника от 1910 г.; през същата година излиза и томът „Драми. Кн. 1“. Тези драми именно създават и образа на модерниста.

От десетината цялостни драми, драматургични скици и незавършени диалози, три са всъщност известните драми с добра сценична съдба. Това са „Първите“, „Зидари“ и „Змейова сватба“. При това „Змейова сватба“ има щастливата участ да бъде режисирана от самия Яворов – тогава артистически секретар на Народния театър. В този театър са поставени и другите две пиеси. Самият писател в писана от самия него биографическа скица характеризира така „Зидари“: „Наред с идилиите си той започва да пише и драми. Зидари беше първият му драматически опит, който се отпечата в Мисъл и който едновременно беше първата модерна драма, написана на български“. И Петко Тодоров, заедно с Яворов, наистина прави тази ранна модернистична революция в българската театрална култура, осигурявайки за артистическата общност съвсем нови перспективи за творческо осъществяване. Може да се каже, че той е и първият творец на поетическата драма у нас.

„Зидари представя един познат легендарен сюжет за вграждането на сянката на млада жена в строеж, което ще осигури стабилността на сградата. Зидарите градят църква, но и участват в защитата на населението от кърджалийските набези. Трагическа е участта на Христовата изгора Рада, а самият той влиза в драматичен конфликт със своя съперник Дончо. Много реплики в пиесата – особено на стареите – звучат символически не само за съдбата на този градеж на така важната за селото култова сграда, но и въобще за участта на българите.

„Първите разказва за един реален епизод от историята на Елена от средата на деветнадесети век – т.н. Джумфур, буната срещу властта на чорбаджиите, безвластието, безредиците. Пиесата е силна и с това, че не взима категорично едната страна в конфликта, че в сблъсъка са представени и двете гледни точки. И тук прозираме в творбата реални исторически личности като прототипи. Тази общосоциална и специфична за Елена проблематика винаги е вълнувала писателя и като лична семейна история, темата за сблъсъка на поколенията е важна и в личната му биография.

А „Змейова сватба наслагва един приказен сюжет върху ибсенистката драма на любовта на Яворов и Мина – в съзвучие с неговата „В полите на Витоша“. И двамата отричат, че точно този сюжет и тези прототипи стоят в основата на творбите им, но имаме всички основания да не им вярваме напълно. Критиците твърдят, че авторът е придал твърде много човешки черти на своя змей. Можем да кажем, че Мина като реална личност стои някак между Мила като образ от „В полите на Витоша“ и Цена от „Змейова сватба“. Публиката – включително и широката извън театъра – следи с вълнение този толкова висок творчески диспут за интерпретацията на трагическите събития в битието на двойката, изказани и чрез най-нежна любовна лирика. Начинът, по който се поставят в десетилетията тези две пиеси се обогатява винаги с тези митико-романтически конотации.

Названията на другите драматургически опуси говорят сами по себе си: „Самодива“, „Страхил страшен хайдутин“, „Невеста Боряна“.

Казано бе вече, че третият голям дял от творчеството на Петко Тодоров са разнородните критически, литературноисторически и публицистични текстове. Те са твърде разнородни и като обем и жанрови форми, и като обхват на проблематиките. Това са и статии, вестникарски бележки, отворени писма, траурни портрети на отишли си съратници. Всред тях най-обемен е текстът на дисертацията му „За отношението на славяните към българската литература“, върху която той работи в архивите и библиотеките на Полша и Чехия, в полско-украинския западен град Лвов, където общува с големите украински писатели Иван Франко, Леся Украинка, Олга Кобилянска, в Прага, където се запознава със самия бъдещ президент Томаш Масарик и с други видни учени, общественици, писатели. От българските литератори Петко Тодоров е и всред най-активно представящите Ибсен и ибсенизма в България, пише за въздействието на идеите на Лев Николаевич Толстой у нас. Дисертацията, този близо сто-страничен текст, е издадена от „Хемус“ едва през 1944 г. Всред публицистиката има и множество текстове с политическа проблематика за съдбата на българите в Македония, включително един портрет на министър-председателя Петко Каравелов. Пише дори и един текст със заглавие „Възможна ли е революция в Германия?“.

