0
1042

Луксозни ли са правата?

Стилиян Йотов, фотография Велко Ангелов
Стилиян Йотов, фотография Велко Ангелов

Валентин Калинов разговаря със Стилиян Йотов по повод сборника „Субективните права. Германски визии”, ИК – Критика и Хуманизъм, 2016 г.

Стилиян Й. Йотов е професор по философия на Новото време и философия на правото в  СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите Човешко достойнство и права (2016), Хабермас и претенциите на автономията (2006), Равенство и егалитаризъм (2004) и др. Преводач на произведения на Юрген Хабермас, Теодор В. Адорно, Макс Хоркхаймер, Зигфрид Кракауер и др.

През 2009 г. във ваше съставителство излезе сборникът „Философия на правата”, който открехна завесата пред така належащата и значима дискусия за юридическия и гражданския статус на темата за правата. Сборникът представяше някои от най-известните теоретици на правата в англосаксонската правна традиция. Днес държим в ръце нов сборник, озаглавен „Субективните права. Германски визии”, с който проектът ви за представянето на проблематиката достига определена степен на завършеност. Този път избирате да представите водещи немски автори като Ханс Келзен, Роберт Алекси, Юрген Хабермас и др. Как се отнасят помежду си двете издания и какво е общото послание, което ги обединява?

Стилиян Йотов: В личен план преживях промените от 1989 г. и като връщане към смисъла на човешките права, прокламирани с Всеобщата декларация от 1948 г., а приемането на Конституцията през 1991 г. – като нова защита и възможност за нова употреба на основните права, гарантирани в параграфите на глава втора. Само десет години по-късно, най-вече по повод на войната на НАТО в Югославия, се сблъсках с проблема за хуманитарната интервенция, т.е. с транснационалната форма на радикално застъпничество за човешките права. Тогава си дадох сметка, че някои права навярно са толкова важни, че за тях си струва и сме задължени да воюваме и с оръжие в ръка. Естествено, че личният ми опит бе пронизан от запознанство с множество теоретични дебати по тази тема, разгорели се при обръщането на хилядолетията, но и с развитието на тероризма. Тогавашните ми интереси и нагласи се сблъскаха обаче и с един по-особен, национален проблем. Засилената реторика в името на правата контрастираше рязко с липсата на прецизно говорене относно тяхната логика, същност, базисни форми, връзката им със задълженията. Което ме насочи към проект, посветен на правата изобщо, правата, с които си служим всекидневно, а не когато сме на пределите на човешкото битие и търсим опора за тяхната валидност в конституции, международни договори или светогледни убеждения. Така се роди първият сборник. Впрочем, и неговата поява съвпадна с поредния юбилей на Всеобщата декларация, а ключовият дебат между участниците в него – това едва ли е случайно – макар да се води в името на частните права, се случва след превръщането на Декларацията в действащо право чрез приемането на Международните пактове през 1966 г.

102737Радвам се, че сборникът с англоезичния дебат бе приет добре от юридическата публика. Което роди инициатива за продължение и за представяне на т.нар. континентална доктрина, на нейните немско- и френскоезични версии. Настоящият том фактически имаше своите специализирани читатели много преди отпечатването му. Благодарение на проф. Росен Ташев, който за съжаление вече не е между нас, създадохме дискусионна група, в която се включиха юристи, философи и политолози, на която предоставих суровите преводи от днешното издание. Поне за мен срещите от онзи семестър са сред най-продуктивните инердисциплинарни дебати, в които съм участвал. Надявам се, под някаква форма те да се възродят, и то не само заради необходимостта да се представи и френската визия за правата, а защото и теорията, но и действителността – да вземем проблема с бежанците – повдигат наново горещи въпроси относно статуса, системата и размаха на човешките права.

Често във всекидневието ние се сблъскваме, от една страна, с „правото”, а от друга – с „правата”, на моменти двете понятия дори ни изглеждат някак противопоставени, а в други случаи пък сме склонни да ги смесваме. Къде е положена границата между тях?  

