Откъс от романа на украинския писател, издаден от „Парадокс“, в превод на Албена Стаменова

Две нови книги на украинския поет и писател Юрий Андрухович издаде в последните месеци „Парадокс“ – „Любовниците на Юстиция“ и поетичните „Писма до Украйна“. Определен от автора си като „параисторически роман в осем и половина епизода“, „Любовниците на Юстиция“ е изтъкан от реалност и илюзия. Осмината герои, разхвърляни между XVII и XX в. насред галицийската действителност, са свързани помежду си от извършените престъпления, от демоните, които таят у себе си, от тежките присъди, които получават, от един пътуващ цирк и – разбира се – от любовта. В тази въртележка от битови и политически убийства, грабежи, предателства в името на идеята участват военачалници, политически идеалисти, агенти на КГБ, дисиденти и бунтари. С ирония и хумор се преплитат пикаресковият романен стил, детективски загадки и реални исторически събития.

Юрий Андрухович е известен със своята карнавална проза и сюрреалистичните си стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали в пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, когато в опустошената душа на социалистическия човек върлува подсъзнателният масов синдром на прехода. Големият пробив на Андрухович идва през 1991 г. с „Московиада. Роман на ужаса“ („Парадокс“, 2009 г.), който го превръща в лице на новата украинска литература пред света. На български е издаден и романът му „Дванайсетте обръча“ („Парадокс“, 2013 г.).

„Любовниците на Юстиция“,Юрий Андрухович, изд. „Парадокс“, 2020 г., превод Албена Стаменова, художник на корицата и илюстрациите Артьом Колядински

Втори епизод

БС, УБИЕЦЪТ на СБ

1

Човекът, наречен Богдàн Сташѝнски, има всички основания да претендира за водещо място в Борхесовата „Световна исто­рия на безчестието“. В живота си той няколко пъти съзнателно и хладнокръвно е престъпвал границите, отвъд които вече няма прошка. Затова думата „герой“ по отношение на него може да изглежда крайно рискована. И все пак именно той, а не неговата жертва, за която ще стане дума след малко, би могъл да стане герой на моя въображаем филм. Нека в такъв случай главното ми оправдание бъде това, че никога няма да направя този филм. Остават ми наивните опити поне някак да го опиша с думи и изречения – както в детството обичах да разказвам на съучени­ците си филми, които в действителност не съществуват.

Неизвестният за мене Джон Стийл, кореспондент на амери­канското списание Life, в очерка си за Сташински го нарича „чудовище в човешки образ“. Ако се вярва на интернет, Джон Стийл публикува очерка си през септември 1962 г., тоест по съвсем топлите следи на описваните събития. Във всеки случай именно това изследване на шпионска тема на неизвестния Джон Стийл ми служи за синопсис. С други думи, то не ме оставя на мира вече няколко седмици; аз виждам своя филм на цели пар­чета и отделни кадри и той като цяло ми харесва.
Но как да го преразкажа? Да започна с приблизителната експозиция?
„Чудовище в човешки образ“ и „робот убиец“. С такива думи Джон Стийл характеризира Сташински. Честно казано, тези характеристики трябва да се заслужат. Тук определящ е, най-вероятно, безотказният и фактически безупречен автома­тизъм, с който Сташински се подготвя за изпълнението и из­пълнява. Той е бил идеалният изпълнител на много специални задачи. По шпионски казано, той действа чисто, тоест съвър­шено – нищо човешко не предизвиква нарушение на работата му, никакви сантиментални сривове или психо-невротични из­бухвания. Гениалността му като убиец се състои в това, че и досега нямаше да знаем кой точно и при какви обстоятелства е ликвидирал и Ребет, и Бандера, ако една вечер Богдан Ста­шински, известен също като Йозеф Леман, не беше срещнал на танци някоя си Инге Пол, немкиня, 21-годишна, фризьорка. И не беше се осмелил да я изпрати след танците до вкъщи.

Така се ражда чувството, което води до най-шумния шпи­онски скандал през изминалия век и повлича след себе си жес­ток кариерен крах на цели седемнайсет най-висши офицери от КГБ. А целият Западен свят за пореден път затвърждава съвсем несложното убеждение за криминално-асасинския ха­рактер на болшевишката система. В този смисъл Сташински се явява и наказателно средство на историята с цялата ѝ при­съща ирония: той прави тайното очевидно. Дори ми се е случ­вало да прочета, че Берлинската стена, издигната в нощта на 12 срещу 13 август 1961 г., в действителност била издигната с единствената цел да отреже на Сташински всички възможни пътища за бягство. Това предположение, въпреки очевидната му претенциозност и известна инфантилност, може да изглеж­да съвсем основателно в символичен смисъл. Така че любовта на украинския предател (който е и съветски шпионин) към обикновената немска фризьорка придобива без преувеличение геополитическо значение.

