„От една страна, неговата преданост към истината ме развълнува по най-непосредствен начин, от друга – фанатикът ме отдалечи и аз се почувствах отчужден.“ Есето е прочетено през 70-те години на ХХ век по Дойче веле, публикувано е в „До моя съвременник“, Есета, част1 (Фондация „Комунитас“).
Едва неотдавна можах за първи път да наблюдавам продължително лицето на Александър Солженицин. Той се появи в дълго телевизионно интервю, където камерата сякаш бе поела любопитството на милиони очи и се опитваше да види колкото се може по-отблизо и по-дълбоко лицето на човека, който (според израза на един коментатор) „върви заедно със своя Бог“. Нека само добавя, че това интервю има ефекта на бомба, хвърлена в спокойния водовъртеж на западната политическа и нравствена съвест. То предизвика бурни положителни и отрицателни изригвания, страстни уводни статии, пламенни речи, остра полемика, оставки и наводнение от писма – като всичко свидетелстваше за среща с една изключителна личност.
Трябва да кажа, че малко други човешки лица са ми правили по-поразително впечатление от лицето на Александър Солженицин. Най-напред бях изненадан от поразителната прилика между Солженицин и Достоевски, такъв, какъвто го знаем от множество портрети и описания. Приликата беше колкото физическа, толкова и духовна. Вместо да прикрие и притъпи острите черти на лицето, традиционната руска брада ги бе изострила. Сякаш очите изглеждаха по-силни и непримирими, и челото подчертаваше още по-осезателно вглъбеното единство на физически и духовен образ. А острият му, малко висок глас звучеше неестествено приповдигнат, с някакъв оттенък на фанатизъм, както предполагам са говорили първите апостоли на християнството. Апостоли, които са били отдадени на своята вяра до такава степен, че са пренебрегвали и забравяли напълно реалността на заобикалящия ги свят.
Точно това беше първото ми чувство от появата на Солженицин на малкия екран – че имаше някакво голямо разстояние между него и студиото, в което се намираше, между него и нас, които го гледахме, между него и света. Сякаш той беше в някаква странна степен чужд на всичко, което го заобикаляше, или поне на мен така ми се струваше. А може би тъкмо защото той бе толкова внушителен в своята фанатична непримиримост, толкова верен на себе си, ние се почувствахме толкова ниско. По разкази на очевидци подобно впечатление е правел и Достоевски. Той винаги е бил чуждият елемент във всяко общество, във всяка компания, като че вярата му в месианството и в смисъла на собствения живот го е отделяла от делничния колорит на другите хора. Аз зная, че Солженицин и Достоевски са много различни и като характери, и като писатели, но през цялото време, докато следях образа по телевизията, това чувство за сходство се натрапваше все по-силно в главата ми.
Безспорно Солженицин звучеше като човек, намиращ се в пълна вътрешна хармония, с пълно убеждение във всяка казана дума, с ясна представа за посоката, в която се движи, без сянка на никакво съмнение в собствената правота. Човек би могъл да го категоризира или като дете, или като праведник, или като фанатик. А аз си мисля, че той беше и трите. Но отново тази му вътрешна хармоничност го противопостави като чуждо тяло на нашата собствена дисхармония и тази на околния свят.
Второто му сходство с Достоевски беше в ужаса му от западния свят. Както знаем, авторът на „Братя Карамазови“ изпитва нескрито чувство на ненавист и презрение към разкапания, порочен, декадентски Запад. И то точно преди сто години. Един век по-късно Солженицин идва, за да се смае пред хаоса на демокрацията, дезорганизираността на обществения живот, духовната анархия и сякаш вечна декадентщина на Запада, който му изглежда жалък и безпомощен пред високоорганизираната мобилизираност на комунистическия свят. Може би наистина Русия ще спаси света като прелее в хилавото му тяло нещо от мистично неизчерпаемата си вяра и сила. Разбира се, не става дума за Русия на знамето под петолъчката, а за Русия на княз Мишкин, Платон Каратаев и Иван Денисович Шухов.