KX -Subektivni pravaСъществуват изкушения субективните права да се представят като изначални, дори като основа за обективното право и това да се тълкува като откритие, повратен момент в епохата на Новото време. По-обичайното им разглеждане обаче ги представя като следствие от обективни норми; дефинирането на дадена норма поражда субективни права и задължения. Ако оставим този спор настрани, ще видим, че самата логика на нормите разделя модалността на две – на област на задължителното и на област на позволеното поведение, като задължителното може, както да повелява, така и да забранява дадени действия. Така в смисъла на обективността на нормите правата покълват върху областта на позволеното, те са онова, което не е забранено, но и не е задължително, оставено е в луфтовете на свободния избор на носителите на правата – bloß erlaubt, както казва Кант. Няма да ни стигне времето да проясним разликата между възможно и позволено, но не тя е същественото и затова е достатъчно да приемем, че двете думи дават израз на някакъв привкус, на нюанс. Решаващото е, че тези луфтове на свободния избор са били отворени от нормите, но не са били гарантирани така, че социалните актьори да имат и властта да се възползват от тях. В сборника е включен текст на проф. Роберт Алекси, в който е повдигнат въпросът за плурализма на гледни точки, който е един от принципите на работа на публичните медии. Този принцип може да им бъде вменен като задължение, но може да бъде дефиниран и така, че самите граждани – като притежатели на право за плуралистично и качествено информиране – да могат да издигат претенции в негово име. Ето как в първия случай защитата на принципа ще зависи изцяло от волята на някакъв контролен орган, във втория – и от зрителите. По този начин при субективните права смисълът на позволеното се обогатява, надстроява, към измерението на „бива” да се случи, се добавя и това на „мога” да инициирам и активирам случването. Така че става дума за трансфериране на власт.

Вече на този фон изпъква и една друга специфика – особената „луксозност” на правата. Носителите им не са задължени да ги ползват, но това не разтоварва другите от насрещните задължения, произтичащи от правата. Неосъзнаването на тази асиметрия води до купища неудачи, когато се заговори за „злоупотреба с права”.

Споменавайки злоупотребата с правата, няма как да не забележим, че днес почти на всяка крачка в нашия живот сме свидетели на много често гръмогласно апелиране към определени права. Говоренето за права (често с премълчаване на свързаните с тях задължения) рязко стана изключително модерно, но задълбочена рефлексия върху тяхната същност като че ли все още ни липсва. Ако мога да си послужа с известното заглавие на Роналд Дуоркин, дали се отнасяме наистина сериозно към тях?    

Едва ли има ден, в който да не чуваме политик да казва: „Може да не е морално, но не е противозаконно”. Постоянно търгове и обществени поръчки, които и с просто око изглеждат съмнителни и нагласени, се оправдават като законосъобразни. Всичко това говори за споделена нагласа в полза на един практически правен позитивизъм. Но неговият теоретически дух може да се открие и в публикациите на мнозина юристи, при това както в епохата на отминалия социализъм, така и на последвалите опити за връщането към непартийната и некласова нормативност. Безспорното значение на проф. Дуоркин е в това, че обърна внимание на една базисна особеност на нормативните системи, че в тях има не само правила, но и принципи, че логиката, на която се подчиняват, е различна. Опитвам се да следя правните публикации в България и засега не мога да открия някакво радикално преосмисляне на ролята на принципите, особено на тяхната специфика в подразделенията на правото. Това първо. Второто и по-важно е, че основните права са принципи, които в случай на конфликт „надцакват” други принципи, които са само политики. И това също е теза на проф. Дуоркин. Незачитането на този момент в теорията води и до злополучни изказвания в полза на сигурността вместо на правата. Това обаче прекъсва нерва на конституционната държава!

Това противоречиво отношение на правата спрямо политиките може да бъде проследено като устойчива нишка в текстовете от целия сборник. Изглежда, субективните права могат да се разглеждат и като ‘огнища на напрежение’ между системата на правото и политиката. Самото това напрежение от своя страна изглежда също има политически залог, от него могат да произлязат определени повече или по-малко деструктивни политически ефекти. Защо това е така? 

Радвам се, че нишката се забелязва. Фактически дори далечният опит на германските юристи – в средата на XIX в. да заговорят активно за правата, е в епохата на първия опит на германската политика да поеме курс на движение върху релсите на либерализма. Както добре знаем, този курс прекъсна и бе продължен едва век по-късно. Затова част от текстовете представляват и знаци на пробуждане, на преодоляване на едно политическо минало, в което самата индивидуалност е била подчинена на колективи, на нацията, на историческата участ, на вожда. Друга част пък е реакция спрямо новите дебати, характерни за индустриалното или пък постмодерното общество, в което индивидът е или вкаран в конкретна роля, или е разпилян между множество роли. С други думи, политиката е неизбежна контекстуална среда за всяка правна система. Това обаче съвсем не значи, че правото се подчинява изцяло на политиката. Именно вътрешната логика на правата, тяхното системно единство, статусът на основните права и на принципите в конституцията дават израз на нормативна рационалност, която имунизира правото спрямо политиката. Именно затова си струва да говорим не само за правова, но и за демократична държава, за съчетаване на демокрация и конституционализъм.