Иска ми се от неговите публични жестове и участия в колективни акции да откроя три сюжета…

Естествено, най-шумният и най-видимият от тях е участието му в контра-акциите срещу провеждането на официозния Славянски събор в София през 1910 г. – като централна фигура редом с Пенчо Славейков и със социалиста (също от толкова заможно като неговото семейство) д-р Кръстьо Раковски, когото именно той сближава тогава с кръга „Мисъл“. Видните български интелектуалци се противопоставят на реализираното от руската имперска политика обсебване за нейни цели на славянофилската идея, срещу непоканването на събора на либералните дейци от Полша, Чехия, Хърватска, Украйна. Те организират протестни събрания, митинги, специални издания, възвания в пресата.

Вторият вече е прякото му участие в политиката – като поддръжник на идеята за обособяването от старата Демократическа партия на една интелигентска Радикалдемократическа партия. Петко Тодоров пише проекта за културната програма на новата партия, където например четем: „Чрез специален закон като направи театъра държавен, като уреди по този начин положението на актьори и актриси, ще предостави и управлението на театъра в ръцете на един тричленен комитет от вещи литератори, който ще се ползва с пълна автономия в нареждането на репертоара си“. Това е от 1905 г. – преди откриването на Народния театър. Когато през 1989 г. – след падането на Берлинската стена – възстановявахме Радикалдемократическата партия, за нас бе голямо вдъхновение участието на членовете на кръга „Мисъл“ в създаването на първата РДП, вградихме и политическото наследство на Петко Тодоров в новото си начинание, печатахме тази програма във възстановеното от нас списание „Демократически преглед“.

И третият: прякото въздействие на творчеството на Петко Тодоров, на неговите стилови и тематични характеристики върху украинските му приятели в литература и най-вече върху Олга Кобилянска, на която той гостува в Черновци. В писмо до него от 1903 г. тя му признава: „Всичко онова, което ми разказахте… е толкова увлекателно и ново, толкова поетично и свежо, толкова оригинално и своеобразно! Слушайте, Тодоров, ако един ден аз напиша очерк с мотив от народните символи или легенди, то знайте, че това е Ваша заслуга“. И това наистина се случва – по-сетне в своята автобиография Кобилянска декларира, че повестта си „В неделя рано билки копах“ е написала под прякото влияние на Петко Тодоров. За това въздействие Олга Кобилянска споделя и със своята близка приятелка, голямата украинска писателка Леся Украинка, племенница на живелия и починал в България като прогонен от Руската империя емигрант проф. Михайло Драгоманов, тъст на проф. Иван Шишманов, идеолог на украинската държавотворческа доктрина.

Писмата на Петко Тодоров ни представят една истинска епистоларна мрежа, която свързва приятелски и колегиално големите творци от кръга „Мисъл“ и сътрудниците на списанието при многобройните им пътувания (помним, че Петко Тодоров умира в Швейцария през 1916 г. след едно продължително лечение в алпийската република и в Италия), но и във всекидневното им софийско творческо общение. Тези взаимоотношения съвсем не са идеално-безконфликтни, но за външния свят те никога не разкриват сблъсъците помежду си. Спазват една висока етика. Ето един разтърсващ пасаж от писмо на Петко Тодоров до д-р Кръстев от декември 1914 г., след самоубийството на трагическия поет: „Колкото и края на Яворова да не ме учуди, колкото този край да се явява съвсем логично излязъл не само от последните прибилици, не само и от поезията му, а от целия човек и от целия му живот, страх ме обзема като си помисля с какъв ужас и как жестоко го завърши. Аз никога не съм можал да усетя напълно очарованието на неговата и вдъхновена, и майсторска поезия – за нея други ще го прославят – и много заслужено; но това, което съм обичал у Пея, то беше неговата детински колеблива, жестока и тъй неравна натура. И сега възкръсват пред очи ми онези хубави дни, които сме прекарали двама заедно и виждам го, горкият – със свойте нежни чувства и правдивата си и честна душа как се мъчи да нареди живота си съгласно тях и как някакъв проклет инстинкт отвътре парализира всичките му пориви и излиза тъкмо обратното на това, което е искал и което му се е щяло. Рядко в други човек съм забелязвал такава рязкост между опакото и лицето, както у него. Бог да го прости! Нека не коментираме светотатствено…

Голям, разнообразен като занимания и социални роли, като народностна принадлежност, е списъкът с кореспондентите на Петко Тодоров. Безспорно от тогавашните български писатели той е творецът с най-пълноценни и престижни чуждестранни контакти.

