943
580

Лъжицата

3

На фокус в рубриката „15 минути” този път е анимационният филм на Иван Попов „Лъжицата”, който показва как медиите, рекламите, информационният поток ни формират.

„Лъжицата”, анимация (2,22 мин.), 2011 г.

режисьор и сценарист – Иван Попов

музика – Мая Попова


В разговор Иван ми сподели, че неговата идея е да покаже как медиите, рекламите, изобщо информационният поток ни формират, как ни налагат определени модели на поведение и мислене. Във филма главният герой – малкото момче – поглъща твърде много от подадената му храна и след това се оказва, че е невъзможно да я „сдъвче”. Според Иван храната или информацията, която ни дава енергийните си сокове, след това създава в нас нови вкусове и усещания, които завладяват собствените ни мисли, чувства и влечения и ни подтикват да създадем нов образ за своето „Аз”. Образите, които ни се налагат, са вторични за нашата същност и дори несъзнателно създават „бъгове” в системата ни, постепенно я дезинформират и често злощастно я манипулират, казва режисьорът.

Темата за информационното море, в което е нагазило човечеството, е, меко казано, гигантска по размери и не може да бъде преплувана с лодка без гребла. Знанието и информацията, които постоянно се натрупват в глобалния харддиск, са разнородни, но в повечето държави по света човек е свободен да филтрира информационния поток според собствените си нагласи и предпочитания. Да, във филма на Иван главният герой е дете и случаят е още по-особен, защото в невръстна възраст човек няма изградени рецептори за смисъла и стойността на информацията, докато родителите не му помогнат да разпознае посланията и образите и да се научи да ги пресява.

Без съмнение, външната среда неминуемо влияе на индивида, но все пак свободната воля и ценностната му система (воля за смисъл, би казал психологът Виктор Франкъл) правят от човека не само пасивен зрител в процесите, но и активно участващ в творческото създаване и всекидневната промяна на света.

Това може да се окаже дълбоко нарцистичен импулс на гордия завоевател на природата и себеподобните си, импулс, който психолозите на ХХ век тълкуват като комплекс на собствената ни немощ и страх, като параноичен уплах от порастването и опознаването на собственото ни същество. Но параноичното и нарцистичното чувство могат да накарат човека да се скрие както от себе си, така и от външния свят, да го обяви за нескончаем лабиринт с тъмни пещери, водещ в нищото, или да го заклейми като демоничен заговор.

Всъщност изкуството и науката от древността са имали силата да разомагьосват света, в който живеем, да създават понятия, които хората разбират и оценяват според културната си идентификация. В наше време информационните канали все по-често си служат именно с обратния способ за влияние – чрез излишно усложняване на информацията до степен, в която хората просто отказват да разбират икономическите и политическите процеси, или чрез принизяване на информацията до най-ниските емоционални и психични нива, които поставят публиката в ролята на самодоволно дете.

Антиутопията на Олдъс Хъкси „Прекрасният нов свят” се появява през 1932 г. и рисува едно бъдещо общество на непораснали деца, заети единствено и само с емоциите си, изключващи разума и себепознанието като фактор в човешката природа.

Култовите реплики на героите от романа звучат като изрецитирани от третокласник:

Грамче сома си глътни десет грижи забрави!

Бъдно, минало ме разболяват; без сегашно ми се вижда малко страшно! Ако сома си не глътна утре болна ще се гътна.

1

Сома е идеалният наркотик, който всеки обитател на „щастливото” общество на бъдещето в романа на Хъксли е принуден да вземе, когато се замисли върху някой по-труден въпрос, отнасящ се към забранените от пропагандата теми: Бог, семейство, любов, културата и историята на предходните векове, дори Шекспир и великите автори на миналото, които са в списъка на забранените четива, и т.н.

Детскостта и искреността на човешкото сърце са се смятали от хилядолетия за дар и признак на порасналия човек, победил в себе си прекалената сериозност на знаещия и гордостта на успелия в социума човек, но в „Прекрасния нов свят” подмяната е повече от очевидна в полза на инфантилността и скуката от удобството на псевдоочовечаването.

Има един виц, в който питат един велик цар кой командва в семейството – той казва: „Жената”. Питат нея, тя казва: „Командва детето”. А накрая се оказва, че непълнолетно момче управлява огромното царство. Е, добре, но колко ще оцелее това царство?

Този въпрос не е лъжица за моята уста.

 

Димитър Радев

 

ivan popovИван Попов – Заека, е роден на 10 април 1983 г. в Плевен. Завършил е анимационна режисура в НБУ. От 10 години се занимава с реклама, анимация и интерактивни проекти. Най-голямата му страст са късометражните филми и независимото кино. „Лъжицата” (2011 г.) има номинация за късометражно кино на фестивала в Балчик. Други негови заглавия: „Адам и Ева” (2004 г.), „Зъб” и „37” (2006 г.), „Мирише на любов” (2007 г.), „Повтори до свръхдоза” (2013 г.).