1
691

Лошите и добрите

denev

 

Щеше да е успокояващо, ако наместо живота, който живеем, просто гледахме по телевизията филм със същото заглавие – „Лошите и добрите”. Добрият народ най-сетне провижда истинския лик на лошите управници, на оядените шопари, на тунеядците, на търтеите, на пиявиците, на машите на олигарсите и излиза на улицата, за да ги изхвърли, да ги измете. Това щеше да е сюжетът на филма. Филмът свършва, изключваме телевизора и лягаме да спим. Който е с изкуствени ченета, си ги пуска в чашата. Който пък е без зъби, едно гайле по-малко.

Филмът обаче не е свършил, защото го живеем. Заглавието наистина е това – „Лошите и добрите”.

Как наистина ще свърши?

На Холивуд му е лесно. Там накрая добрите винаги побеждават. Може и след много патаклама да е, но побеждават.

Тук патаклама също има, не е като да няма. Само че краят е неизвестен. И до самия край краят ще остане неизвестен.

Защото тук, на българска почва, още не знаем главното – кои, аджеба, са добрите и кои са лошите. Ако ни слушаш, всички сме от добрите. Света вода ненапита.

Тези, които сега излязоха лошите, четири години говореха, че са добрите. И добрите им вярваха. И им се радваха. Е, добре, за тия четири години не се ли позна по нещо, че лошите са лошите.

А с това, че не ги познаха, добрите не станаха ли малко по-лоши?

Оня ден видях в една софийска църква една телевизионна водеща. От тези, които четири години галеха управляващите с перце. Беше довела в църквата майка си. С нея се познаваме от университета. Поздравихме се.

– И малко по-остро – казах на изпроводяк. – Какво ги жалиш толкова? Какво ги галиш с перце?

– Много са сръдливи – отвърна ми тя.

Може би така разбираше занаята. Да не обиди някого.

Тази телевизионна водеща лоша ли е, добра ли е? За майка си сигурно е най-добрата дъщеря на света. И майка й ще бъде права да мисли така.

Истината е, че човешките мерки тук не ни вършат особено работа.

Злото може да има много лица. Включително – много успешно да се прави на добро. Доброто, на свой ред, в определени етапи от проявлението си, може да изглежда като нещо лошо.

И обикновеният човек седи и се чуди. В анимационните филмчета това чудене изглежда твърде живописно – човекът се дръгне по главата с две ръце, а звукът е такъв сякаш чегърташ поцинкована кофа.

Битката между добрите и лошите, между доброто и злото, не е от сферата на бита, не е от сферата на политиката, не е от сферата на обществения живот, не е дори от сферата на видимия свят. Тя е епос, който се разгръща между силите на светлината и силите на мрака. Тази битка може да бъде разбрана чрез митовете и религиите. И само чрез тях добрите и лошите могат да бъдат проумени и назовани точно.

Лешек Колаковски пише:

„Хората стават участници в тази комуникативна система чрез инициация или приобщаване, а не чрез някакъв мек преход от светската знакова система. Това, което хората изразяват в религиозни категории, може да бъде разбрано само чрез съотнасяне към цялата мрежа от знаци на сакралното. Дори случаен пример е достатъчен да покажем това. Да вземем такава обикновена дума от религиозния лексикон, каквато е „грях”. Ако някой каже „извърших грях”, и го казва сериозно, той няма предвид просто, че е извършил нещо в противоречие със закона, а също, че е извършил нещо срещу Бога; неговите думи нямат смисъл без съотнасяне към Бога…Нещо повече, тези думи, ако са изречени сериозно, изразяват покаяние или поне безпокойство.”

Ето оттук, от безпокойството може да се започне. То може да изпълнява ролята на коректив. И у участника, и у свидетеля. То е делнично, достъпно, разбираемо чувство. Чувството на безпокойство може да ти е дало някакъв сигнал – че нещо не върви, че нещо може да се срути.

Още когато учителите се вдигнаха като един в битката за достойнство при тройната коалиция – и бяха препарирани с перфидни ходове.

Или когато лекарите бяха заклеймени от парламентарната трибуна.

Или когато… примерите са легион.

Чувството за безпокойство. То се проявява първо в литературата, далеч преди другите индикатори в обществото.

В Нобеловата си лекция Йосиф Бродски казва тъкмо това:

„Философията на държавата, етиката й, да не говорим за естетиката – са винаги „вчера”; езикът, литературата – винаги „днес”; и често – особено при тази или онази ортодоксална политическа система – дори „утре”. Една от заслугите на литературата е в това, че помага на човека да уточни времето на своето съществуване, да отличи себе си в тълпата, да избегне тавтологията, т.е. участта, популярна иначе с почетното име „жертва на историята”.

Запомнихте ли – жертва на историята!

За финал ще ви цитирам няколко реда от житието-битието на един български поет, който над десет години работи като учител по литература в едно столично училище.

