1
2280

Лъжица катран

Изглежда живеенето ни в Няма такава държава е съпътствано от непрекъснати озарения или прозрения. За миг се изправяш пред необяснимо бездушие или чудовищна тъпота, или стъписваща невъзпитаност, принуден си за секунда да вземеш най-щадящото за теб решение, принуждаваш себе си все пак да не отвърнеш по същия начин на човека срещу теб – познат или непознат, враг или приятел, симпатичен или несимпатичен. Всичко това за секунда. Огромната енергия която – щеш, не щеш – пропиляваш от това напрежение, след това те оставя като парцал. Лимитът ти за деня е изчерпан в тази една секунда. И тогава какво да правиш с остатъка от деня?

Случката е следната. Отивам при своя общопрактикуващ лекар, така нареченото джипи, при когото ходя от трийсет и пет години, при когото са отгледани и децата ми. Наизуст зная къде се намира кабинетът му в поликлиниката, но сега, странно защо – не го намирам. Преминавам няколко пъти надлъж и нашир по коридора, препълнен с чакащи пациенти за други общопрактикуващи лекари, но отново и отново не го намирам, кабинетът на доктор Свиленов е потънал вдън земя. Тъй като в България на моменти имаме чувството, че най-неочаквано се оказваме в някакво друго измерение, от което чрез упорство, издръжливост и бистър разсъдък ще успеем да излезем, аз продължавам да се взирам и взирам в табелките по вратите на коридора, но не, табелката с името на моя лекар е изчезнала. Негов кабинет няма.

Тогава отивам на гишето за информация. Попитвам учтиво дали доктор Свиленов е на работа. Чиновничката отсреща отвръща: Джипита не таксуваме.

Зяпвам. Не съм сигурна, че разбирам съвсем ясно какво ми казва тя. Напуснал е работа или какво, питам.

Не знам. Не ги таксуваме. Таксите си вие оставяте на тях.

Той работи тук от 40 години, няма как да не го познавате. Какво е станало с него? Някаква истеричност се е появила в гласа ми, всичко може да е станало с него, аз да не съм разбрала и т.н.

Казах – гласът на чиновничката се надигна като вълна, която ще ме помете – джипита не таксувам!

Стоях срещу нея и не помръдвах. Тя се втренчи в екрана на компютъра. С мен беше приключила.

Успях!!! да овладея някак задушаващия гняв, върнах се в коридора, щях да вляза в съседен кабинет да питам негов колега. Тогава едва забелязах прясно боядисана врата, а встрани от нея бял лист, на който с бледи букви беше изписано името му. Боядисал е днес вратата на кабинета си, махнал е обичайната табела, докато боята изсъхне, залепил е за съвсем кратко встрани на стената името си и работното си време. Изчаках реда си и спокойно влязох при него.

Ето тези неща поразяват живеенето ни в страната, която обичаме. Точно тези малки, дребни, незабележими на пръв поглед и незначителни неща вгорчават живота ни, те са лъжицата катран, която го отравя. Смятаме ги за малки и дребни, защото сме привикнали към тях. Смятаме ги за незначителни, но те се случват ежедневно и всъщност съставляват живота ни. Склонни сме дори да ги приемаме за нормални, защото те неусетно са изхабили усещането ни за нормалност. И вече не се замисляме защо сме изгубили изконното сетиво за човечност. Изгубили сме се като в джунгла и не знаем кога и защо грубостта стана толкова естествена, сякаш винаги е било така.

От разговорите, разказите и спомените на възрастните хора зная, че преди комунистическата епоха не е било така. Чела съм, слушала съм, разпитвала съм, разглеждала съм стари снимки, интересувала съм се за обществото, за хората, за отношенията преди. От всички съм получавала потвърждение колко спокойно се е живеело, колко учтиво и възпитано са се отнасяли хората един към друг, как са се зачитали и почитали един друг. Докато с гръм и трясък идва новата власт и новото време. Да си свалиш шапката с лек поклон за поздрав започва да се счита за буржоазна отживелица. Вече всички са станали равни и класовите предразсъдъци са заклеймени. Навлиза новият живот с доносничеството, следенето, среднощните арести, насилствената национализация, принудителната колективизация, ботушите, униформите, бригадите, военното обучение на средношколците… От новия живот се роди новата етика.

Джипита не таксуваме!

Хората и лекарите не са апарати, които се таксуват, бях на ръба да започна да се разправям през гишето. Човекът не може да бъде таксуван. Глаголът таксувам е несъвместим с лекарската професия, вие нямате право да осквернявате българския език, нямате право така да разговаряте с пациентите, някои от които идват пред вашето гише превити надве от болки. Вие ги разболявате още повече със самото отваряне на устата си, с безжалостната си злина.

Но защо, защо тази жена се държи така зло? Изпитва задоволство и наслада от моето вкаменяване, потрес? Чувства превъзходство от обругаването на пациентката срещу нея, от пренебрежителното отношение към лекаря, от коварния подтекст в думите си, че лекарите заслужават именно такова отношение, защото не са никакви лекари, а само машини, които се таксуват?

Такъв е българският ген, подло се обажда едно гласче. Лош и заядлив. Върху него не влияе възпитанието, нито образованието, нито културата.

Склонни сме да обясняваме всичко с ген. Големи специалисти сме по генетика. Тъй като аз не съм специалист в тази сложна наука, си мисля, че причината за злото, с което се сблъсках, е в нашето близко историческо минало, през което бяхме вкарани в строя на принудителната уравниловка. Всички сме поразени от помитащата вълна на онова неотминало време. И то няма да отмине, докато не се вгледаме в него и не му дадем трезва оценка. Неговите грозни думи ще плющят по нашите лица, докато възвърнем изгубената си човечност.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“
Следваща статияКратка схолия към „Диптих за Савел от Тарс“

1 коментар

  1. Нещо подобно ми се случи миналата седмица в аптеката. попитах за едно лекарство, Isoptin 120, отговориха ми, че го няма в складовете, почудих се, как е възможно това толкова необходимо за стотици хиляди спасяващо лекарскво да изчезне и тои в условията на пазарна икономика, а аптекарката с бездушно лице на робот ми каза сухо: „Довиждане“