Филип Рот не се нуждае от представяне. Считан е вече за „класик”, романите му се подреждат в многотомни издания, награждаван, но и пренебрегван, критикуван, оспорван, анализиран и възхваляван. Безспорно автор, чиито творби не можем да премълчим.
Сега на български се появява един от ранните му романи – „Писателят призрак”, в който всъщност за първи път се срещаме с емблематичен за Рот герой, алтер его на писателя – Нейтан Зукърман. (После и в „Животът ми като мъж”, и „Призракът излиза”). Тъкмо от негово име, на млад, двадесет и три годишен, току що стъпил на писателската пътека автор, се води повествованието в романа.
Това е един много „посветен” роман. Освен че започва с посвещение на Милан Кундера, пряко или не, „Писателят призрак” признава, показва, литературните авторитети за Рот, цитира ги, препраща към техни творби: Флобер, Достоевски, Кафка, Джойс, Томас Ман, Хенри Джеймс, Сол Белоу, Исак Бабел, Ане Франк. Чрез литературните аналогии, чрез „играта” със сюжети и герои – повече или по-малко познати, чрез сложното смесване на принадлежащите им стилове, авторът изгражда и своя сюжет. Вкарва в романа своите теми. Добре познатите „фиксации” а ла Рот, които познаваме, можем да видим още тук, в тази ранна творба – писането, писателя, сексуалността, жените, евреите, неевреите, сложното отношение родители-деца, живот-литература, живота и света като „език”.
Сюжетът се вмества в съвсем тесните хронологически рамки, едно денонощие, мястото – домът на „маестрото”, И. А. Лоноф – литературен идол за младия Нейтан, който все още може да се похвали със само 4 публикувани разказа. Още един романов персонаж, твърде важен за цялото, среща той в дома на Лоноф. Това е Ейми Белет, бивша ученичка на домакина, момиче, говорещо със странен акцент, авторка на „възхитителна проза”, свиреща Шопен… Но коя всъщност е Ейми Белет и какво общо има с Ане Франк?
Нищо не е предвидимо в този кратък, но многопластов роман на Филип Рот. Роман, който по признанието на самия автор е за „изненадите, които носи призванието да пишеш”. Защото твърде често в него смесването на илюзия и реалност променя перспективата, променя природата на света и човека. То е сложно и самотно занимание, на него се обричаш и се доверяваш, в него се съмняваш.
„Преобръщам изречения. Това е животът ми. Написвам изречение и после започвам да го въртя в ума си. Поглеждам го и още веднъж го завъртам. Обядвам. После се връщам отново тук и написвам още едно изречение. След това пия чай и преобръщам и второто изречение. Препрочитам двете изречения и пак ги завъртам. После лягам на канапето и размишлявам. Ставам, зачерквам ги и започвам отначало. И ако наруша този ритъм дори само за ден, полудявам от скука и от чувството за нещо пропиляно.”
Срещата на читателя с „Писателя призрак” на Филип Рот, сигурна съм, ще бъде поредна среща с литературата, тази, която не позволява спокойствие и самоувереност в разбирането, в прочита, в тълкуването, в оценката. И той, читателят, подобно на героя Нейтан Зукърман, ще се опитва да вижда във всичко предзнаменования и уроци, най-вече да открива колко сложен е лабиринтът на литературата. Неизвървим и толкова привлекателен.
