Българският пантеон е богат, на герои особено богат. Да не споменавам, че в сравнение с будителите тях повече ги предпочитаме. А тези български герои в по-голямата си част са млади, луди-млади, с глави буйни и невъздържани. 2 юни, когато честваме падналите за свободата на отечеството, е датата на смъртта на Ботев – един 28-годишен момък, едва тръгнал да вкусва сладостите на живота. Някои днешни българи на тази възраст още не са напуснали родителите си, удобно скътали се в семейното гнездо. Георги Бенковски, друг вироглав революционер, свършва земния си път на 32 години. Всъщност, ако се вслушаме прецизно, имената, които се четат на вечерната проверка на 2 юни, повече са на млади люде – Панайот Волов (26 г.), Васил Левски (35 г.), Тодор Каблешков (25 г.), Ангел Кънчев (31 г.), Кочо Чистеменски (35 г.), Васил Петлешков (31 г.), Гоце Делчев (31 г.), Димчо Дебелянов (29 г.), Гео Милев (30 г.), Никола Вапцаров (32 г.)… По-възрастен си отива от света Георги Сава Раковски (46 г.), Стефан Стамболов е убит на 41 години, Захарий Стоянов умира в Париж само на 39. В една куриозна класация на 10-те паднали за свободата на България срещаме отново предимно младежки имена: Стефан Караджа (28 г.), Хаджи Димитър (28 г.), Иларион Драгостинов (24 г.), Георги Обретенов (27 г.). Само Никола Траянов (поп Сокол), съратникът на Васил Петлешков в Брацигово, и Бачо Киро са по-пораснали – съответно на 52 и на 40 години. Българският героично-епичен пантеон е изграден от хора, от които едни са току пред зрелостта, други – на попрището жизнено в средата, трети – едва-едва прескочили го: той е ювенален, не геронтичен, с преимущество са младите, не възрастните. Като народ тъкмо на младите се кланяме и тях почитаме.
Вероятно усещайки подсъзнателно тази особеност, Петър Мутафчиев изгражда хипотезата си за българското историческо развитие на скокове, непостоянно и неустойчиво: няма, според него, трайност и продължителност на народните усилия, всичко се прави на юруш без да се предвиди едно по-крепко, по-стабилно разпределяне на националната енергия. И ако погледнем българската история, ще видим, че е прав: Априлското въстание е „пиянството на един народ“, завършило с тежък махмурлук; Балканската война е повсеместно въодушевление, преляло в тежката покруса на Междусъюзническата; дори Съединението е успешно не заради друго, а защото е кратковременно напрежение, включително с войната – протича от 6 септември до 28 ноември 1885 г., някакви си 3 месеца и 22 дни. Петър Мутафчиев – като специалист по средновековието, и там открива примери: неимоверното натягане на държавните ресурси от Симеон І срещу Византия, което в крайна сметка приключва с краткотрайни резултати независимо от вдигналия се край Босфора шум и проблясващите саби и щитове. Нещо повече, както твърди проф. Иван Илчев в книгата си „Розата на Балканите. Том І“ („Колибри“, 2019), българският владетел допуска колосалната стратегическа грешка, оставяйки маджарите свободно да се заселят в центъра на Панонската (Среднодунавската) низина, откъсвайки по този начин комуникацията на България с Централна и Западна Европа. Така страната ни бива обречена да се гъне и свива в тясната територия на Централните Балкани без да има възможност за разпростиране извън тези жалки граници. Въпреки това в народното съзнание Симеон е великият цар, докато Петър, неговият син, осигурил на народа си 30-годишен мир, минава за слаб и нерешителен. Нашите предци обаче са мислели иначе: почти всички водачи на избухвалите срещу Византийската империя въстания са си присвоявали името Петър, за да покажат приемственост с този определено популярен и обичан от съвременниците си български цар. Но от историците май никак, понеже – заслепени от блясъка на моментните младежки пориви, които силно любят и мразят, нямат сетива да оценят балансираното му управление.
И макар че в трамваите и по пощенските клонове продължават да се чуват укори към младите – неуважителни били, стихийни и капризни, нямали нито ценности, нито устои, подозрителната нагласа към по-напредналите години си остава по-широко срещаната социално-ментална нагласа. Вярно, да, ювенализацията на света е повсеместна, дрескодът категорично принадлежи на младите – техните вкусове определят как да се обличаме и какво да носим, но в същото време, за разлика от България, в големия свят възрастта не е порок. Да си спомним преди време с колко критики и подигравки бе обсипано решението на партиите от десния политически сектор да подкрепят за президентските избори през 2006 г. бившия конституционен съдия Неделчо Беронов, тогава на 78 години (22.VІІ.1928). Стар бил, мумия бил, архаика бил – какво ли не… Слагам в скоби факта, че човекът след злощастната кампания живя още девет години, тоест повече от два президентски мандата, и припомням, че Джо Байдън при избирането си за президент на САЩ беше на почти същата възраст (20.ХІ.1942). Тогава именно поради възрастта си десният кандидат зае едва третото място, на балотажа се явиха двама декларирали се националисти – по-мекият и обран Георги Първанов, по-твърдият и врещящ Волен Сидеров. Българите, сиреч, не заложиха на мъдростта – стара, видите ли, била…
Това предпочитание към младите и към имитиращото младостта поведение го наблюдаваме и в българската политика, включително настоящата: предпочитаме спонтанните, неуравновесените, припрените, не разсъдливите, спокойните, умерените. Мятаме се от крайност в крайност и зачестилите избори го показват; да не говорим, че май единствено в България би се прокраднала като първа политическа сила одиозна формация като „Има такъв народ“, в която тъкмо неустойчивостта и непостоянството на политическото държане бяха водещ поведенчески елемент. Да вземем само крясъка „Македонияяяяяяяяяяяяя!“ на Слави Трифонов – стига ни. Проблемът обаче е, че и без „Има такъв народ“ истеричността на българския политически живот си е главното и основно негово качество – репликите и дупликите са на границата на прекатурването, а парламентът се люлее като невеляшка, никога не успяващ да застане твърдо и стабилно. Което съответно се отразява на цялото ни общество…
Но сами сме си виновни. С този култ към младостта, към лудите-млади години с тяхната спонтанност, стихийност, неустойчивост, колебливост, с хвърлящите се от едно към друго предпочитания – без определеност, без здравина, без масивност, българският социум се самоосъжда на кризи, вълнения, неспокойствие. Проблемът е, че – въз основа на пантеона, смятаме, че тъкмо такива трябва да бъдат онези, които ще ни избавят от несгодите, залагайки на тях безсъзнателно, по усет. И заедно с тях се проваляме: некадърни на постоянно усилие, набързо се свираме в къщурките си, чакайки злият вълк да отмине. Той обаче не отминава, ами издухва като стой, та гледай сламените ни и кирпичени убежища, струпани набързо. Без да се сещаме, без никога да се усещаме, че онова, което ще ни спаси, е не прикритие, приготвено как да е, а сграда устойчива, стабилна, яка, направена от тухли и бетон, със солидна зидария. Строим я от 1989 г., но, за жалост, още не е готова.
Пък ако продължаваме така, едва ли някога и ще бъде…
