Начало Идеи Гледна точка Лодката на изгряващото слънце
Гледна точка

Лодката на изгряващото слънце

2979

На 16 март в Бургас, в изящната галерия „Пролет“ бе открита фотографската изложба на Драгомир Ушев „Крехко пътуване“. Една хартиена лодка-оригами се придвижва неусетно на различни диви места, фиксирани и запечатани с фотоапарат – създава обективът усещане за континуитет, за преместване в пространството непрестанно и постоянно. Лодката се движи, а фотоапаратът по един особен, характерен само за него начин – отчетлив и контурен, запечатва това движение. Запечатва го и го подарява на нас, зрителите, като откровение, едно визуално откровение…

Очертанията на лодката: ярки, бели, изпъкващи – очертания на свободата…

Драгомир Ушев е сравнително млад фотограф, но със забележителна професионална история зад гърба си. И със семейна традиция, обрекла го сякаш на художествената фотография. Негова майка е известната българска артистична фотографка Галина Ушева, която миналата година направи успешни изложби в Бургас и Пловдив. А неговата баба е може би първата специалистка по батик-техниката в България Златка Бобева, художник и педагог, която до днес продължава да преподава на талантливи деца и младежи този толкова труден начин на рисуване. Артистичността тече във вените на Драгомир Ушев сякаш още от зачеването му…

Кръвта вода не става, особено когато тази кръв е творчество…

„Крехко пътуване“. Крехко, но издръжливо. Лодката не се предава, настойчиво преодолява всякакви препятствия – неуморима, непобедима чак. Ние вероятно не си даваме сметка – свикнали с движението, че то все пак е усилие, преборване на съпротиви. Съпротивата на въздуха, съпротивата на водата, съпротивата на вятъра, съпротивата на мързела, ако щете. В случая лодчицата-оригами преминава и през друга съпротива – тази на ковида, на пандемията; тогава са правени снимките. Едно упорито неподдаване на подмолното желание да се спреш, да се застопираш, да се умориш и обезсилиш. Всъщност не се поддаваш на отказа от свобода, на първичното желание да се свиеш в утробата, да застинеш и да не шукваш – изпаднал в някаква летаргия, в която жизнените ти функции туптят на минимум. Лодката на Драгомир Ушев е обратното на всичко това – не се поддава, не се предава…

Непокорна лодка, своенравна и инат…

Това е една от вечните теми в изкуството – бунтуващият се човек, бунтуващата се лодка. Разбира се, пътуването също е вечна тема, Борхес я определя като главно съдържание на две от четирите основни истории, които човечеството разказва – завръщането и търсенето, Одисеята и Граалът, носталгията и мистиката, но аз – имайки предвид крехкостта на лодката, която обаче е силна и непоколебима, се сетих за други подобни истории, въплътени в художествени произведения: за една книга, за една книга и филм, за една песен. Всички те са северноамерикански и неслучайно: Северна Америка – континентът на пътуването, континентът на свободата, континентът на устрема, на неспирния устрем, където движението е всичко.

И за лодчицата-оригами движението е всичко; нейна същност, нейна истина…

Книгата е, разбира се, „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, Робърт Пърсиг. Историята на Федър, който – яхнал мотора си и взел сина си, се размисля дълбоко върху същността на живеенето, върху качеството като такова, върху сполетялото го безумие. Паралел в две измерения: с Федър, както казах, пътува синът му, а Драгомир Ушев отново със сина си създава снимките; детското сякаш е условието, за да се надмогне егото, та да се вдълбочиш в другото, в различното, в неазовото. Детето – най-добрият стимул и катализатор за съзидание. Второто измерение е пътуването – мотоциклетът гърми из просторите на Америка, лодката се носи из просторите на България. И двете превозни средства като символ на качеството: моторът за това, че качеството е неотделимо от предмета, че предметът е изразителят и проявителят на качеството; лодката – че крехкостта е също качество и – бидейки качество, се трансформира в своето друго – в здравина, в плътност, в якост. Трайността на качеството е присъщо на предмета, но тогава и само тогава, когато човекът се грижи за тази трайност; дава ѝ от себе си, за да бъде тя. И така, съвместно, двамата – човек и предмет – се оказват по-силни от всичко – от ковид, от лудост, от смърт…

Човекът с лодката, човекът в лодката – непобедим човек…

Вероятно вече сте се досетили за книгата и филма, за книгата, направена на филм – „Полет над кукувиче гнездо“ на Кен Киси и Милош Форман; точно така, в десетката. Духът на лодката прилича на духа на Рандъл Патрик Макмърфи – насмешливия бунтар. Както той, така и тя не приема ограниченията – плува, където си иска, изправила платно в някакво неотразимо достойнство, неможещо да бъде сломено, който и да се опитва да го сломи. Тя се изтръгва от всякакви забрани, които искат да я вържат да не бъде свободна – не ги слуша, не ги внимава, не ги отразява. Никой и нищо не може да я спре, никой и нищо не може да я задържи: виждаш я и се сещаш за Вожда Бромдън, който в края на филма изтръгва умивалника от тъмничното място и поема към хоризонта. Водата избликва – избликва и при лодката, която в края е намерила онова кътче от света, където ще почувства волността – морето, необятното и диво море. И не е случайно, че лодка е главният герой – тя е събитието сред „най-голямото събитие“…

Лодка в морето – знак за безкрайност, образът на необятността…

А песента? А песента е „The house in the rising sun“ („Къщата на изгряващото слънце“), позната у нас като „Едно момче от Ню Орлеанс“, която с някакъв неземен унес пеехме по ученическите и студентските бригади. Не заради друго, а заради мощния импулс за свобода, който лъха от нея. Разбира се, българският текст няма нищо общо с английския, но пък изпълнението на „The Animals“ го бяхме чували и то раждаше у нас копнеж – копнеж към друг живот, различен от затворения в идеологическата клетка на тоталитарна България (признавам си, кавъра на Емил Димитров хич не го харесвах). Скитническият плам в оригинала изгаряше сърцата ни, те пламваха и забравяха мерзкото около нас. Същата тази мерзкост, която ни налегна по време на пандемията – затворени, задушени, маскирани; никакви, нищо, тлен. Но не, не: лодката на Драгомир Ушев ни вади от това състояние, отвежда ни далече-далече, за да ни направи истински, непобедими, вечни. Безсмъртни: лодката на изгряващото слънце ни качва на своя борд, за да ни покаже красотата на света, красотата на полета, красотата на безстрашието. На безстрашието да бъдем хора, на безсмъртието да бъдем хора…   

Прелестта на всичко човешко – в една хартиена лодка-оригами…  

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора