Киноманите вече са свикнали с факта, че Оскарите (както и наградите от фестивалите в Кан, Берлин, Венеция и т.н.) не са гаранция за качествата на даден филм. Но винаги си остава любопитството да гледаш един победител, да го сравниш с конкуренцията, да получиш собствено впечатление относно логичността на избора… Независимо дали уважавате, или презирате златната статуетка, „Лунна светлина“ определено не е история за Оскар. И дори можете да се запитате дали творбата на Бари Дженкинс щеше да спечели наградата на Американската филмова академия, ако главните герои не бяха афроамериканци… Не, тук няма намек за расизъм, не повече, отколкото във факта, че в този американски филм, който не разисква расови проблеми, няма нито един бял (американски) персонаж… От друга страна, „Лунна светлина“ е доста любопитен, не толкова като сюжет, колкото като авторова трактовка на една принципно позната ситуация от модерния „градски фолклор“, към който киното на САЩ честичко прибягва.
Оскарът
Присъждането на наградата за най-добър филм на Американската академия има двояко значение. От години знаем, че се награждават най-често истории с мащабен отзвук в обществено-социален или исторически аспект, с по своему уникални и/или страдащи герои. А това налага определени очаквания. И когато очакванията не се оправдаят – както при избора на „Лунна светлина“, привържениците на г-н Оскар са меко казано разочаровани. Същевременно, вкарвайки една кинотворба под „оскаров“ знаменател, й се привнасят изкуствено достойнства (и недостатъци), които тя художествено може и да не притежава. Иначе казано, въпросът тази година не беше дали La La Land заслужава статуетката, а че „Лунна светлина“ беше едновременно „презрян“ от привържениците на основния си конкурент и обречен на пренебрежително отношение от всички онези зрители, които отиват на кино, за да гледат носителя на Оскар, а получават само камерна драма с обособена етническа, социална и сексуална принадлежност.
Наградата не променя качествата на самия филм, но тя предпостави нагласи, които „Лунна светлина“ няма как да удовлетвори, и съответно не е бил гледан в най-подходящото разположение на духа от онази част от публиката, неизкушена конкретно от предложения сюжет. Дали американските зрители се вълнуват от притежанието на точно тази награда, колкото се впечатляват от престижа й извън САЩ, няма как да преценим, но вероятно само те могат да (си) обяснят (евентуално) с какво точно „Лунна светлина“ е заглавие, специално, неповторимо и заслужаващо най-важния Оскар. Останалите, подразнени от бавния ритъм на повествованието, от леката му съзерцателност или общо взето ограничения тематичен кръг, ще се почувстват излъгани. Да не говорим пък за другите, които няма да отидат да го гледат, настроени от „рекламата“ за проблемно момче, което израства, пробивайки си път сред насилието и безнадеждността на гетото (допълнителен „бонус“ в тази посока е категорията R, т.е. Restricted или ограничен за лица под 17 години, която филмът има в родината си). И ако толерантността не е сред силните ви страни, когато си избирате заглавие от афиша, или твърде много се влияете от предварителната информация, със сигурност ще пропуснете да откриете какво е специалното на „Лунна светлина“ – не като за Оскар, но като киноразказ.
Филмът
Ако се нуждаете от предварителна настройка за гледането на „Лунна светлина“, не мислете за наградите му, доверете се на плаката – той казва всичко необходимо. Не става дума за екшън с тупаници, нито за тежка социална драма, само за пътя, по който се изгражда човешката личност – като пъзел, изпълнен със светлосенки. Цветът на кожата всъщност не е важен в този филм, насилието е по-скоро психологически тормоз, а любовта е ремарка. Малкия, Шайрон и Черньо са трите пласта, които формират една и съща индивидуалност, оформени под натиска на гените, социалната среда и стечението на обстоятелствата. После идва ред на личния избор, заложен в самата човешка същност, но не винаги осъзнат. Бащината фигура на Хуан, когото в крайна сметка Шайрон „наследява“, липсата на прояви на любов и привързаност от страна на майката, които момчето открива другаде, юношата се бои да потърси, а мъжът най-сетне е узрял да си поиска, са ключови елементи в междуличностните отношения, на които „Лунна светлина“ е изцяло посветен. Защото липсата на толерантност, младежката жестокост и приятелството, също както и дрогата, са само камъчета, разхвърлени по пътя на едно хлапе, което с тревога и любопитство опознава света, преди да се научи да го приема и управлява. Черните момчета на лунна светлина изглеждат сини, а чувствителната душа винаги таи надежда и намира начин да пробие под черупката на „коравия“ възрастен. Филмът на Бари Дженкинс не печели нищо от шумотевицата около Оскарите, той е много по-интересен като малка лична драма за магията на човешкия „фактор“.