Но най-важната, интимна част от неговата кореспонденция са писмата му със сестра му Мина и особено със съпругата му Райна. Над двеста страници от том четвърти обхващат посланията до Райна и разказват историята на една нежна любов, която прераства в съпружеска обич и преданост. Тук Петко Тодоров разкрива напълно нежната си душа, стремежите му за пълно сливане с любимото женско същество.

Честит е град Елена, че има в писателската личност на Петко Тодоров своя „певец на воля и младост“! Честити са жителите на градеца, че могат отново и отново да съпреживяват всичко това наоколо в цялата му красота и цветност, през творбите и на своя съгражданин! Честит празник на големия писател!

Юбилейно слово по случай 140 години от рождението на Петко Ю. Тодоров, град Елена, 26 септември 2019 г., къща-музей „Иларион Макариополски“

* * *

ПЕТКО-ТОДОРОВАТА ЛИТЕРАТУРНА ЛИЧНОСТ

Ще припомня съвсем тезисно някои от основните характеристики на „литературната личност“:

– естествено, литературната личност е нещо твърде различно от реалната биографическа писателска личност. Тя е социокултурен конструкт. Литературната личност е образ на писателя, опредметен в масовото съзнание въз основа на натрупаните представи за творческите изяви на съответния автор, но и на неговите публични дейности – от политически участия до епатажи, провокации на обществения вкус, предизвикателно поведение. Литературната личност е по-скоро явление на литературната култура, отколкото на литературата сама по себе си. Но литературната личност често може да стане призма, през която се възприема творчеството на съответния писател. Веднъж създадена в публичното поле, литературната личност може да предопредели и формите на сетнешно създаване на самите литературни текстове. Литературната личност е феномен, противоположен на възникващите представи с налаганата преди десетилетия теория за смъртта на автора. Те са две крайни състояния в литературното поле. Литературни личности възникват учестено във времена на литературен персонализъм. Но съществуват и времена антиперсоналистични. Учестеното явяване на литературни персони не придава на литературата от съответния период някаква свръхценност. Напротив, литературната личност може да придобива и вулгарни, принизяващи черти. А веднъж, трайно закрепена в масовото съзнание, литературната личност може да придобие жречески измерения, да се превърне в културна емблема, да има своето посмъртно битие, да прекрачи границите на националната и широко-регионалната литература, да породи цели направления в културата (байронизъм, ибсенизъм, толстоизъм).

– но литературната личност е и процес на явяване, на разгръщане на персоналистични сюжети, на кулминации (понякога и трагически!), а и на изтляване, изтриване от културната памет (като крайна форма: например в редица страни – между тях и България – има култ към Надсон, мода по Надсон, говорим дори за подражания, оформящи своеобразен „надсонизъм“; но в Русия той се е превърнал за историята във второстепенен поет и чуждестранната мода по Надсон е направо неразбираема).

– настоявал съм през десетилетията, че ценностните системи през различни периоди от литературното развитие са асиметрични. Те се основават на свъхакцентирането върху някоя от съставките на литературата: жанрови форми, доминиране на тип герои и на писателски личности, социална проблематика или друг тип тематични линии, някакви ярки езикови характеристики на литературата от периода и пр., и пр. Във времена на силен литературен персонализъм, писателските персони, литературните личности могат да влязат в сблъсък с публичните персони от политиката или други социални дейности, може и те самите да се превърнат в някакъв момент в политически личности. Можем да говорим и за времена на доминиране на политически персонализъм, който принизява и укрива, захлупва зараждащи се литературни персони. Но съществуват и трайно оформени колективни литературни персони, които дават имена на цели литературни епохи. Такава колективна литературна личност е безспорно кръгът „Мисъл, на който принадлежи патронът на нашите юбилейни тържества.

