0
4902

Любимият на всички

Людмил Ангелов: съпреживяване, вглъбяване, даряване  

Излизането на сцената е скромно, почти незабележимо. Спазена е традицията: малко пред диригента, после десетина къси крачки до центъра. Там е пианото, чака. Опира се на него, почти го погалва – инструментът е не просто партньор, той е приятел, другар, съратник: „За мен пианото е най-верният приятел. Никога не ти изневерява. Винаги клавишите са там и те чакат“. Сяда, споглеждат се с диригента, оркестърът започва, прозвучават началните акорди. Той се съсредоточава, концентрира, вглъбява; вижда се как музиката го обзема… На петата минута влиза устремно, безкомпромисно, виртуозно – Людмил Ангелов свири Фредерик Шопен, Концерт № 1 в ми минор, оп. 11. Това го има в Youtube и човек може да му се наслаждава до насита; на 21.01.2022 г. в зала „България“ беше еднократно преживяването: Концерт № 4 за пиано и оркестър в сол минор, оп. 40 на Сергей Рахманинов – творба, която маестро Ангелов изпълнява за първи път като част от програмата на Симфоничния оркестър на БНР „Руска зима“. Друго преживяване, същото излизане: сдържано, ласката към пианото, размяната на погледи… Влизането става почти веднага, на осмата секунда. И отново е виртуозно свиренето – Людмил Ангелов никога не изневерява на публиката, винаги е „любимият на всички“ (Аделина Александрова) български артист…

Разбира се, не е единствен. А интересното е, че такива безспорни с авторитета си българи са предимно от класическата музика: Райна Кабаиванска, Соня Йончева, Веско Ешкенази (двамата с Людмил Ангелов сътвориха великолепна програма с танга от Астор Пиацола), Светлин Русев, Минчо Минчев, Албена Данаилова… Дори Александрина Пендачанска, която силно се вълнува от политика и със завидна безкомпромисност взема думата по вътрешно-български проблеми, дори и тя не попада под ударите на иначе всепомитащото тукашно фейс/фейк-букарско хейтърство. Което изобщо не може да се каже за Теодор Ушев например, за Капка Касабова също, да не споменавам Мария Бакалова. За Георги Господинов хич няма да отприщвам глас, все ще се намери някой да му завиди. От немузикантите май само Самуел Финци е предпазен от нападки. Можем да прибавим и Алцек Мишев, но пък колцина са тези, дето познават този наш страхотен художник? Колкото до Кристо, що шум се изля около кейовете и то съвсем не доброжелателен, напротив – доста хора упражниха (и още упражняват) скудоумието си върху неговото изкуство.

С Людмил Ангелов не е така, него си го обичаме безрезервно. Посочих вече – това, че е музикант помага, а че е класик – помага още повече. Ако говорим малко по-свободно, спокойно можем да заявим, че той – както всички, прочее, занимаващи се професионално с класическа музика българи, е един вид пионер и лоцман: в нашия културен ареал класическата музика няма особени традиции – Найден Тодоров, диригент и ръководител на Софийската филхармония, говори за това отдавна. Което мигом прави класическия музикант (особено успелия) в българските очи някакво свръхестествено същество, почти не от този свят (за повечето той и не е от техния свят); ангел, принасящ вест от някаква незнайна вселена много по-възвишена и хомогенна, отколкото известната. Той е там някъде, невнятно къде, в селения, недостъпни за нас, обикновените люде, и снизходително ни допуска за кратко да се присъединим към него. Вглъбеността на Людмил Ангелов затвърждава това усещане: когато свири, духът му напуска концертната зала и се рее в пространства магични и универсални. Казано с негово слово: „Една от основните мисии на музиката е да рестартира душевността на хората“. И трябва много, ама наистина много да сме внимателни и смирени, за да съумеем да го последваме в свещенодействието на това „рестартиране“…

Свещенодействие… Сиреч приношение: Людмил Ангелов всъщност ни дарява с нещо, което иначе няма как да имаме. Такъв вид даряване са и майсторските му класове, не само неговите изпълнения: възхитително е да гледаш как младите му ученици – същински „послушници“, пристъпват към инструмента под неговото майсторско и добросърдечно ръководство. Той описва педагогическия процес по-точно: „Идват не само възпитаници на музикалното училище, които имат ясен интерес. Идват и деца, които никога не са свирили. Искат да излязат, да пипнат рояла, търсят контакт с мен, интересуват се. Тоест идеята ни е да привлечем и една потенциална публика, на която да създадем усет и критерий за музикалното изкуство“. Подарява вдъхновението си, подарява живота си на всекиго, поискал да се докосне до него, да го усети, да го погали, да го осезае. Няма как да не почувстваш в неговото свирене, че е цялост с пианото; че изпитва екстаз, какъвто дарява и на нас, слушащите. Потлач…

Сигурно така са се чувствали някога и любителите на музиката, имали щастието да чуят свиренето на виртуози като Лист, Паганини, Шопен, Клара Шуман… Като – ако решим все пак да сравняваме, изпълнителят Людмил Ангелов ми се струва много по-близо до Шопен и Клара Шуман, отколкото до Лист. Знаем от писмата между нея и Йоханес Брамс колко двамата са негодували срещу маниера на свирене на унгареца – връхлитащ, обсебващ, бравурен, шеметен. Българският пианист отбелязва: „Музиката на Брамс почти винаги звучи някак си камерно, дори и в неговите симфонии. Този по-интимен характер на произведенията му създава едно специално настроение за публиката, когато ги слуша. За нас камерните творби на този композитор са едни от най-големите шедьоври в жанра и ги изпълняваме с голямо удоволствие“. А аз си мисля, че това „голямо удоволствие“ е свързано и с начина, по който свири Людмил Ангелов – именно камерно, именно интимно. И вероятно този е мотивът в изпълнителския му репертоар рядко да срещаме композиции на Лист. Макар че – както ми подсказа Светлана Димитрова, това понякога се дължи я на случайност, я на съдба (което май е едно и също): бидейки носител на Специалната награда на престижния Варшавски конкурс „Фредерик Шопен“ (1985), той трайно свързва живота си с творчеството на великия поляк; няколко пъти е и жури на същия конкурс (както знаем, има и интеграл на Шопен). Ала не се задоволява с познатия успех и не спира да търси предизвикателства – още една причина да бъде „любимият на всички“.   

Това търсене се материализира в изключителния фестивал „Пиано екстраваганца“, „фестивал, чийто приоритет е представянето на непознати автори“. Идеята е да се чуят почти неизпълнявани творби, измъкнати от сумрака на забвението: „Даваме шанс да бъдат чути, да бъдат харесани“. Той открива и пръв изсвирва Първия концерт за пиано на Мориц Мошковски, на който се е възхитил и даже заедно с Мошковски е изпълнил и Лист; превръща се и в предан популяризатор на творчеството на Николай Капустин – полузабравения руски композитор от украински произход. Това е също част от неговата личностна настройка да се вглъбява (в дълбочина), да съпреживява и да дарява: да дарява на потулените във/от времето композитори публика, а на публиката – нови прекрасни мигове. Приобщавайки я така към вечната красота на класиката.    

Съкровен виртуоз, великодушен артист, с една дума – дар. Дар за нас, публиката, дар и за нея, музиката. Дар, вглъбен в съвършенството да раздава и да възрадва…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияБаухаус отдавна е в миналото
Следваща статияНаграда на името на Константин Павлов