За Сташински, по-точно с негово участие, вече е сниман един филм. В интерес на истината сюжетната линия на тоя ге­рой в него ми изглежда, както всъщност и целият филм, твърде опростена и плакатно подчертана. Може авторите му да са си поставили за цел именно създаването на такъв филм плакат, като са смятали това за необходима и достатъчна първа стъп­ка тогава, през 1990-те. Само дето защо във всичко първите ни крачки така и си остават първи. Но това между другото.

В този филм виждаме образцово-показния Степан Бандера, надарен, освен с всички задължителни за една политическа ико­на добродетели, и с някои чисто положителни лични качества, преди всичко на образцов семеен мъж, който в никакъв случай не може (и най-важното – пази, Боже! – не трябва) да има нито една слабост, а най-малкото, да кажем, към нежния пол. Убиецът му Богдан Сташински съответно е слаб по дух приспособ­ленец, трепереща твар и ясно открояваща се шугава овца в ге­роичното украинско стадо.

Наистина Сташински е гадина, но от тия, на които, кой знае защо, им е писано да се спасят. И точно затова той, а не Степан Бандера, би могъл да стане герой на моя въображаем филм, кой­то, за щастие, никога няма да ми се наложи да снимам.
Но мога да си го представям. Това впрочем е много по-ин­тересно и увлекателно. В този филм би трябвало да се разказва преди всичко за хаоса на историята и за кръв. Например за кръв­та по костюма на Вожда. Но – и това за мене е много по-инте­ресно – това би могло да е филм за бунта и съпротивата. Героят му Богдан Сташински внезапно се разбунтува срещу работода­телите си и – по стечение на обстоятелствата – благодетелите си, той решително излиза (е, добре, изпълзява като влечуго!) от Системата, въпреки че тя го е овързала с всичките си прегръдки и ласки, а най-вече с еднаквата им кръв. Както и въпреки това, че от нея просто лъха съвсем недвусмислена, дори гарантирана заплаха за незначителния му шугаво-овчи живот.

Независимо от абсурдността на алтернативата – блестящо­то продължение на главоломно успешната шпионска кариера или смъртната безнадеждност на бягството към любовта – той, гадината Сташински, „чудовището в човешки образ“ и „робот убиец“, избира второто. Все едно той не е опитен и циничен галицки върколак, а просто едно ушато момченце, което се со­поливи на някакви си „Beatles“, фанатично повярвало, че All you need is love.

2

Изложена в най-общи детайли и подчертана с пунктир, ли­нията на живота му изглежда приблизително така.
Един ден на границата на 40-те и 50-те години той, тогава още ученик в горните класове, е задържан за пътуване без билет във влака между Лвов и родното му село Боршчовичи.
Как и защо едва навършилият пълнолетие пътник е предаден от ръцете на влаковия кондуктор в железопътната милиция, а от­там и в още по-грижовни ръце, навярно ще си остане неизяснено. Да не би тогавашните спецслужби да са искали да вербуват всеки гратисчия, който е имал лошия късмет да го хванат? Ако е така, направо е страшно да си представим истинския брой на добро­волните им помощници. Но, най-вероятно, по отношение на Ста­шински вече е имало някакви планове и задържането във влака е било пролог към определен сценарий.

Момчето се съгласява сравнително лесно. Може самият той да е очаквал такава възможност, може тайно да си е мечтал за нея. Прониквайки по заповед на КГБ в нелегалните структури на съпротивата, той предава въстаниците на цели бойни групи. Операциите, проведени с негово участие, до определена степен напомнят постановките на тогавашните провинциални театри.

Джон Стийл пише за „локви пилешка кръв“, използвана от че­кистите в тези инсценировки. За другата кръв, непилешката – тази, която свързва в неразривни възли и принуждава не само към лоялност, но и към цялостна отдаденост, – можем само да се досещаме.

