0
3728

Лошо ли е да има статуя на Александър Втори?

Хубаво е да правим разлика между добро и зло. В това има и чисто етическа, и образователна стойност, защото показва кой у нас всъщност има разумно отношение към Русия и кое от нейната история и култура си заслужава да бъде ценено.

Покрай наближаването на Трети март се разнесе новината, че в Свищов тази година ще бъде издигната осемметрова статуя на руския император Александър Втори. Източниците са „Труд“, „24 часа“ и „Днес. бг“, предаващи информация, съобщена и в новинарски портал от самия крайдунавски град. Статуята на Царя Освободител трябва да бъде открита по повод предстоящата 140-та годишнина от летните боеве през Руско-турската война.

Формалните поводи са ясни: годината е юбилейна, Освободителната война от 1877-78 г. е формиращо историческо събитие за съвременната ни държава, Свищов е първият освободен наш град. Идеята, сама по себе си, изглежда уместна.

Но този факт не може да се разглежда изолирано. Има и негативни страни. На първо място, това с пълна сигурност е част от сегашната проруска пропаганда, водена безогледно у нас. На българската публика се предлагат всякакви паметници на руска и съветска тема, без разлика. Общата теза зад тях е, че България и Русия са свързани страни и че не бива да се допускат каквито и да е спорове помежду им. Разбира се, руските заслуги към България са по-големи, отколкото българските – към Русия, пък и Русия е лидер във всяко отношение, така че най-добре българските позиции по всеки въпрос да следват руските. Всъщност не може ли тогава България направо да напусне НАТО, защото Пактът е враждебен към Москва? На пръв поглед това изглежда като далечен скок на мисълта, но практическият опит сочи, че накрая става дума винаги за това. Цялото славянско „братство“ и пропагандата водят натам. Нека България бъде доволен и послушен сателит на Русия, както си е редно да бъде. Това са безумни схващания, защото съвременното руско влияние у нас е вредно, но много хора живеят сред илюзии.

Дали пък няма да е по-разумно, ако всички привърженици на демокрацията, НАТО и Европейския съюз у нас не започнат да сочат с пръст и да говорят високо срещу този пореден проект на руската пропаганда? Според мен – и да, и не. Зависи точно какво искаме да кажем. Първо, възможно е статуята така и да не се появи. Тогава напразно ще сме говорили, а и една от целите на кремълските привърженици е да ни накарат да изглеждаме като идиоти. Ето, ще свият рамене радетелите на славянството: тези европейски либералчета, тези недобити фашисти, тези толерантни любители на османския ботуш имат нещо против самия Цар Освободител. Не ги е срам! Второ, та нали трябва не само да изглеждаме като идиоти, а и да бъдем представени пред по-широката и вечно недоразбрала част от обществото като бесни противници на всичко руско, без значение дали то е добро. Днес отхвърляме горкия Александър Втори, а утре сигурно и Чехов ще забраняваме, защото сме едни побеснели слуги на гнилия Запад и сме се отказали от дължимата благодарност към добрия владетел за по няколко евро. Тази реторика съществува и може да е глупава, но всъщност има ефект.

Не можем ли да приемем една по-друга позиция? Лично за мен тя е по-близка и я предлагам на всичките си приятели, познати и читатели. Цар Александър не е чудовище. Той не може да бъде сравняван с масовия убиец Сталин, нито със сегашния агресивен руски диктатор. Всъщност старият император представлява онази Русия, която е била ценна за европейската цивилизация: романтичната Русия на XIX в., за която Борис Акунин пише така увлекателно и за която някога беше направен носталгичният филм „Русия, която загубихме“. Императорът е лице на изчезналата империя на големите писатели, на изисканите офицери и дами, на романтичните поети, на брезичките, именията, френския език, добрите обноски и шампанското. Всъщност тази империя не е просто изчезнала, тя е унищожена. И до днес продължават да унижават паметта й тъкмо новите руснаци, сталинистите и путинистите. Всъщност цар Александър е всичко това, което те не са и не могат да бъдат, защото то им е органически противно. Александър Втори определено е за предпочитане пред днешната федерация с нейните жестокости, убийства и цинизъм. Всъщност горкият монарх е убит, точно както сегашният режим убива политическите си противници. Царят е освободил първо крепостните си селяни, а сетне – и нашата страна, докато днешният режим налага властта си ту в Грузия, ту в Украйна, при това  с подли средства. Дори е проектирал конституция, а днес на Червения площад арестуват хора, задето цитират конституцията. Така че негова статуя всъщност е отрицание на цялата сегашна свинщина, защото Александър представлява европейския Петербург, а не азиатската Москва.

