2
1242

Лора Динкова и издръжливостта да си млад

Младежката лига

динкова1

МЛАДЕЖКАТА ЛИГА

„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

Лора Динкова (1988) е завършила специалност „Българска филология” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Магистър е по специалността „Литература и кино” в СУ. Автор на поетичната книга „Отключено безвремие” (УИ „Св. Климент Охридски”), с която през 2012 г. печели награда в конкурса за дебютна литература „Южна пролет”, провеждан в Хасково. Наскоро спечели Трета награда и от организирания в Харков, Украйна, славянски поетичен конкурс. Публикува в българския културен печат и в електронни сайтове. Внучка е на Иван Динков, големия поет, автор на знаменитите „На юг от живота” и „Хляб от трохи”. Именно с този биографичен факт Митко Новков започна разговора си с нея:   

динкова2

Внучка си на големия български поет Иван Динков. Значи ли това, че за теб поезията е нещо като карма, предопределеност?

Поезията е преди всичко сръчност на духа, а след това лична предопределеност.

Сръчност на духа?! Нещо като занаятчийство ли?

Ако приемем Бог за занаятчия – да! Защото ако Бог не беше асистент на поета, нямаше да има поезия, или поне нямаше да я има онази, която наричаме „талантлива” поезия.

Ще рече: щом има поезия, има и Бог?! Ето как изскочи още едно доказателство за съществуването на Бога, поетическо…

Според мен Бог е доста самотен, оттам и играта с думите, които никога не го побират напълно. Хубавото е, че запазват, крепят живота…

А кое друго го крепи живота имам предвид, освен думите? Кое например крепи твоя живот?

Човечество има единствено, защото някой някого обича. Без обич няма нищо. В тази връзка любовта в различните й, но всъщност еднолики проявления, крепи живота ми. Макар че отново завъртаме архетипни мотиви по позната спирала.

Това, дето казваш, не е ли прекалено патетично и твърде романтично? Обич, любов… Изтъркано звучи, общопознато…

Никак не е романтично. Доколкото си спомням, Иисус не е романтик, нито поет…

Да, но е патетик, претърпява страсти. Твоите страсти какви са?

Да, наистина, претърпява страсти и остава неразбран. Ще се радвам да бъда разбрана (смее се). Шегувам се, разбира се. Няма отделен живот за никого и – колкото и да ни се иска да бъдем част от Еклесиастовата суета, винаги в един момент осъзнаваме нейната нетрайност. Колкото по-рано, толкова по-добре…

И все пак, това, че си внучка на Иван Динков, помага или ти пречи да си повече трайна, че дори и разпознаваема като поет?

Упованието винаги е двупосочно: от теб към живота и от теб към мъртвите. В този смисъл Иван Динков ми напомня коя съм, като все още не ми е попречил с нищо, освен с отсъствието си. Трайността и разпознаваемостта се разполагат удобно в писателското сито, което рано или късно отцежда евтината популярност, която обикновено няма нищо общо с художествената стойност.

Как реагират хората от „писателското сито”, като разберат коя си? Онези, които са го познавали? Дават ли ти аванси или искат от теб повече, отколкото можеш или искаш да (им) дадеш?

Един писател беше споделил, че колкото повече не го харесват, толкова повече го заобичват. Нямам навика да слагам табела на гърдите си чия внучка съм, така че засега успявам в срещите си сама да преценявам на кого да споделя роднинските си връзки. А тези, които предварително знаят, се стараят да избягват директните истини, внимават в думите си, което често води до изпразване на реалното им съдържание и ги превръща в прикачен файл към човека. От дете не си падам по аванси и гледам да бягам далеч от хора, които непрекъснато флиртуват авансово в живота си.

Сама се справяш… Успяваш ли? Как?

С кое? С бързото бягане ли (смее се)?

Ами да, животът става все по-бързо състезание…

Според мен животът няма особена промяна, но все пак: нека забавим темпото. Бързите крака нямат общо с бързия ум…

Кого призоваваш, когато казваш: „нека забавим темпото”?

Човекът, не човешката история, която винаги се повтаря (смее се).

Не говориш ли много общо човекът, човечеството, все големи думи, все едри мащаби?

Чувствам душата си в общата положимост на света, а не толкова в частната граница на топосното обитаване. Пък и с теб говорим за поезия, колкото и да я скриваме под мащабите на света. А тя винаги е била част от големите думи…

А е ли време за поезия?