А ето и едно мое определение от книгата ми Кръгът „Мисъл“. В годината на големите литературни юбилеи (2016 г.):

„Мисъл“ е най-значимата българска колективна литературна персона. Това е точно Четворката и само тя: Пенчо Славейков – епикът, д-р Кръстьо Кръстев – критикът, Петко Тодоров – осмислилият в своите идилии и драми българската фолклорна култура в модерен дух, Пейо Яворов – трагическият поет. С привличането на Яворов кръгът се „сключва“, затваря, завършва. Той е именно кръг, защото не е отворен, не може да се поместват „вътре“ и други писатели. Конфигурациите на назованите също кръгове „Хиперион“, „Златорог“, „Стрелец“ са от съвсем друг тип. „Хиперион“ е свръхконцентриран около Теодор Траянов и неговия пророк Иван Радославов. Останалите са сателити с отразена светлина. „Златорог“ е пределно отворен, с неопределен брой близки участници, той търси и привлича талантите всред новите и сега идващите. „Стрелец“ е по-скоро полемизираща общност, обединена от враждебен устрем срещу символизмите и срещу всички останали. Другите литератори – младите, новите – в списание „Мисъл“ са около Кръга. Всеки от писателите на Великата Четворка има своята роля, както и своя уникална обособена литературна личност. Кръгът естествено няма оповестена формална структура; няма и йерархии – четиримата са равноправни, въпреки водещото място на Пенчо Славейков и д-р Кръстев.

Във финала на своя траурен текст за Петко Тодоров, д-р Кръстев определя така това неразлъчно триединство на писателите от „Мисъл“: „Неразделни в своя земен път, техните страдалчески ликове ще живеят в нашите души, съединени и в смъртта за живота на безсмъртието: Пенчо Славейков – в бездънната глъбина на своя дух, Пейо Яворов – с демоническата глъбина на своите песни, Петко Тодоров – с неизразимата благост и нежност на създадените от него образи и души“. Като ги нарича „мъченическата Троица на новата българска литература, той съгражда един едър общ биографически конструкт, който е телеологически устремен към една случила се почти по едно и също време гибел, към постигането на една мартирологическа героика: „Немощни – зад техните смъртни слабости да прозрем безсмъртния техен подвиг, ние оставихме техните дивни песни – най-дивните, с които родна реч е галила слуха ни – оставихме да прозвънят без отйек през пустинята на нашите души и не намерихме топла дума да сгреем техните сърца нито на смъртното им легло. И пренесоха безропотно своя кръст и никой от тях не се омълви за мъката, която е късала сърцата им: – нито двамата, угаснали далеч от нас, нито третият, който в огорчението си от страшната клевета не дочака смъртта да дойде при него, но повика отровата и куршума, да напусне час по-скоро родната чужбина“. Това мислене през смъртта на трите сплитащи се в система писателски биографии е елемент от всекидневно-художествената страна на големия социокултурен конструкт кръгът Мисъл. Но той е само една от възможните интерпретации – макар и оказала огромно въздействие върху посмъртното битие на колективната литературна личност и на отделно обособените три писателски персони.

И така, да се вгледаме в личността на Петко Тодоров – в неговата реална биографическа писателска и частна личност, но и в литературната му личност. Безспорно е, че той е същностна, носеща конструктивна съставка от колективната литературна личност на Кръга „Мисъл“. Но затрудненията ни нарастват, ако трябва да видим литературната му личност обособено, сама по себе си. Ето четири такива затруднения…

На първо място, самото назоваване на литературната личност на Петко Тодоров много често се случва чрез използването на названия от идилиите му или чрез извличане на образи от тях – от мяркащото се „несретник“ до „поет“ (например в една карикатура: Атестати и портрети за артисти и поети. Идилия. Поетът на нежните идилии из живота на сините лалугери.), или „певец“: Певец на воля и младост(заглавие на д-р Кръстев). Преобладават назовавания, по-скоро характерни за „поета миноре“ (за „малък“, „смален“ поет“), отколкото за белетрист. Някак чрез назоваванията самата литературна личност стои нефокусирана. Освен това основният жанр на творческите реализации на Петко Тодоров, идилиите, по това време няма високият статус на актуален каноничен жанр (въпреки неговите собствени силни художествени осъществявания, въпреки настойчивостта му да твори в този жанр). За масовия литературен вкус това е по-скоро един „застаряващ“ жанр и не е случайно, че се ползва за пародии. Ето например малкият стихотворен фрагмент „Идилия“ на Александър Божинов:

И всяка вечер, кат изгрява
луната нейде над полени –
той нещо тайно шепне ней.
А тя, кат славей му запей –
един от други упоени.