Това е за политиката и правото в общ смисъл, но има и по-конкретен. Става въпрос за политика, която обременява дори обезсмисля правата. Неотдавна станахме свидетели на едновременното превръщане на основното изборно право в задължение и на създаването на безобразни условия за упражняването му. В навечерието на членството ни в ЕС приехме права на пациента, но впоследствие изработването на специалния закон – след приемане на първо четене и обединяването на цели осем проекта – беше буквално торпилирано заради простата смяна на властта и самочувствието, че новите законодатели ще намерят от раз по-добро решение. Това са само малко от примерите, в които политиката на правата вместо да играе водеща роля, остава, така да се каже, само на книга. Погледнете и решенията на Конституционния съд. Че колко пъти той е сезиран за потъпкване на права? Далеч по-важни изглеждат други проблеми. Още една страна на политиката, проникваща в правото.

Продължавайки казаното от вас за българския Конституционен съд и потъпкването на правата, бих искал да ви попитам и за разликата между субективните права и т.нар. естествени човешки права. Къде лежат противоречията между двете концепции и струва ли си опитът тези противоречия да бъдат помирени? В последна сметка кои права трябва да пазим от потъпкване и как да ги пазим по-добре?

Тезата за естествените права съчетава два момента – на предзададеност и на универсализъм. Първият е спорен, да не кажа несъстоятелен, вторият има потенциал, който прави доктрините за естествените права източник на стимулиращи решения. В този смисъл идеята за „човешки права” е по-добро решение. Тя, разбира се, среща типично юридическите възражения, за липсата на транснационална власт, която да ги санкционира. И все пак международните договори им придават немалка валидност.

Идеята, която в моите очи оправдава речта за човешки права, изхожда не от тяхното дедуциране от някаква доюридическа и дополитическа реалност, а дали и доколко тяхното хипотетично допускане удържа тест за унивесализирането им. В този смисъл човешките права са основни права, които имат място във всяка една конституция.

На това отгоре смятам, че сред системата на човешките права, а значи в на основните, има ядро, което по отношение на някои от тях ни позволява да ги определяме като „абсолютни”. Ако погледнем във Всеобщата декларация само някои от правата са дефинирани с помощта на израза „никой не може да…”. За някои теоретици тук дори ставало дума не за права, а за безусловни задължения: напр. за абсолютна забрана на робството, изтезанията и т.н. Не е невъзможно да видим и абсолютни права – право на незаробване, право на неизтезание. Да оставим думите. Важното е, че има степени на защита. Виждаме я дори при собствеността. От една страна, всеки има право на собственост, от друга страна, никой няма право да лишава другиго от нея, да му я отнема по произволен начин. Правото да имаш е по-слабо от правото да не ти се взема. Благодарение на такива разсъждения съдържанието на старите учения за естествените права съхранява живота си и днес.

И накрая бих искал да ви попитам къде виждате пречките пред разширяването на дискусията за субективните права? Защо разбирането ни по темата си остава колебливо, макар субективните права да касаят непосредствено съвместното ни живеене като граждани и социални актьори?

Всяка автотранспортна катастрофа, а те са всекидневни и изобилни, ни изправя пред проблема са правата и задълженията. Много често се оказва обаче, че нормативната уредба е така изградена, че нито вразумява участниците в движението, нито санкционира по подобаващ начин провинилите се. Започват дебати, предизвикани от две взаимно свързани констатации. Такъв е законът и толкова ли законодателите нямат разум, усет и воля, за да го оправят? Част от нормативния дефицит се дължи и на дефицит в образованието, на дефицит в правната култура. И тези дефицити не могат да се запълнят с гледане на филми или с цитиране на класически фрази от никога не издавани на български език трактати. Затова издаването на сборници е продиктувано и от идеята, че четенето, включването на текстовете в образователния процес, може да допринесе и за промяна на духа на законодателството и на правораздаването.

Още по темата: откъс от сборника „Субективните права. Германски визии”