0
990

Литургичното основание на иконите

kyanakiev

 

Малко преди Нова година взех участие в дискусия, организирана от християнското (протестантско) сдружение ХАРТА, посветена на невралгичния за междуконфесионалния диалог между православни и евангелисти въпрос за почитането на иконите в храма. На тази дискусия (на която имах удоволствието да се срещна с изключително интелигентни млади хора) се опитах да развия един не тъй традиционен аргумент в полза на иконопочитанието, който ми се иска да споделя тук и с един по-широк кръг читатели.

И тъй, християнският храм (и православният и католическият), както е известно е преди всичко мястото, в което се извър­шва Литургията, Евхаристията. Но какво представлява Евхаристията? Взима­не на участие в Божието Царство. Ето защо другото име на това тайнство е Причастие. На Евхаристията ние се при-частяваме, т. е. ставаме част от, взимаме участие във… В какво взимаме участие? От какво ставаме част? Към какво се причастяваме? Към Тялото и Кръвта на Спасителя Христос, разбира се. А в Тялото и Кръвта на Христос е вечният живот, тоест те са Трапезата на Царството. Вкусвайки от тази Трапеза, ние следователно вкусва­ме спасението, вкусваме победата над смъртта, вкусваме небесно­то, Божието Царство.

Но ако в православния (католическия) и изобщо в християнския храм основното, което се извършва е Евхаристията, сиреч участието в Трапе­зата на Царството, то бидейки в този храм на Евхаристия, ние сме в Царството Божие. Участвайки в Евхаристията, ние участваме в Царството, ние сядаме около Трапезата на Царството.

Че това е така, ни е казал Сам Иисус Христос в евангелския текст. На Тайната вечеря, когато преподава за първи път Тялото и Кръвта на учениците Си, на апостолите, и с това установява това Тайнство, Христос им казва: „И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си“ (Мат. 26:29). Кога обаче ще Го пие с учениците Си Христос в царството на Отца Си? Кога е този „оня ден“? Дали той е едва след края на исто­рията или по-скоро веднага след Възкресението и Възнесението на Господа? Разбира се, че след Възкресението. Защото именно след Възкресението и Възнесението Христос сяда отдясно на Отца Си, идва в царството Си. Да, Царството ще се изпълни след края на времената, но то „идва в сила“ веднага след края на спасителния подвиг. Христос се намира на престола при Отца Си. Той се намира вече в Царството Си и доколкото се нами­ра там, оттогава насетне Той споделя с всички, които участват в тайнството Евхаристия това Царство. Във всички храмове, във всички точки на пространството и във всички моменти на вре­мето, онези, които се събират на Евхаристия, следователно, се събират пред своите олтари, които таинствено изобразяват присъствието на Царството в техните храмове.

Сега обаче нека бъдем внимателни: ако Христос стои на престола при Отца Си и ние се приближаваме към този престол, само Него ли срещаме там? Или срещаме и онези, които вече са минали своя земен път, които са го изживели праведно, свято, и които са седнали около Господа. И с тях, разбира се. Не само ние, сега живеещите, се срещаме в Евхаристията с Христос. Ние се сре­щаме с Него и с всички от века просияли и живели светци.

Ако това е така обаче, не би ли трябвало по някакъв начин и те, всички светци, да присъстват в храма? Струва ми се, че архииконата, ако мога да се изразя така, е представена в един изключително изразителен текст от Откровението на св. Иоан Богослов. Нека припомня, какво вижда апостолът на Патмос. „Един ден, в неделя“, апостолът бива обзет от дух и виж­да „врата отворени на небето“ (Откр. 4:1). Какво вижда св. Иоан през тези врата отворени на небето? Вижда престол – „и на престо­ла седеше Някой; Който седеше, наглед приличаше на камък яспис и сардис“ и т. н. (Откр. 4:2-3). Следва едно особено изразително описание на Седящия на престола, очевидно Самият Бог, Бог Отец. Това апостолът вижда, тъй да се каже, при първо вглеждане. И вижда около престола „четири животни”, описани като висши ангелски чинове (Откр. 4:6) и „двадесет и четирима старци“ (Откр. 4:4) по дванадесет от всяка страна на този престол. Очевид­но е – това става ясно от текста по-нататък – че тези дванадесет от едната страна и дванадесет от другата страна са символическото число на дванадесетте колена Израилеви, т. е. ветхозаветните праведници, и символическото число, пак дванадесет, изобразяващо пълнотата на всички спасени „от всеки народ, език и племе“, тоест на светците на новозаветното човечество. Св. Иоан вижда сиреч престола на Бога Отца и около него седящи тези двадесет и чети­рима старци, по дванадесет от всяка страна, които символизират пълнотата на Църквата, на спасеното човечество.