Няма време, което да е доволно от себе си, нито човек, искащ да живее в него. От друга страна, ако си достатъчно социално културен, ще успееш да постигнеш времето, което заслужаваш. Няма и никога не е имало време за поезия. В тази връзка няма поколения, има качества, така че няма място за тревога.

Няма време за поезия, но има конкурси за поезия, ти наскоро спечели такъв в Украйна? Това ли е днес признанието за поета, особено за младия поет – да участва и да печели конкурси?

Спечелването на конкурси, което при мен е за трети път, е повод за гордост, която, за съжаление, рядко е изказвана и признавана от „ситото писатели”. Преди време спечелих конкурса за дебютна литература „Южна пролет”, втори път конкурса в италианското градче Bova Marina за стихотворения, третият е този в Украйна. И, разбира се, наградата е признание, което няма как да не ме радва. Но гледам да не се вземам много на сериозно, защото таванът е винаги нисък, а не искам да си ударя неволно главата.

Какво са за теб тези конкурси – премерване на силите, опит за позициониране или опипване на поетически тенденции?

Конкурсите са хубав повод за твореца да си даде сметка къде се намира в успоредните коридори на изкуството.

динкова6

Казваш творец, пак голяма дума. Но какво е творец? Какво е да си творец?

Да си творец/поет е да се докоснеш за кратко до първоначалните извори; там, където думите сменят значенията си, да уловиш някои от тях и да ги добавиш към личното си слово.

В тази връзка: има ли разлика и ако има – каква, между поетите днес и поетите преди днес? Прочее, ти кои български поети харесваш? Кои чужди?

Ако попиташ някой литературен критик, ще ти каже, че има разлика във времето и неговите предпоставки за изкуство. Тоест, всяко време с автора си. От времето на Кръга „Мисъл” до наши дни непрекъснато се разграничават, отделят и дооформят в различни размери определенията „млад” и „стар”, а това е обидно за литературата от времето на Омир дори. Но това е тема с разширения. Харесвам много поети и не ми се иска да ги полагам в групи… И все пак: от българските предпочитам Пейо Яворов, Атанас Далчев, Димчо Дебелянов, Христо Фотев, Константин Павлов, но и много други; от полските – Чеслав Милош, от португалските – Фернанду Песоа, от американските – Едгар Алан По и Емили Дикинсън…

Четеш ли поезия много? А проза?

Истината е (а що е истина?), че винаги съм имала предпочитания към прозата (смее се). Отново ли да направя подборка?

Ако искаш…

От съвременните български автори много харесвам Виктор Пасков. Все пак: „Не трябва майсторите да търпят невежество и грубост!”. Боян Биолчев е изключителен в дарбата си да пише за общочовешката болка с типичния за него хумор, така че и него харесвам. Не бива да се забравя и Христо Калчев, без „вулгарните” му романи. От „несъвременните”, които според мен са си в една вечна съвременност, харесвам Йордан Йовков, Димитър Димов, Ивайло Петров и др. А останалите „чужди”: Кърт Вонегът, Ерих Мария Ремарк, Михаил Булгаков, Фьодор Достоевски, Никос Казандзакис, Джоузеф Хелър, Хенри Милър и още много…

А от връстниците ти? И другите малко преди тях, хората от 90-те? Нищо не казваш за тях? Прочее, какво мислиш за днешното състояние на българската литература? Откриваш ли се в нея?

Харесвам Александър Христов, и то не във връзка с приятелските ни отношения. Георги Господинов няма нужда от моята реклама, а и не ми е връстник (смее се). Румен Леонидов е добър поет, Красимир Дамянов е част от „приказките за злояди деца”, но и те не са във възрастовите ограничения, които наложи с въпроса си. Тепърва имам да чета, препрочитам и донамествам в съзнанието си книгите на „връстниците” ми. Днешното състояние на българската литература има още за отцеждане през онова сито, за което говорихме, за да бъде отделено златото.

А ти самата ще издържиш ли на ситото? Защото познавам много, които не издържаха?

Максимата, че никой не е пророк в отечеството си, ме подсети за нещо друго: че „никой не е критик на себе си”. И не бива да бъде.

Питам те за издръжливост и понякога усещането за безсмисленост на поетическите/артистичните усилия, не за талант и дарования? Те са от Бога, но смисълът е наша грижа…

Усещането за безсмисленост е характерно не само за поетите, а за всеки от нас. Така че нека издържим всички на живеенето в действителност, която често ни се струва безсмислена.

С какво ти се струва безсмислена? Действителността?

