0
682

Лумпенско романче

Roberto_bolaño
Източник: wikipedia

Публикуваме откъс от последния издаден приживе на Роберто Боланьо роман („Рива“, превод Лилия Добрева).

„Лумпенско романче“ е деветият роман на Роберто Боланьо, последен издаден приживе на автора. Книгата е екранизирана под заглавие „Бъдещето“ от чилийската режисьорка Алисия Шерсон и печели наградата на Асоциация на холандските филмови критици в категорията най-добър филм на кинофестивала в Родердам.

1Автомобилна катастрофа преобръща живота на Бианка и нейния брат. Бедните сираци запълват всекидневието си с телевизионни програми, които заместват реалността, а съмнителни мъже ги тласкат към дрогиране, секс и престъпление. Ще проумее ли Бианка хаотичния свят, който не дава отговори, а само поставя въпроси, ще намери ли смелост да промени съдбата си?

Роберто Боланьо (1953–2003) е роден в Чили, живее в Мексико и Каталония. Автор на романи, разкази, стихотворения и есета. „Ню Йорк Таймс“ го определя като „най-значимият за поколението си глас на латиноамериканската литература“. Световният успех на Боланьо идва посмъртно, след превода на незавършения му роман 2666 на английски език. Автор е и на романите Отдалечена звезда, Амулет, Мосьо Пен, Чилийско ноктюрно, Антверпен, Диви детективи. Носител е на престижни литературни награди.

„Лумпенско романче“, Роберто Боланьо, изд. „Рива“, 2016 г., превод от испански Лилия Добрева.

Лумпенско романче

I.

Сега съм майка и омъжена жена, но до неотдавна бях престъпничка. С брат ми останахме сираци. Това до известна степен обяснява всичко. Никого си нямахме. И нещата се случиха доста неочаквано.

Родителите ни загинаха при автомобилна катастрофа през първата отпуска, която прекараха сами, на шосе недалеч от Неапол, доколкото знам, или на друга южна магистрала. Колата ни беше жълт фиат, втора ръка, но изглеждаше нова. От нея остана само купчина сиви железа. Когато я видях в автоморгата на полицията, редом с други катастрофирали коли, попитах брат ми за цвета й:

– Не беше ли жълта?

Брат ми отговори, да, разбира се, че беше жълта, но това беше преди. Преди катастрофата. Сблъсъците деформират цвета, или деформират начина ни да възприемаме цветовете. Не знам какво искаше да каже с това. Попитах го.

Отвърна: светлината… цвета… всичко. Помислих си, че бедничкият беше по-наранен от мен.

Онази нощ спахме в хотел, а на следващия ден се върнахме с влака в Рим, с това, което беше останало от родителите ни, и придружени от социална работничка, или пък беше възпитателка, психоложка, не разбрах точно, брат ми я попита, но аз дори не чух отговора, защото се бях загледала в пейзажа отвъд прозореца.

На погребението дойде само една леля, сестра на майка ми, а зад нея – ужасните є дъщери. Наблюдавах леля си през цялото време (не беше дълго), и неведнъж ми се стори, че улавям полу-усмивка на устните й, а понякога и истинска усмивка, и тогава осъзнах (макар че всъщност винаги съм си знаела), че с брат ми сме съвсем сами на този свят. Погребението бе кратко. На излизане от гробището целунахме леля и братовчедките ни и повече не ги видяхме. Докато крачехме към най-близката станция на метрото, казах на брат ми, че леля ни се бе усмихвала, за да не кажа, че направо се бе изкикотила, докато сваляха ковчезите в гробовете. Отговори ми, че и той го забелязал.

От този момент дните станаха различни. Искам да кажа, протичането на дните. Искам да кажа, онова, което свързва и в същото време бележи границата между един ден и друг. Изненадващо нощта престана да съществува и всичко бе непрестанно слънце и светлина. В началото си помислих, че се дължи на умората, на шока от внезапното изчезване на родителите ни, но когато споделих с брат ми, той отвърна, че и с него се случва същото. Слънце и светлина като експлозия през прозорците.

Реших, че ще умрем.

Животът ни обаче продължи в рамките, установени от преди смъртта на родителите ни. Всяка сутрин тръгвахме за училище. Говорехме си с тези, които считахме за приятели. Учехме се, не кой знае колко, но се учехме. Успяхме да получим, след не много сложни процедури, пенсията на баща ни. Мислехме, че ще е по-голяма и възразихме. Една сутрин бюрократ се опита да ни обясни защо, при положение че баща ни приживе е получавал еди-каква си сума, на нас се полага по-малко от половината. Брат ми се разплака. Нагруби чиновника и се наложи да го извлека насила от канцеларията. Не е честно, викаше той. Такъв е законът, чух да изрича с угризение служителят.

