0
1422

Лошото настроение – залог за здраве и жизненост

Едвард Мунк, Меланхолия, Национална галерия, Осло

Откъс от книгата на проф. Мишел Льожоайо (изд. „Факел експрес“, превод от френски Галина Меламед, редактор Георги Борисов), превърнала се за броени месеци в международен бестселър.

Понякога всички ние се чувстваме потиснати, нещастни и в лошо настроение. Това обаче съвсем не означава, че сме болни. За да се пребори с пристъпите на меланхолия, нашето тяло притежава необикновени способности и ресурси. В главата ни работи истинска фабрика за щастие. Как да живеем по-добре и да открием съкровищата от енергия, скрити у всекиго от нас – ето на какво ни учи със своите размисли, съвети и упражнения професор Мишел Льожоайо.

Мишел Льожоайо е професор по психиатрия в Парижкия университет „Дени Дидро“. Специалист по адиктология, той е автор на множество научни статии, изследвания и книги, сред които „Лошото настроение – залог за здраве и жизненост“ (2016), нашумяла далеч извън пределите на Франция и превърнала се за броени месеци в международен бестселър.

Мишел Льожоайо, „Лошото настроение – залог за здраве и жизненост“, изд. „Факел експрес“, 2017 г., превод от френски Галина Меламед, редактор Георги Борисов, художник Инна Павлова

ПРАВЕТЕ РАЗЛИКА МЕЖДУ ПОТИСНАТОСТ И ДЕПРЕСИЯ

Действието не винаги носи щастие.
Но няма щастие без действие.
Бенджамин Дизраели

Да си потиснат е признак на неосъзната жизненост. Парадокс? Едва ли! Всеки един от нас е способен да преодолява лошото настроение, тъгата, носталгията или съжалението. Притежава неизползвани съпротивителни сили дори когато му се струва, че всичко върви наопаки. Така мисля аз и моето убеждение почива на практиката ми като лекар и психиатър. То е потвърдено и от последните експерименти с мозъка. В медицината и психологията здравият разум е по-полезен, отколкото си мислим.

Лошото настроение е нещо нормално и не означава болест. Хората, които не вярват в това, смятат, че нормалният живот протича като дълга спокойна река. Споделят и най-лекия пристъп на тъга, разказват ви го подробно и се опитват да ви внушат, че и вие трябва да бъдете тъжни като тях.

Има ли човек, който да не е бил излаган на постоянните атаки от страна на тези активни защитници на черногледството? На онези, които не спират да се оплакват и поддържат мрачното си настроение така, както други се грижат за здравето си?

Има ли човек, който да няма сред приятелите си или в семейството хора, които, без да се притесняват, ви заливат с катастрофалните си предсказания, с отчайващите си и отчаяни душевни терзания?
Те са недоволни от всичко – от себе си, от близките си, от работата си, от света, който очевидно не се върти в правилната посока.
Те ви (ни) изтощават, натоварват, още повече, че не знаем какво да им отговорим. Можем да им противопоставим единствено нашето раздразнение или нетърпение.
На онзи, който непредпазливо ги е попитал как са, те отговарят с отчаян вид: „Как да съм…“
Вместо да изразходват толкова енергия, за да се оплакват, те биха могли да променят – както ще направите вие, след като прочетете обясненията в настоящата книга, – начина си на живот и да проумеят причините за отрицателните си емоции.

Пристъпите на униние няма да ви завладеят, ако им противопоставите няколко прости техники, които понастоящем се потвърждават от задълбочени проучвания. Продължителната потиснатост вече не е нещо фатално. Тя не е болест, която има нужда от специално и сложно лечение.

Все по-често при мен идват да се консултират мъже и жени, които се питат дали не са депресирани, само защото имат чувството, че не изразходват напълно енергията си. Въпреки това те не са болни. Те се самозаблуждават. Не умеят да виждат и преценяват качествата си, нито да ги използват, за да поддържат доброто си настроение.