Старанието и успехите на младия провокатор не остават без внимание. Още през 52-ра година го командироват в Киев, където преминава обучение в двегодишни курсове за разузна­вачи. Свръхинтензивното изучаване на вражеските езици се допълва с политинформации, а също със занятия по стрелба, самбо и приложно отровознание. Някъде в средата на този зла­тен оттенък на епохата умира Сталин, а най-официалният поет на Украйна публикува поредната сбирка „Могъщество ни е да­дено“. Колкото до могъществото, Сташински не може да не е съгласен с него. В чест на безукорно положените заключителни изпити ръководството организира на Сташински могъщ банкет. В моя филм този епизод би трябвало да стане специално це­зура: цялата тази дълга маса с коняци (единствено арменски), шампанско, сардини, раци, асорти от дванайсет вида месо, пор­токали, ананаси и пъдпъдъци, неминуемо би се асоциирала със сталинската „Книга за вкусната и здравословна храна“, особено на фона на общонародното хронично недохранване от първите и всички следващи следвоенни години.

Скоро Сташински се озовава в ГДР, където започват да го проверяват с всевъзможни рутинни дреболии. Той вече се казва Йозеф Леман и вече така говори немски, все едно целия си пре­дишен живот е прекарал в Рурския басейн (Kohlenpott-Dialekt) – и неслучайно, защото според легендата му той произхожда от околностите на Есен. Обаче известно време е принуден само да подава топки (не, дори не кестени от огъня!) и ако понякога попада в Западна Германия, то е само за изпълнение на разни смехотворни задачи като мотаене из Мюнхен и записване на но­мера на военни коли. Друго развлечение стават сравнително ре­довните посещения на цирк „Вагабундо“, по-точно на жалките остатъци от него. Богдан Сташински още като юноша е ходил на десетки представления на въпросната трупа в Лвов и окол­ностите му. Сега остатъците от цирка бавно, но упорито прид­вижвайки се към окончателната презокеанска мечта, от време на време изникват с шапитото си по всевъзможни задръстени немски места: видимо обеднелите му и принудително съкрате­ни представления все още можело да се видят ако не в Падер­борн или Хайлброн, то в Гаутинг или Тутцинг.

Джон Стийл не забравя да напомни за това, но нищо не пише за вътрешните бури и дълбоко затаените терзания – както и за нервното треперене на скулите. Богдан Сташински вярва, че е диамант, използван далеч не по предназначение. Но такава е съдбата на шпионина – да чака. Шпионската работа 99% е ча­кане. Пространството на шпионажа е студена и скучна чакалня, дори не приемен кабинет.

И ето че тя, съдбата, се обръща към него с най-неочаква­ната страна – женски гърди. И той за първи път в живота си се докосва до тях с цялото си същество – на танци в Източен Берлин, в една от безбройните свободни вечери. За Инга Пол, в която Сташински още по време на първия танц незабавно и непредпазливо се влюбва, Джон Стийл пише доста въздържа­но: „Външността ѝ е най-обикновена, понякога дори небрежна. На масата винаги се държи като вълк. С интелектуални нужди не се отличава. Затова пък е искрено отдадена на приятеля си, който безумно се влюбил в нея“. Най-интересното, естествено, е сравнението: като вълк. Но какво ли означава то? Държи се диво? Агресивно? Лакомо изяжда всичкото месо? Не ни е даде­но да чуем отговора. Но и на Джон Стийл не му е дадено да на­учи за хилядите наши „затова пък“. Както например за маниера ѝ да разпилява по раменете си червеникавата си коса, докато бавно я освобождава от фибите. Или пък за аромата на съвсем не изискания ѝ фризьорски (и при това гедерейски!) парфюм, който довеждал до сладко замайване още нецелувания борш­човишки разузнавателен ас. Или за това как вратата на вагона в последния влак за Карлсхорст всеки път я откъсва от него, такава беззащитна. Или най-накрая за това как неизразимо дъл­го и страстно умее тя да свършва – с цялата си същност, цялата повдигаща се като вълна и благодарно стенеща.