Потърсих работа. Всяка сутрин купувах вестник и в двора на училището четях обявите и подчертавах онези, които ме интересуваха. След обяд, като хапвах нещичко, излизах от дома и не се връщах, докато не обиколях всички адреси. Обявите бяха, в голямата си част, предложения за работа като проститутка, по-явни или по-прикрити, но аз не съм проститутка, станах престъпничка, но не и проститутка.

Един ден намерих работа във фризьорски салон. Миех коси. Не подстригвах, но наблюдавах как го правеха другите и се подготвях за бъдещето. Брат ми каза, че е тъпо да се работи, че с пенсията ни на сираци можем да си живеем щастливо. Сираци – самата дума звучеше смешно. Седнахме да направим сметка. Наистина, можехме да живеем, но като се лишаваме от почти всичко. Брат ми заяви, че би могъл да се откаже от три яденета на ден. Изгледах го и не разбрах дали говореше сериозно, или се шегуваше.

– По колко пъти ядеш на ден?

– Три. Четири.

– И по колко пъти на ден казваш, че си готов да ядеш за в бъдеще?

– Веднъж.

Седмица по-късно започна работа в един фитнес. Вечер, като се върнеше у дома, разговаряхме и крояхме планове. Започнах да си мечтая за собствен фризьорски салон. Имах основания да смятам, че бъдещето принадлежи на малките салончета, в малките модни бутици, в малките магазинчета за дискове, в малките и елитни барчета. Брат ми пък казваше, че бъдещето е в информатиката, но тъй като работеше във фитнес (метеше, миеше подовете и тоалетните), започна да вдига тежести и да прави всички онези упражнения, които развиваха мускулите.

Постепенно изоставихме учението. Понякога аз не ходех сутрин на училище (силната светлина ми бе непоносима), друг път брат ми пропускаше занятията. С времето започнахме да си оставаме у дома сутрин, съжалявайки за училището, но неспособни да излезем на улицата, да вземем автобуса, да влезем в съответните ни аудитории и да отворим учебниците и тетрадките, в които нямаше нищо да научим.

Убивахме времето, като гледахме телевизия, първо интервютата, сутрешните програми със срещите, разговорите и новостите за известните личности. За това, обаче, ще разкажа по-късно. Телевизията и видеото заемат особено място в тази история. Дори днес, като пускам телевизора, следобедите, когато всичко съм си свършила, ми се струва, че виждам на екрана младата престъпничка, която бях някога, но гледката не трае дълго, само докато апаратът се включи. В тези няколко секунди обаче, мога да съзра очите на онази, която бях; мога да видя косата й, надменните й устни, скулите й, които излъчваха студенина, и шията й, която също изглежда изваяна от студен мрамор, и тази мигновена поява почти винаги успява да ме смрази.

По онова време, поради работата си във фитнеса, брат ми придоби странен навик.

– Искаш ли да видиш постиженията ми? Сваляше ризата и ми показваше мускулите си. Макар да беше студено и вече да не пускахме отоплението, сваляше ризата или фланелката си и ми показваше мускулите, които изникваха от тялото му, плахо като тумори, издатини, които нямаха нищо общо с него или с представата, която аз имах за него, с тялото му на хилав и измършавял юноша.

Веднъж ми каза, че иска да бъде Мистър Рим, а после Мистър Италия или Господарят на Вселената. Изсмях се в лицето му и му казах откровено какво мисля. За да станеш Господарят на Вселената, е трябвало да тренираш още от 10-годишна възраст, заявих аз. За мен културизмът беше като шаха. Брат ми ми отговори, че както аз мечтаех за собствен фризьорски салон, така и той има право да мечтае за по-добро бъдеще. Точно това бе думата, която използва: бъдеще. Отидох в кухнята и започнах да приготвям вечерята. Спагети. После подредих чиниите и приборите на масата. Мислех. Накрая му рекох, че за мен бъдещето няма значение, че просто ми хрумват идеи, но те всъщност никога не се проектират в бъдещето.

– А къде се проектират? – повиши пискливо глас брат ми.

– Никъде.

После седнахме да гледаме телевизия, докато не заспахме.

Обикновено се събуждах рязко към четири сутринта. Надигах се от креслото, раздигах мръсните съдове от масата, измивах ги, почиствах стаята, после кухнята, хвърлях още едно одеяло върху спящия ми брат, намалявах звука на телевизора, подавах глава през прозореца и съзерцавах улицата с двете редици паркирани коли и не можех да повярвам, че все още е нощ, че въпреки осветеността още бе нощ. Все едно беше дали очите ми са затворени или отворени…