Винаги притежаваме повече енергия, отколкото предполагаме. Сигурен съм в това и ще убедя и вас.

Да се научим да владеем душевните си състояния

Душевните ни състояния не са болест като депресията. Те не се обясняват с биологични нарушения, нито с грешка на мозъка, нито с неуредици в обществото.

Хората, които от време на време изпитват пристъпи на тъга, не ме безпокоят. Те водят „човешки живот“ – с неговите усложнения и неизбежни неприятности. Тревожа се повече за онези, които твърдят, че се чувстват прекрасно и никога не изпитват съмнения или стрес.

Питам се какво ли крият от другите или от себе си. Само роботите и тежко болните не изпитват пристъпи на тъга. Признак за добро здраве и нормалност е да се чувстваш понякога тъжен и потиснат… стига тези състояния да не са много тежки и продължителни.

Но здравето ни ще бъде още по-добро, ако се научим да не изпадаме в подобни мрачни периоди.

През 1969-а, когато генерал Дьо Гол напуска властта, министърът на културата Андре Малро му казва: „Всеки е бил, е и ще бъде голист“. Днес не знам дали всеки е още голист, но няма човек, който да не е бил, да не е и да не бъде склонен към униние… И всеки може и ще може да го избегнеблагодарение на подходящ начин на живот и тренировка.

От моя – медицинска – гледна точка психическото здраве не е идеал, който постигаме и после се разполагаме в него. То е скритата у нас енергия, която в крайна сметка откриваме въпреки пречките, житейските катастрофи, грешните ходове и съжаленията. Не можем да завладеем мозъка си като непознат континент, където да забием националния флаг. Учим се да живеем в добро разбирателство с него – постепенно, с рецепти, които на пръв поглед изглеждат банални, с оригинални, но лесно приложими и много ефикасни упражнения за разтоварване и медитация.

Единственото възможно лечение на мрачното настроение е „разумното лечение“. То ни учи как да поправим грешките, които допускаме по отношение на себе си, и ни позволява да разберем защо един нов начин на хранене, на физическа активност, на поглед към бъдещето, на отношение към себе си и към другите прогонва отрицателните емоции.

Трябва да отстраним онова, което наистина е опасно за нас, и да открием какво в околната среда, в мозъка, и дори в червата ни, е полезно и ни действа благотворно. Можем, ако практически осъществим резултатите от най-новите експерименти, да използваме естествени антидепресанти, да се научим да изживяваме пълноценно щастливите моменти, да си спомняме за тях и да стимулираме без медикаменти и химия невромедиаторите, които са носители на доброто настроение.

Свикнали сте с мисълта, че определена диета, стил на живот, двигателен режим и начин на мислене предпазват здравето на сърцето. Ще откриете, че здравето на духа, способността да изживявате и прогонвате отрицателните емоции също е във вашите възможности. За духовното, както и за физическото здраве също има превантивна медицина. Трябва само да се познават принципите ѝ, които често идват от здравия разум. Но трябва също така да можем и да ги реализираме.

Поетите, а и много други хора на изкуството са опитвали да отглеждат цветя върху злото на своята мирова скръб и така да я споделят с нас. Тъкмо те ще ни придружават в търсенето на добро здраве – а и за да оживят медицинската наука с душа и чувство, с онзи полъх на вълшебство, духовност и тайнственост, без който нито един миг не е изцяло щастлив.

Нужни са малко тъга и недоволство, за да вървим напред, да се променяме и да се съмняваме в себе си. Нужни са достатъчно енергия и самоувереност, за да извлечем полза от тъгата, да я превърнем във вдъхновение или в подтик за действие. Ако Шарл Бодлер не бе опознал тъгата, щеше ли да напише следното:

Не бързай, моя скръб, и успокой се ‒ ето,
зовеше Вечерта и вече тя е тук;
обгърнат е градът в здрачаване, което
на някой носи мир, а грижа зла ‒ на друг.*

Всичко, което трябва да знаем за нашата потиснатост, за да се избавим от нея

За скърбите няма утеха,
можем само да ги пренебрегнем…
… Животът, не го ли хванеш за гушата,
ще ти прегризе гърлото.
Стендал

Идваме на този свят с вик. Поемаме, крещейки, първата глътка въздух и животът ни във всяка една възраст ще ни предоставя поводи за недоволство и фрустрация**, които трябва да се научим да преодоляваме.