С тънкия лед, по който се движи културният пласт, без чието сгъстено присъствие българската действителност е немислима. А това малцина го осъзнават. Както казваше един мой преподавател: „Свободата започва като духовна криза. На робство се учиш бързо – не го приемаш и заспиваш, не го приемаш и мълчиш дълги години, и накрая го приемаш и се примиряваш. Но на свобода е трудно, защото е висша степен на социална култура”.

А ти? С какво никога не би се примирила?

С посредствеността.

динкова7

*  *  *

Какво усеща листото

преди да се изхвърли

от дървото?

Свобода ли? – Едва ли…

 

*  *  *

Дъгата ту угасва, ту изгрява.

Един самотен Бог създава

свят.

Полуреално, сякаш се съмнява,

ще издържи ли крехкият живот

на тежестта на самотата…

Лиричното встъпление за света

е само повод за добавяне на истина

към многото представи и понятия

за недовършен (и смешен) човек.

Гледам с лупа отвътре навън ,

приближавам полека душата;

от очите ми стават наспали се

на годините вечните залези…

Аз отдавна стигнах до нея,

ще ме видите сочеща с пръсти

и едва доловимо ще шепна:

под стъклото нямаше нищо!

 

*  *  *

Преди да имаш лична библия,

не търси справедливост или смисъл –

впита в теб през целия живот,

неканената болка ще отсяда,

ще приближава близо до сърцето ти

и бързо ще открие вечно място.

(Но ти няма да си изненадан, защото си

предупреден.)

Посягаш леко към сърцето си,

пробиваш с пръсти в точната посока,

завърташ длан, но е напразно:

напипваш ококорената болка,

която вечно чака твоя прием.

 

*  *  *

Нищо не излиза от моите сънища.

Зная защо: животът е под хипноза

и не оставя нищо за след заспиване.

Мимолетни и крехки,

хората чакат лична

отсрочка за неумението

да бъдат човеци.

Черни дупки пълзят по ума ми

и поглъщат неуморно вселени.

Едва чувам гласа си:

какъв е шансът да останем тук?

Инстинктивно разбирам, че

нямаш по-добра идея

от прастарото ти хрумване

да има хора

още малко във вселената.

 

*  *  *

В света се повтарят единствено идиотите.

Запази малкото щастие и протягай високо

ръката си да прихване свой личен божествен

произход.

Живеем във дъждовно време,

Христос ни липсва, защото е в единствено число,

множествени са поетите, които вече правят

сувенири вместо стихове.

Автентична е само мъката,

заседнала между листа и мозъка.

 

***

Но какво общо имам аз с хората?

Твърде късно се родих и не приличам

на народа си, на майка си.

Не съм унаследила онези принципи,

които правят мит без мисъл,

но пригласят в хор по групово цвилене,

а по род са белязани от бързо лазене.

Мълча и от мълчанието ми излиза съвършено ехо –

така добивам прилика със себе си

и ставам смела в гребена на думите:

убедена съм: винаги след първия огнен блясък

се стича мрачно черен въглен.

 

Рамка

По гръбнака

на черепа лазят чужди мравки.

Работливи са:

обществено,

съзнателно.

Нежността е смазана,

когато се влюбва.

Егоисти сме:

по списък,

по плоча,

по наследство.

 

Запознанство

Човечеството:

гражданско, безцветно

полепна във копнежи.

Разходка

улична,

продълговата,

намига за добро съседство.

И всяко слово е несправедливо

когато се изрича от безгласни.

Във гробищата

ято птици направи хор

за непознати.

 

Поколение

Единствено мъртвият не плаче.

От главата ми слизат изводи

и  облизват тъмни размисли:

на заспиване,

след събуждане,

светът е самотен.

Уж замислени

или вкиснати

по сърцето ми лазят думите.

Коленичила между мъртвите

ще заплача  за неродените.

 

 

Липса

Вечер.

Отнякъде се чуват гласове.

Oбичайно.

Светът изглежда ограничен и от двете страни.

Някакви кучета разлайват неразбираем език.

Аларма.

Движение.

Самотата също присъства

като пукнатина във въздуха –

преминеш ли през нея,

е празно.

Понятията свършиха,

нямото кимане се завърна,

с показалец умът направи квадрат

или пунктир и изчезна.

Това е.

 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияДиктатурата на negotium
Следваща статияСбогом, Европа!

2 КОМЕНТАРИ

  1. Добра поезия.
    Доста отнесено интервю.
    Ще ми се Митко Новков да ги поразпитва и за битовото им живеене.
    //тръгнах да пиша справяне, но се спрях навреме
    Защото всъщност там се крият супергеройствата (на младите хора, независимо кой си и откъде идваш.