Между другото, мисля да сменям работата. Освен чиновничеството, посредствеността и тъпоумието в училище вече не се издържа и агресията на самите хлапета. Оня ден едно деветокласниче с бръсната тиква казва на охранителя – старче с очила – „Аз съм Хитлер!“, прасва го с юмрук в гърдите, старецът пада, разбива си главата, комоциуми, хематоми и не знам какво още. С опасност за живота в болницата. Банда от десет ревниви момичета причаква съученичка и й прави физиономията на пихтия. Баща-мутра рита колега, защото не писал еди-каква си оценка на сина му. И т.н. и т.н. Вече е нормално ученик да те псува на майка и да не можеш да му шляпнеш два шамара, да те заплашват с смс-и, да те изнудват за оценки – ей в тая среда съм вече 11 години. Безумни учителски съвети, всеобщо полудяване, оскотяване, страх. Ще търся нещо вестникарско ли, някъде библиотекар ли, някаква аспирантура ли ще запиша, не знам. Не е добре в тия времена, ама какво да правиш. Засега се оглеждам. И не виждам нищо. Но търпение, господ си знае работата.»

Но да завършим оптимистично. Поетът има готова стихосбирка. Някой наема ли се да я издаде, за да се разбере навреме кои са добрите и кои са лошите?

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияРазделеното небе на ХХ век
Следваща статияИзгубените еднорози на революцията

1 коментар

  1. Впрочем, филмът с прочутата мелодия на Енио Мориконе, изпълнявана от Хюго Монтенегро, се наричаше „Добрият,лошият и злият“. Колко уместно звучи това заглавие за нашата действителност…Обикновено във филмите за войната дават как някакъв висш немски офицер се затваря в кабинета си и отвътре се чува красноречив изстрел, чест някаква вероятно, фашистка, но чест. Да се търси чест от откровен екскомунистически разбойник, е смешно.
    Първо, изобщо няма съмнение кой е лошият, а още по-малко – злият . Лошите, злите брадясали типове слязоха по цървули от Балкана, смазаха с приклади и лопати главите собствените си сънародници в угода на съветските окупатори, отнеха имуществото на всички българи, наричайки грабежа „национализация“,
    „експроприация“, „колективизация“ и пр. идиотщини, а за по-убедително въвеждаха нарицателни определения за засегнатите като „изедник“, кулак“, „гад“ и „народен враг“. Врагът биваше „елиминиран“, обезвреждан“, „очистен“, а съответно близките и децата му му биваха „въдворени“, изселени“, „затворени“,
    „изолирани“. В следващите десетилетия практиката на робовладелската експлоатация, прилагана от комунистическата каста, съчетана с примитивни идеологически обосновки, наричани „вяра в светлото комунистическо бъдеще“, беше съпътствана от странни форми на утежняване на битието на илотите: например,за перманентните стокови липси,икономическите кризи, калпавите резултати във всяка сфера на живота, кофти стандарт и т.н винаги бе виновно „международното положение“, „студената зима, горещото лято, подранилата есен и закъснялата пролет“, а ежегодното поскъпване на цените на стоките и услугите бе обяснявано с интересни похвати: правело се „за добруването на народа“. Инак комунистическо-милиционерската власт не си поплюваше, към лагерите в Белене и Ловеч се отправяха претъпкани камиони с обречени на зверски мъчения и мъченическа смърт хора. Може би някой все още е уверен, че там заслужено са били пратени „лошите“ , докато „добрите“ са вдигали високи телени огради по границите, пускайки по тях високоволтово напрежение, та да не може пиле да напусне комунистическия рай. Едва ли има глупак, който все още да се колебае относно зловещата истина, че метаморфозата на комунизма в капитализъм бе замислена старателно и извършена от мерзавците от комунистическата партия и техните отряди от перфидни убийци на съотечествениците си – милиционерите от Държавна сигурност. Надали има толкова сляподоверчив наивник, който да не се е досетил, че цялата „приватизация“ всъщност бе страховит грабеж на цялата държавна събственост, извършен нагло от другарите с „чисти ръце, студени чела и горещи сърца“, които зарязаха за една нощ и Маркс, и Енгелс, и Ленин, ставайки „национално-отговорни капиталисти“. Едва ли съществува простодушен слабоумник, който да не е схванал как бе ограбена икономиката, как бе стъкмена изкуствената хиперинфлация, как бяха образувани и въоръжени мутренските банди, как бе плячкосана най-хубавата част от природните ни дадености и богатства, как бе съсипано до плачевно състояние и подсечено на колене българското население. Едва ли някой все още не се досеща, че „лошите“, „злите“, сторили тези ужасяващи престъпления са все едни и същи – комунистите и милиционерите от ДС, мимикриращи в уж различни демократични формирования, а всъщност сплотени от зверската си алчност, сменяйки си като топка властта. Те, калъпираните от сталинистките изверги комунистически орки, комсомолци и дс-ченгета, на свой ред произведоха и новите политици, депутати, дипломати, финансисти, „бизнесмени“, мафиоти, ментори , прависти, чрез които кастата им да властва нескончаемо.
    А „добрите“, добрите измамени камилчета…“добрите“ имат само един изход: любезно да измрат по-бързо, да се самоубият или да се самоотстранят, емигрирайки през девет страни в десета. И вместо мерзавците от комунистическо-милиционерската гмеж да се затварят масово в кабинетите си и да се прострелват слепоочията в смътен проблясък на частица останала съвест, осъзнавайки какво са сторили, вместо това челата им се озаряват весело от пламъците на самозапалилите се несретници-роби, докарани до ужасяващия мъченически протест.