Няма нищо болезнено в анализа на тези поводи. Запазваме желанието си да викаме и в него няма нищо тревожно. Ала когато разберем какво точно означава всекидневната ни потиснатост, ще намерим енергия да я преодолеем.

Двете форми на меланхолията

Съществуват нежни меланхолии, в които се приютяваме, доставят ни особено удоволствие и осмислят живота ни. Такава меланхолия, както много хубаво е казал Виктор Юго, е щастието да си тъжен. Но има и други състояния, които спадат към истинската болка. „Клиничните“ меланхолии са болести, при които човек губи енергията си, желанието да живее, вярата в себе си. Когато лекарят говори за меланхолия, има предвид болест, която се лекува, докато поетът вижда в нея само неосъзната печал.

За писателя Ролан Барт, голям познавач на нашите навици и несъвършенства, потиснатостта и депресията нямат нищо общо. Меланхолията в най-тежката си форма „няма никаква връзка с подмолната и общо взето, напълно цивилизована потиснатост, предизвикана от сложни любовни отношения; тя няма никаква връзка с „вцепенението“ на изоставения субект: при депресията не съм на себе си. Депресията е катастрофа: „С мене е свършено!“

Голямата разлика между потиснатост и депресия е тяхната продължителност. Диагнозата „депресия“ се поставя едва след няколко (най-малко три, най-често шест) месеца тъга и загуба на енергия. Потиснатостта идва на вълни, на пристъпи. Колкото и да е обезпокоителна, тя не ни обзема окончателно.

Въпросът „Здрав ли съм?“ е белег за добро здраве. Истинският меланхолик, болният от депресия, не се съмнява в нищо. Той е убеден, че е недостоен, че е виновен за своите нещастия и за злочестините на света. Модерният меланхолик се колебае. Не е чак толкова уморен от себе си. Пита се дали е нормално, когато чашата е наполовина пълна, за него да е винаги наполовина празна. Трябва да разбере, че съмнението му е полезно. Ако не винаги е сигурен, че е болен, това е добре, защото не е болен. Разговорите със самия себе си, колебанията му не означават болест. Непризнатият здрав човек в него спори и се отбранява.

Френският психиатър Жан Дьоле прави разлика между потиснатост и депресия. От едната страна е болестта – депресията е психическа болка, която е като физическата болка. Човек живее с нея без радости, в очакване на смъртта. От другата страна е потиснатостта, която може да се оприличи с литературния сплин, с насладата от тъгата.

Писателите и поетите също разграничават чувството на потиснатост от депресията. Хранят се от литературната си тъга. Живеят от скръбта си. Видът им е мрачен, но това не им пречи да умножават успехите си. Франсоаз Саган започва кариерата си на писателка с романа „Добър ден, тъга“. Става специалистка по нещастните любовни истории. „Колебая се да назова това непознато чувство, чиято скука и сладост ме обсебват, с красивата и сериозна дума „тъга“. Тази нейна потиснатост ѝ предоставя всички сюжети на романите. „Тъгата – пише Саган – винаги ми е изглеждала почтена.“

Имат ли тези два вида меланхолия – леката и смазващата – нещо общо? Не съм сигурен. Първата – подмолната или цивилизованата потиснатост – е резултат от неправилен поглед към себе си, приятелите, емоциите. Другата е в различна степен брутално скъсване с начин на живот, който до този момент е бил безметежен. Когато приятели или пациенти ме питат какво е мнението ми за онова, което наричат „тъпо ми е“, знам, че няма прост и бърз отговор на въпроса дали тяхната тревожност се дължи на потиснатост или на болест. Какво стои зад кризата на пубертета, страха от навлизане в активния живот, тревожността на петдесетгодишните или на шейсетгодишните, страха от пенсиониране, несполуките в семейните отношения, стреса от работа или преоценката на смисъла на живота?