Това вижда, казвам, св. Иоан Богослов при първото вглеж­дане. В следващата пета глава на Откровението той поглежда от­ново този престол и там, на същия този престол, на който „седе­ше Някой, Който седеше“, той вижда сега „Агнец, като заклан“ (Откр. 5:6). На същия този престол, същия Този, Който той е ви­дял като Цар, сега при второто вглеждане вижда като жертвен Агнец, вижда, следователно, пак Бог, същия този Бог, но Го вижда в друго Лице, във второто Лице, на заклания Агнец – оче­видно на Иисус Христос. Следователно това е Престол на Царя и Жертвеник в едно и също време. И разбира се, Трапеза. Защото там този Агнец е разпрострян, а около Него са сътрапезниците. „А пред престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии духове“ (Откр. 4:5) – очевидно символ на третото Лице на Бога, на Бог Дух Свети, Който и проявява цялото това Божествено средо­точие. Ето това св. Иоан Богослов вижда през вратата отворени в небето. Той го вижда в сферата отвъд небесата. Следовател­но вижда го в сферата на вечността. Вижда го отвъд кръга на небесата, върху който са слънцето, звездите, планетите – отвъд тях, отвъд това кръговъртящо се време, което се върти със своите светила, вижда го там, където не е нито ден, нито сутрин, нито вечер, нито някоя година, нито някой от кръговете на времето, а е – самата вечност. В тази вечност е Бога – Бог Отец, Който вечно седи и царува, но и Жертвата, и Онзи, Който Се е принесъл в жертва, Който е из-вършил, с-вършил жертвата и е положил Тялото и Кръвта Си върху Жертвеника.

Но, следователно, там, колкото е вечност, толкова е и Пас­ха. Там Пасхата е принесена върху престола. За да се изразя парадоксално, там във вечността вечно цари денят Пасха. Там във вечността вечно е Великден. Там именно лежат Тялото и Кръвта на Христос, не мъртви, а напротив – от тях се е издимила смъртта, смъртта се е свършила и цари вечна и нескончаема Трапеза. И от тази именно Трапеза се причастяват християните на всяка Литур­гия. Там те отиват, пред това Царство предстоят, там сядат.

Защо казах, че това е архииконата? Защото ако централното, което се извършва в храма, е Евхаристията, и ако, пристъпвайки физически към земните си олтари, ние таинствено пристъпваме към онова мяс­то, което съзерцава св. Иоан Богослов, към онзи Престол, който е и Жертвеник, който е и Трапеза, за да вземем участие в пира на Царството, ние се озоваваме там заедно с „двадесет и чети­римата старци”. Ние сме там заедно с тях. Това е отвъд, но това е и тук, защото ние, от своите тукашни храмове, се приближаваме към Жертвеника и Престола, обикаляме го, сядаме на тази Трапеза. Тя е отвъд и едновременно е във всеки един от нашите храмове. Таинствено олтарът, олтарният престол представлява този горен Престол-Жертвеник-Трапеза, който вижда св. Иоан Богослов.

Но нека сега забележим, че самата организация особено на православния ико­ностас до голяма степен повтаря структурата на това видение на св. Иоан Богослов. Да, там не са изобразени двадесет и четиримата стар­ци, но са изобразени ликовете на светците на тържествуващата Църк­ва, на ecclesia triumphans, там е значи Христос с „пълнотата на Царството“. Към тази „пълнота“ ние пристъпваме, в нея взимаме участие.

Иконите са следователно богословски необходими в храма. Ако храмът е тук-проявеността на отвъдното Царство, то христи­янският храм е опрозрачнилата се, отворилата се „врата в небето“. Ако храмът е мястото, където видението на св. Иоан Богослов е показано на всички богомолци, тогава, разбира се, че то трябва да присъства в храма. Опрозрачнило се е, отворило се е небето, тамошното е тукашно, ние пристъпваме в него, ние взимаме участие в тази тържествуваща Трапеза. Тогава, как тези образи „оттам“ да ги няма в храма? Нали ние таинствено сме там? А там са те – Бог, жертвеният Агнец и двадесет и четиримата старци, т. е. пълнотата на Църквата е там. Как биха могли да липсват от нашата Евхаристия тъкмо нейните триумфиращи членове? Как биха могли да не са с нас?