Подобно е отношението ми и към самия Трети март, а и към паметника на Дмитрий Лихачов в София. Хубаво е да правим разлика между добро и зло. В това има и чисто етическа, и образователна стойност, защото показва кой у нас всъщност има разумно отношение към Русия и кое от нейната история и култура си заслужава да бъде ценено. Шумните простаци, крещящи постоянно за „славянство“, обикновено не знаят нищо за фигури като Александър Втори и постоянно се опитват да ни наложат Сталин. Пропагандата може да бъде обърната срещу своите автори.

В този подход има рискове, разбира се. Евентуално посещение на руска делегация у нас би могло да превърне откриването на паметника в триумф за кремълските лобита в България.  А и можем спокойно да признаем, че по-голямата част от публиката наистина е вечно недоразбрала и не прави никаква разлика между Александър и Сталин (както и между Стамболов и Живков). Точно затова е нужно да се говори повече. Няма време за това, но тази наша нация трябва най-сетне да бъде научена на някои неща.

Добрият аргумент срещу издигането на статуята е чисто естетически: имаме великолепен монумент на Царя Освободител в София и това е достатъчно. Изработен е от италианския скулптор Арналдо Цоки и няма начин да бъде настигнат от който и да е сегашен автор – а особено от казионния Зураб Церетели, чиято творческа биография лесно може да бъде намерена в интернет и представлява серия от мегаломански триумфализми. Не ни стигат собствените ни светещи, кичозни статуи, с които осакатяваме историческото и естетическото си чувство, ами сега вероятно ще се сдобием и с още едно грозно чудовище, при това – изобразяващо чужд владетел.

Както и да подходим към поредната пропагандна стъпка на кремълските рупори, едно е сигурно: има клин между Александър Втори и съветските убийци. Императорът и Альошите не се допълват, те си противоречат. Отхвърлят се взаимно. Ето този факт трябва постоянно да бъде припомнян. Независимо дали харесваме, че има конна статуя на чужд владетел пред Народното събрание и независимо дали сме „за“ или „против“ новата статуя в Свищов, съветските монументи трябва да си идат. Освобождението от 1877-78 г. а нищо общо с нашествието от 1944: второто е отрицание на първото. Резултатът от Освободителната е война е създаването на модерната българска държава, докато след Втората световна за пореден път ни е отнета свободата. Трети украински фронт унищожава делото на Александър. На практика са се изпълнили думите на Васил Левски, че който ни освободи, той ще ни зароби. В това отношение много полезен може да ни бъде полският пример, защото Полша се отървава от комунистическите грамади така, както цяла Европа отдавна се е отърсила от нацистките паметници. Тук „аргументът“, че и това било история, не важи, защото в противен случай още щеше да има статуи на Вермахта. За Александър Втори може и да решим друг път. Но размахалите оръжия над градовете ни съветски завоеватели да бъдат веднага демонтирани.

Манол Глишев е поет, преводач и блогър. Автор на стихосбирките „Машина от думи“ (2014) и „Проект за прекрасен живот“ (2016). През 2009 г. е застъпник на романа „Властелинът на пръстените“ в кампанията „Голямото четене“ и печели първа награда за есе на конкурса „СтоЛица“.