Отговорите, които давам в тази книга, засягат по-скоро меланхолията в екзистенциален смисъл, отколкото най-тежките форми на психично разстройство. Но начините за преодоляване на сплина, на чувството за вина, на перфекционизма ще са от полза и за онези, чието страдание е по-голямо.

Депресията е загуба, потиснатостта е забрава

Когато пианистът Владимир Хоровиц изпадал в пристъп на меланхолия, оставал в леглото и губел способността си да свири на пиано. Между 1935-а и 1939-а, през 1953-та и после през 1965-а почти напълно спрял да свири. Твърде различни са душевните тревоги на всички творци, били те музиканти или други хора на изкуството. Те трябва да преминат през мигове на вглъбяване, мълчание и самооценка, които да им послужат да намерят по-силни изразни средства, своята самобитност, начина да надминат себе си. Мълчанието може да бъде време за съсредоточаване, вдъхновение или страдание за човека, който е загубил донякъде или изцяло умението да се изразява.

Владимир Хоровиц успял да възвърне доброто си настроение и таланта. Всекидневната потиснатост е по-малко опасна. Трябва само да си спомниш какво си, какво струваш и какво ще станеш. Следователно потиснатостта не е загуба, а забравяне, поставяне в скоби. Тя е грешка в преценката, тройно забравяне.

Забравяне на желанията ни:

Най-пренебрегнати са най-леките, най-забавните, най-веселите желания – от развлеченията до секса, от лекомислието до желанието да се смеем без причина. При най-тежките форми на меланхолия или на диагностицирана депресия забравянето на желанията може да стигне до загуба на жизненоважни нужди като глад или необходимост от сън.

Забравяне на качествата ни:

Потиснатостта ни кара да се съмняваме във физическите и интелектуалните ни качества, в обаянието ни, в способността ни да си намираме приятели, да се влюбваме, разлюбваме и пак да се влюбваме. Най-големите меланхолици до такава степен не си дават сметка за собствената си стойност, че се питат дали заслужават заплатата си. Наистина съм срещал силно депресирани хора, които предлагат на шефа си да им плаща по-малко, защото трудът им не заслужавал онова, което получават. Позволявам си да кажа на онези, които не смятат, че им плащат достатъчно, че техният напълно основателен протест е знак за добро здраве.

Забравяне на своите дейности и енергия:

Потиснатостта създава чувството, че си много бавен, мързелив, инертен, постоянно уморен. Забравяш положителните резултати от действията си. При меланхолията или тежката депресия се забелязват само грешките, недовършените задачи и нищо от това, което напредва или се подготвя.

При всяка от срещите ми с депресиран пациент трябва да го накарам да се усъмни в погрешната си самооценка и в оценката на близките си.

Всичко започва от момента, когато той ми разказва какво му липсвало, какво бил провалил, какво не бил направил, какво трябвало да направи, за какво съжалявал. Бъдещето му било по-черно и от миналото му. После идва колебанието. Наистина ли е толкова потиснат, колкото си мисли и се опитва да ми внуши? Наблюдавам го и откривам у него качества, които той още не може да види. След известно време и той самият ще открие способности, които е мислел за безвъзвратно изгубени. Дори ще започне да използва качествата, обаянието и енергията си. У него има повече радост, отколкото смее да признае, повече бъдеще, повече възможности. Но трябва да приеме да направи крачка встрани, да промени начина си на мислене и да потърси други емоции.

* Бодлер, Ш. Съсредоточаване. В: Френска поезия, С., Народна култура, 1978. Превод – Пенчо Симов. ‒ Б. пр.
** Термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел, и който се характеризира с двигателно безпокойство, апатия или агресия. ‒ Б. пр.