0
2195

Лицето

Погледът ми във вагона на метрото се спря на момиче, вгледано в телефона си. Знаете каква обичайна гледка е това. Като че ли телефоните станаха особен физически израстък. Висока, тънка, грациозна, естествено руса, без грим, без онези изрисувани вежди и залепени мигли, облечена семпло и елегантно – дълго бежово манто, кубинки, дънки, раница, шал, омотан артистично. Цялото ѝ същество излъчваше интелигентност. И тъй като подобно излъчване не е толкова често, се вгледах в нея. Тя вдигна поглед и видях цялото ѝ лице. Освен всичко беше и поразително красива. Започнах да разглеждам останалите пътници – дали и те са забелязали каква красавица пътува до тях? Наблизо срещу нея стоеше момче – и то високо, и то с интелигентно излъчване, и то вперило поглед в телефона си. Ето един човек от купето, казах си, който няма как да не оцени излъчването и красотата на момичето. И двамата бяха почти на една и съща възраст. Влакът спря на поредната спирка. Момчето като че ли се стресна, обърна глава, увери се, че не е „неговата“ спирка, че не трябва да слиза тук, погледът му бръснещо и разсеяно премина през купето, пътниците, момичето и се върна на екрана на телефона, където и се закова така, както преди. Погледът му не трепна. Не се задържа дори секунда върху момичето, погледът му се приплъзна в светещата хралупа на екрана като в единствено възможното за него място в този свят. Съзнанието му премина покрай момичето все едно се плъзна по стъкло.

И странна мисъл породи у мен това безразличие. Ние не можем да видим като живи умрелите, нито можем да видим като живи и да си представим как ще изглеждат онези, които ще живеят след нас. Можем да виждаме живи само нашите съвременници – близките си, приятелите си, тези, които срещаме в метрото, тези, с които се разминаваме по тротоара. Нашият взор за лица е ограничен в рамките на живота ни, който се състои от дни, които си приличат, но в тези дни срещаме и се разминаваме с различни хора, които не си приличат, всеки от които е отделен свят, всеки е избрал облеклото, с което да излезе така, че да подчертае индивидуалността му, всеки се е погледнал в огледалото преди да прекрачи прага, за да излъчва красота, ведрост, привлекателност, но най-вече да изразява личността му. Някои са умерени и сдържани във визията си, други са екстравагантни, трети са предизвикателни, всеки се стреми да изглежда външно такъв, какъвто се чувства или се старае да бъде вътрешно. И метрото ни събира за кратко, за няколко спирки всички нас – красиви и не толкова, елегантни и не толкова, одухотворени и не толкова, допираме се един до друг, усещаме другия, в този момент той е най-близо до нас, макар и непознат. Възпитанието и етикетът не ни позволяват да се вглеждаме натрапчиво, да скъсяваме дистанцията грубо, но може ли едно красиво момче да не забележи едно красиво момиче и погледът му да не трепне от красотата му, да не се задържи поне секунда, две върху лицето му.

Когато изгубим възможността да пътуваме с метрото, да се движим по улиците и разглеждаме лицата на хората, да речем, ако попаднем в болница или в затвор, тогава колко биха ни липсвали тези стотици непознати лица на ден, с които се разминаваме, макар и да оставаме чужди.

Всеки човек се разкрива най-вече чрез своето лице. Неслучайно лице и личност са от един корен. Те са едно в същността си. Личността е изписана и се изразява най-напред чрез лицето. Индивидуалността на нашите характери прави и лицата ни уникални. Скоро научих, че последната цифра от дългия код на личните ни карти означава колко двойници имаме, с колко човека си приличаме. Но ако застанат един до друг няколко двойници, най-ярко ще усетим колко са различни. Тази уникалност, с която сме дарени, е едно от най-големите чудеса на живота, сблъскваме се с нея всеки ден, всяка минута по ежедневните си маршрути, привикнали сме към нея, приемаме я за нещо обичайно, а именно тук е парадоксът – че уникалността не може да бъде обичайна.

Одухотворената красота на момичето от метрото ми напомни старите снимки. Обичам да се вглеждам в тях, защото запечатаните там лица имат съвсем различно излъчване от лицата на днешните хора. Уж сме един народ и ген, но някъде в десетилетията назад се е изгубила естествената красота, нравствената чистота, меката одухотвореност. Не зная дали е така и при другите народи, дали е само с нашия ген. Старите снимки излъчват различна душевност. И не само заради роклите и костюмите, а най-вече заради лицата. Там е изписано всичко. Лицето е много по-уникално и неповторимо от пръстовия отпечатък, то е огледало за вътрешно виждане – през него се вижда душата.

Не само човекът има лице. Знаем колко са различни по лице и характер домашните ни любимци, както и всички животни. Някога и сградите са имали лица. Така се и казва страната на къщата, която гледа към улицата – лице. Тя е по-различна от другите страни, по-представителна, по-красива. Днес и тези лица са изпокъртени. И на къщите лицата са загрубели. Много рядко след ремонт те запазват своята привлекателност.

Когато искаме да изразим най-крайно презрение към някого, казваме, че го заплюваме в лицето. Това е върховната степен на отхвърляне на някой човек – да опозориш лицето му. А как да наречем нашето време, в което ние сами изтриваме душата от лицето си. Или я замазваме под дебел слой грим. Или в желанието си да заприличаме на някого се обезличаваме.

Затова днес е толкова рядка радостта да срещнеш красиво и одухотворено лице. Тази радост можем да преживеем в метрото или на улицата, стига да я забележим.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияЗащо националистите в Централна Европа така обичат Израел?
Следваща статия„Наблюдателите“ – спорна театрална хипотеза