Това натрапващо се сравнение между двамата руски писатели и двамата бивши каторжници – и двамата в принудително изгнание, и двамата, обрекли се на своя Бог – човек вижда в почти еднаквата им омраза към „бесовете“. Но докато за Достоевски бесовете на нихилизма и комунизма пълзят под земята, за Солженицин те са най-реалната сила върху земната повърхност. Те са десетките хиляди танкове, строени в полетата на Източна Европа и комунистическия империализъм зад тях. И двамата в своя фанатизъм не се боят от тях. Достоевски ги заклеймява с цялата си пламенна ярост. Солженицин се изправя срещу тях в някакво тържествено мъчително предчувствие, че той ще бъде първата жертва.
В този момент лицето му изразяваше най-ярко онова, което наричаме себеотрицание. Представям си, че това е същият израз, с който Солженицин е посрещал всички посегателства на неговите преследвачи в последните десет години, прекарани в родната му страна. Неволно си зададох въпроса щеше ли това себеотрицание да бъде все така ярко и непреклонно, ако световната общественост не беше застанала зад писателя-гражданин, ако московските кореспонденти на западните средства за информация не удряха камбаната при всеки опит на „бесовете“ да пратят Солженицин обратно в неговия ГУЛАГ? Стори ми се, че след като името му стана познато на света, нямаше и няма сила, която да смаже почти надчовешкото му самоотрицание и да го върне в стадото на покорните, подчинени на инстинкта за самосъхранение същества. Мислено видях, че някой от по-прозорливите хора в СССР е дешифрирал силата в погледа на Солженицин и е разбрал, че „не се гаси туй, що не гасне“. Почти сигурен съм, че през 1965 г. един нов Сталин не би могъл да направи нищо, тъй като срещу него би се изправил човек, който би поел с тържествена радост пътя към своята Голгота, защото вече има света зад себе си. И това веднага ме върна към онези великолепни, последователни и всеотдайни никому неизвестни хора, които бяха смлени в кървавата мелница и за които никой нищо не знае, нито ще узнае. Солженицин имаше невероятен късмет, сякаш времето или неговият Бог го бяха предопределили. Стори ми се, докато го гледах, че той съзнаваше много добре своята предопределеност, че вярваше дълбоко в нея и не се двоумеше да я изрази. Той беше на една крачка от това да каже: „Бог ме е пратил да ви спася. Аз съм негов пророк“. Затова той въобще не се постара да убеждава или да привежда доказателства в подкрепа на своята кауза; той отхвърли и пренебрегна всякакво предложение за спор и явно смяташе своите възгледи за неоспорими, нещо, което явно раздразни част от публиката. Тук на Запад отдавна обаче са се отучили да слушат категорични проповеди, дори под формата на религиозно-мистични речи. Но въпреки тази неособено привлекателна страна на появяването на Солженицин по телевизията, внушителността на неговия образ си остана ненакърнима, което мисля, че идваше от невероятното му вътрешно единство. За всекиго, включително и за най-острите му критици, не подлежеше на съмнение кристалната му последователност. Трябва да кажа, че никога не съм виждал по-непоколебимо последователен човек. Неговата последователност дори ме уплаши, защото аз я приех като затваряне в собствената железобетонна крепост и мазохистично инквизиране на собствения дух.
Всеки от нас, простосмъртните, има някаква представа за себе си и съзнателно или несъзнателно се опитва да се вмести в тази представа. Множество от нашите трагикомедии произтичат от очевидното несъответствие между представата за себе си и себе си. Същевременно това люшкане между двете е може би най-съдържателната част от нашия живот, защото ни дарява с всичко – от голямата радост до голямото страдание. Ала представете си, че цял живот си мислите, че сте храбър човек и се опитвате непрекъснато да го докажете, пък не можете, защото не сте храбър и каквито и храбри постъпки да извършвате, вие си знаете много добре, че не сте от храбрите.
Стори ми се, че тази простосмъртна човешка драма почти отсъстваше у Солженицин, чийто образ беше пълно и искрено покритие на онова, което той в действителност е. Може би греша, може би един час взиране по телевизията съвсем да не е достатъчен, за да се прецени дълбоко един човек, но това беше внушението, което получих. В същото време се опитвах да го разбера и чрез литературата му. Знаем, че всеки писател проектира себе си във всичките си образи, които рисува, че всеки писател всъщност цял живот пише една и съща книга – книгата на своето съществуване. Така, както всеки художник непрестанно рисува себе си, както всеки кинорежисьор всъщност цял живот снима себе си.