И всяка вечер, кат изгрей
луната нейде над полени –
зефир развява му сюртука.
А тя все нещо му гугука –
един от други упоени.

Припомняме си, че и Яворов има в „Безсъници“ една псевдоидилия.

Второ: голямата сянка на колективната литературна личност „Мисъл“. В нея Петко Тодоров стои стабилно, но все пак е някак като приложен, допълващ. Не е така, разбира се, за д-р Кръстев. Но близкият до кръга Боян Пенев например не пише самостоятелен текст за него, а само в паралел за драмите – неговите и на Яворов.

Трето: в сравнение с монументалната литературна личност на жреца-воин Пенчо Славейков и с литературната личност на великия трагически поет на България Яворов, литературната личност на Петко Тодоров не само е по-камерна, но и не е получила толкова стабилно литературноисторическо утвърждаване. Тук не говорим за стойността на художественото му дело, а единствено за явления от сферата на публичността.

Четвърто: самото непълно фокусиране на Петко-Тодорововата литературна личност (посочено като първото затруднение) води към неинтегриране на ярките обществени изяви на писателя и на неговите толкова широки дейности за популяризиране на българската литература в славянския свят и на осъществяване на ползотворни контакти със значими чужди писатели. Те просто не работят за опубличностяване на литературната му личност; стоят някак отделно; усещат се някак не в тон с нейните минорни окраски. И това е напълно несправедливо, като имаме предвид тематичното многообразие на неговото творчество, макар и само в две жанрови форми – идилиите и драмите. Ето фрагмент от свидетелството на Мара Белчева за срещата им в Рим от последните месеци на Пенчо Славейков:

– Ей, тука ли сте, хора христиени? – чуваме веднаж познат глас в коридора.
Скачаме. Петко Тодоров с оливенозелен костюм, такъв цвят шапка и жълто палто.
– Ами ти що щеш тука?
– Тръгвайте да разглеждаме Рим!

Мене ужас ме обзе, защото Пенча изморяваше вече всичко. Но кой можеше да ги удържи! Те бяха същински деца. Разправяха си вече плановете, четяха, Пенчо беше неузнаваем. И не остана по-главна черква, не остана музей невидян. /…/ Спираме пред гроба на Юлий Цезар, закътан в зеленина, пред рострума, тоя център на някогашния политически живот – току пред „пъпа“ на Рим.

– Поетът трябва да е и обществен деец – започва Петко своя любим разговор.
– Две дини под една мишница не могат. Поетът води политиката, той диктува събитията – отръща Пенчо.

И разговорът продължава: за новите идилии на Петко Тодоров; за Алфред Йенсен, който събира писаното в чужбина за Пенчо Славейков с оглед на подготвянето на предложението за Нобелова награда, и това кара Петко Тодоров да каже: „За мене повече е писано, отстъпи я на мене, аз имам деца“, което предизвиква протеста на автора на „Кървава песен“; за срещите на Капри с Максим Горки, който отначало гледал Петко отвисоко, „но сетне се заинтересувал от работите му, най-вече от патриотизма му“. Очевидно публичният образ на Петко Тодоров има нужда от силно усложняване, обогатяване и разширяване.

Що се отнася обаче до вкостенената в началото на ХХ век литературна личност на Петко Тодоров, всичко това е така на фона на контраста с Пенчо Славейков и Пейо Яворов – най-силните, най-ярките литературни личности в българската литературна култура. Просто при нашите анализи – включително и на тази публичност, той трябва често, често да се вади от Четворката (макар да са толкова важни богатствата на взаимоотношенията, на съотнасянето на текстове и жестове, на често укриваните конфликти вътре в „Мисъл“) и да бъде виждан и самостоятелно, без непрестанните паралели.

Доклад за Национална научна конференция, посветена на 140-годишнината от рождението на писателя, град Елена, 27 септември 2019 г.

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературноисторическата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.