Би било ущърбно, неестествено, да ги няма. Ако ги нямаше, християнският храм, онова, което се извършва в него, би следвало да е само тукашно. Но по своята същност то не е тукашно. Оно­ва, в което взимаме участие на Литургията в храма, е участие в Царството Божие, което „е дошло в сила“. Ние не сме тук, когато сме в храма. Влизайки от някаква уличка в кварталната църква, дори най-бедната, ние влизаме от „тукашното“ в мястото на при­съствието на „тамошното“. Влизаме в едно от местата, където на земята присъства царството Божие. То е горе, във вечността, но то може да бъде опрозрачнено във всяка точка на земята, където е постро­ен храм. Така че храмовете – това са все входове към отвъдното. Влизайки в това отвъдно, влизайки в Царството Божие, ние се на­мираме пред престола, ние взимаме участие в Трапезата на Царството, ние сме там, където духом е бил св. Иоан Богослов. И за да съпреживеем заедно с него, със св. Иоан Богослов, който първи го е преживял – неслучайно в неделен ден, когато обикновено се служи литургия – и ние трябва да видим това видение, да вземем участие в него. Затова иконите присъстват в храма. Затова ликовете на светците трябва да са с нас на всяка литургия.

Затова те имат семантически натоварено присъствие; неиз­бежни са в храма. В този смисъл дълбоко се заблуждават всички деноминации на протестантството, тъй като те възприемат иконата единствено, като изображение, пред което, като извършваме поклонение, сякаш се опитваме с това дело-опус да се спасим. Не, иконите не са „патерици“ за някакво спасително усилие. Иконите са присъствие на онова, в което взимаме участие, когато участваме в литургията. Ние можем да разчетем иконите именно през богос­ловието на Евхаристията.

Ако правилно схванем Евхаристията като участие, причастие в Царството Божие, ние съвсем естествено ще видим и мястото на иконите там. Защото това е Царството Божие, там е пълнотата на Църквата, там е Бог, там са и светците.

И още нещо: съвършено ясно е, струва ми се, че иконата е апо­калиптичен образ. От иконостаса ни гледат светците, изобразени не в един от епизодите на техния земен живот. Иконата не предс­тавлява мнемонично средство, напомнящо за живота на светеца на земята. Иконата е апокалиптичен образ. Ние го съзерцаваме там в Царството, на Трапезата, около престола на Бога. Така както реално и очи в очи ще видим това, когато всички „кръгове“ на земното време се извъртят, времето свърши, светът бъде свит ка­то дреха и остане само Царството. Тогава ние ще видим Господа и всички светци, тържествуващата Църква разположена около този престол. Едва тогава, в края на времената това ще ни се открие напълно. Но и сега, взимайки участие в това Царство, чрез иконите това откровение присъства. Следователно в храма присъс­тва тържествуващата Църква, присъстват светците в своя чин на прославеност, в прославения си чин. Те се изобразяват, особено в Православието, казвам аз, затова не в един от епизодите на своя земен живот, а в онзи чин, който имат те около престола на вечността в края – в триумфа. Това са триумфални, последни, есхатологически образи – образи от „предела“

Ето защо може да се каже, че от иконите ни гледат самите небеса. Не ни гледа едно изображение напомнящо ни какво е правил светецът на земя­та – гледат ни очите на Божието Царство. Самите небеса, самото Божие Царство ни гледа през очите на светците.

Затова и златото, затова и тази светеща мараня – блестящият триумф на Царството е семантически необходим елемент на ико­ните. Често пъти критикуват най-вече православната икона за това, че в нея няма един реалистичен, правдоподобен интериор или екстериор, в който да бъдат поместени светците. Питат: защо вашата Богороди­ца е на този златен фон, защо не е в геникона, както в ренесансо­вата картина, представена да кърми Младенеца в стаята, в която тя е правила това? Но ето защо. Иконата не изобразява нещо, което е станало тогава, не ни припомня един епизод. Тя ни показва Бого­родица и светците в „края“, в небесното Царство. От небесното Царство гледат към нас в православния храм иконните ликове. Око­ло тях няма земен интериор, земен екстериор. Около тях има само чистият без примес блясък на триумфа, на Царството. Имаме Бого­родица с Младенеца, но нямаме изобразени елементи от „история“, нямаме обърнати една към друга фигури, които правят нещо от онова, което са правили тогава, когато са били на земята. Иконата представлява един тържествен „фас“, едни огромни очи, отворени към нас, гледащи ни от иератическа поза, тържествено застанали там на Трапезата, от небесата над нас. Те вече не са в земния си контекст, те вече не ни показват онова, което тогава, в миналото са правили. Те не ни припомнят онова, тогавашното, с което са живели на земята. Те ни пред-ставят, явяват онова, което са те там, в точката на триумфа.

Иконата е – казано на богословски език – есхатологичен образ.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияКакво да очакваме
през 2013?
Следваща статияНаместо „краят на света”