0
728

Любен Диманов – за равносметката

Любен Диманов, из цикъла „Десетте Божи заповеди“

Любен Диманов, „Дошло е време… и никога не е късно“, галерия „Нирвана“, до 15 октомври 2017 г.

Любен Диманов е роден през 1933 г. в град Кнежа. През 1959 г. завършва специалност „Декоративно-монументални изкуства”  в Художествената академия в София при проф. Георги Богданов. Художникът трайно се насочва към графиката, илюстрацията и рисунката. Паралелно с това се изявява и в сферата на живописта и стенно-монументалните изкуства. През 1972 г. организира първата си самостоятелна изложба в Кнежа. Следват изложби в София, Стокхолм, Лондон, Париж, Дюселдорф, Цюрих, Лион, Осло, Люксенбург, Копенхаген, Виена и много други. 

Художникът, който от 1976 г. живее в Париж, гостува за пореден път в столичната галерия „Нирвана“. Експозицията с надслов „Дошло е време….и никога не е късно“ чертае много посоки за размисъл. Любен Диманов е художник с интересен светоглед, широко поле на реализация и многоаспектно творчество, а артистичният му път е загадъчно приключение, изпълнено с непрестанно търсене.

С изложбата в галерия „Нирвана“ Любен Диманов отправя откровено предизвикателство към публиката. Верен на себе си и изхождайки от необходимостта за искрен и максимално непосредствен диалог със зрителя, художникът среща вечното и преходното, лично неприкосновеното и публично дискутираното.

Картините от цикъла „Десетте Божи заповеди“ са знаци – послания, които с внушителен размер и монументално звучене уплътняват експозицията и насищат пространството с образ и смисъл. Интериорът на галерията е подчинен на контраста червено-черно-бяло, а платната създават усещане за умозрителна сакралност. В тях доминират хармонията, равновесието, ритмичното усещане за безкрайност. Полагането на боите е плътно, в топла гама, с малки смислово мотивирани колоритни акценти. Живописните платна носят нетипична за Диманов хладна дистанцираност. Зад строгата статична форма прозира съзерцателна монументалност. Фонът е плътен, напълно условен. Черното е знак за тъмнина и би могъл да се свърже с безпътица, бездуховност, но също и с изначална пустота. Точно този цвят се асоциира и с пространството, върху което са изписани Божите заповеди с преходен материал – така, че всеки момент могат да бъдат изтрити. Оттам нататък всеки продължава сам.

Особено място в изложбата имат рисунките. Те са етап от изграждането на живописните творби, но носят есенцията от майсторското владеене на формата, непосредствеността на жеста и емоционалната сгъстеност на посланието. Рисунката за Диманов е много жива и интимна като творчески изказ. Тя е основа за графиката, живописта и стенописта, но той я оставя да съществува и самостоятелно. Всички рисунки в изложбата са обединени от силата на монументалната, динамична, но пределно изчистена линия. Виждаме я в нейните богати разновидности, които сътворяват пластичната форма с екстатична изразност.

През призмата на лична равносметка, художникът поднася мащабно послание с цикъла картини и рисунки „Десетте Божи заповеди“. Той извежда своите образни транскрипции във всеобщ план и поставя въпроси за  стойността на покаянието, за изконната нужда от духовност, за съмнението, надеждата и паметта. Удивително е как Любен Диманов използва гъвкавата общовалидност на избраното послание и остава привърженик на същинските стойности, от който е „изтъкан“ човекът. Освен апел за духовност, тази експозиция е естествен отклик на човешкото обезверяване, на всеобщото „обездушаване“. В нея Любен Диманов интерпретира грешката, вярата, равносметката, свободата и провокира всеки зрител да предложи своя прочит.

И за финал нещо лично: моят прочит. Тази различна по същността си експозиция ме накара да откроя няколко важни неща, които научих от срещите си с изкуството на Любен Диманов през годините: да не прахосвам времето, да помня пътя, по който вървя, да оценявам това, което притежавам, и да пазя свободата си.