Ако човек лесно може да види Достоевски зад всеки един от героите му – Достоевски-Разколников, Достоевски-княз Мишкин, Достоевски-Рогожин, Достоевски-Ставрогин, цялата фамилия Карамазови и т.н., ако същото човек открива при Толстой, Чехов или Горки, аз поне останах смаян от откритието си колко малко телевизионния Солженицин ми напомняше на най-интересния му и силен герой – Иван Денисович Шухов[1].
Може би това мое впечатление е дълбоко субективно, но аз не долових нищо Шуховско у Солженицин, напротив те сякаш бяха противопоставени по някакъв абсурден начин: от една страна, фанатичният проповедник на истината, възкачил се на висок пиедестал, а от друга страна – дребният обикновен човек, живеещ в безкраен компромис с истини и лъжи, воден от една-единствена инстинктивна идея – да оцелее. Казват, че в своя частен живот Солженицин бил по-различен, но аз не смятам, че това може да бъде сериозна разлика, защото, както казах, той е фанатично последователен. Солженицин–световният гражданин живее в най-хармонично единство със Солженицин–писателят и със Солженицин–бащата и съпругът.
По време на интервюто вниманието ми беше насочено да следя, доколкото мога, образа на писателя, на твореца на словото. Спомням си преди няколко години, когато отидох да видя живия Пабло Неруда[2], колко ясно долових разликата между дипломата и общественика Неруда, от една страна, и поета – от друга. Сякаш поетът вървеше след общественика Неруда и се опитваше да вмести цялата житейска проза в музиката на речта, а поетът се извиняваше за миг, за да ви поднесе съвсем друго извинение на целия образ.
У Солженицин бих казал, че няма нищо подобно. Писателят, гражданинът и човекът са просто различни имена на един и същ образ. Дори там, където ходът на разговора предлагаше белетристично отклонение, което предполагаше известно разстояние между автор и произведение, Солженицин избегна това. Той си остана той – и автор, и произведение. Разбира се, нека пак подчертая, че моите усещания са повече отгатвания, тъй като човек едва ли може да получи изчерпателни данни от едночасово слушане на друг човек.
Нарочно не се спирам на това, което Солженицин каза, защото в моя анализ то не е същественото. В края на краищата, познавайки Солженицин, не е никак трудно да си представим какво беше съдържанието на думите му. Нито пък ме интересува въпросът колко уместни или неуместни бяха забележките му за неизбежната гибел на Запада и тържеството на тоталитаризма. Всеки може да развива всякакви концепции и да доказва каквото си ще. Онова, което ме интересуваше, беше самият той – гражданинът, писателят и човекът Солженицин. И трябва да кажа, че ако, от една страна, неговата преданост към истината, неговото себеотрицание и последователност ме развълнуваха по най-прост и непосредствен начин, то, от друга страна, фанатикът ме отдалечи на известно разстояние, аз се почувствах отчужден. Темите, по които той говореше, бяха за мен много интересни, те бяха моите собствени теми, но аз открих с неудобство, че не ми е възможно да разговарям със Солженицин, както никому не е възможно да разговаря с проповедници, пророци или светци. Струва ми се, че в надчовешкото преследване на чистота, истинност и последователност, които Солженицин изисква от себе си, той поставя другите хора в неудобното положение да не отговарят на тези изисквания, и оттам да не се чувстват привлечени от него. Всеки фанатизъм ме плаши, бил той фанатизъм на доброто или на злото, защото той винаги е причинявал само злини.
Възхищавам се на всичко голямо, човешко и благородно, за което Солженицин се бори, възхищавам се на стоицизма му да брани истината, от която имаме нужда, но ми се искаше той да има разбиранията и търпението на своя най-чудесен герой – Иван Денисович Шухов.
___________________
[1] Герой на Солженицин от повестта „Един ден на Иван Денисович”, публикувана в списание „Новый мир” (№ 11, 1962), в която за първи път се описват съветските концлагери и която го прави световноизвестен. Б.р.
[2] Пабло Неруда (1904-1973) – изтъкнат чилийски поет, ангажиран с комунистическата идея. Нобелова награда за литература (1971). Б.р.