Интересно е, че Сташински дисциплинирано докладва на началството за отношенията си. Чудно е, че шефовете му реа­гирали на новината по-скоро толерантно. Чудно – защото нито един защитен сигнал не проработил и системата не се блокира­ла от само себе си.
Не, напротив – в живота му най-накрая нещата се раздви­жили и му били поверени две големи убийства. През октомври 1957 г. в Мюнхен той извършил първото – на Лев Ребèт. Водач на демократичното крило в ОУН[1] и евреин по националност, Ребет бил по-скоро символична цел. Със самото си съществу­ване той опровергавал или поне подлагал на съмнение най-раз­пространените обвинения към украинската съпротива – в наци­зъм. Сташински трябвало да премахне това несъответствие и да отстрани Ребет от арената на противостоянието. Но преди да го проследи, да му пресече пътя и да пръсне в лицето му струя от­ровна течност от цилиндричен алуминиев флакон, в моя филм трябва да се появи куче. Имало изпитване на отровата. Върза­ли кучето за едно дърво и Сташински се приближил до него, обкръжен от неколцина, както ги нарича Джон Стийл, колеги. Дали са се погледнали един друг в очите – Сташински и кучето? Имало ли е то в ръцете на Сташински и най-малкия шанс да се отскубне? Имал ли е самият Сташински и най-малкия шанс да не стреля? „Струята пръснала и кучето мигом паднало на земя­та без звук – пише Джон Стийл. – Но още около три минути се гърчило в агония.“
Агонията на Ребет не траяла и три минути.
След като го унищожил, Сташински още същия ден избягал във Франкфурт-на-Майн, където пренощувал в хотел „Интер­национал“. Как е минала тази му нощ? Наистина ли е заспал? Може пък, както е прието да се пише в такива случаи, да е зас­пал в мига, в който главата му докоснала възглавницата? Неиз­вестно. Макар че почти стопроцентово е ясно, че се е върнал в Източен Берлин с победното чувство за чисто изпълнена задача. При този случай колегите в разузнавателната база в Карлсхорст отново отрупват масите – това е вторият банкет на Сташински и втората цезура във филма. Този път с бира и шнапс, с пушени змиорки и червен и черен хайвер в сребърни и порцеланови тро­фейни съдове. И с песни от все още модерния филм „Кубански казаци“, които всички се опитват да запеят под акомпанимента на едно разстроено пиано, и с отначало бавно, но все по-бър­зо и просташко напиване. Не се минава и без ценен подарък: от името на най-висшето ръководство Сташински е награден с фотоапарат „Контакс“. Каква чудесна възможност да измъкнеш любимата от вечността – на фона на дървета в парка, мостове, порти на замъци, под арка, под ново чадърче, със слънчеви очи­ла! Те се обичат като ангели – само с тази разлика, че ангелите са безплътни и, съответно, безполови.

3

Степан Бандера, когото Сташински убива приблизително след две години, без съмнение се харесва на жените. „Харесва се“ дори не е точната дума – в действителност той (харизмати­чен, мистичен, революционен, безжалостен) умеел да ги довеж­да до тиха тайна лудост. От него лъхала властност, а това, каз­ват, е секси. Затова той толкова често забаламосвал собствените си телохранители и изчезвал за дълги часове в неизвестност. Естествено прекрасно знаел, че в списъците за разстрел на съ­ветските специални служби неизменно заема първо място с го­ляма разлика пред най-близките конкуренти. На практика това означава непрестанна смъртна заплаха – ежеминутна, ежечасна, двайсет и четири часа на ден, седем дена в седмицата, без по­чивни дни и празници. Според разпространената история Сте­пан Бандера реагирал на избирането си за глава на Организа­цията открито саркастично: „Приемам смъртната ви присъда“.

Но той правел всичко, за да прекарва колкото може по-мал­ко време под опеката на телохранителите си. Да не говорим пък да се пъхне в някое много засекретено скривалище, да се пото­пи на дъното и да не се показва. Такъв вариант за него би бил дори не смърт, а по-лош от смъртта. Така че той се показвал и често водел за носа телохранителите си.

Чекистите чудесно знаели за тази негова слабост. Точно вър­ху нея акцентирали в инструкциите си към Сташински, когато го изпращали да следи враг номер едно. Въпреки това историята на проследяването му е страшно дълга и заплетена. Тя си има свой собствен пунктир, обозначен от няколко съвсем тривиални предмети като телефонния указател на Мюнхен (ех, защо, защо фамилията на толкова законспириран деец, макар и променена, непременно е трябвало да фигурира на страниците му заедно с истинския му адрес?!), или първо счупен, а после успешно под­бран ключ за входната врата към сградата на същия адрес.
Да се убиват врагове във входовете, стълбищата или асан­сьорите на сградите, където живеят, е нещо като фирмен стил. Затова за Сташински било толкова важно да проникне в този вход и да причака Бандера именно в него.

На 15 октомври 1959 г., към един часа, те за миг се засекли вътре, до вратата на фоайето (ти натам ли си?, аз пък идвам оттам!) и дори се срещнали с погледи – жертва и жертва. Сте­пан Бандера и Богдан Сташински, СБ и БС – сякаш в огледало, 50-годишен мъж и 28-годишен младок. Вторият без колебание изпълнил първата служебна заповед „Убивай!“ и хукнал да бяга. Първият рухнал на площадката между третия и четвъртия етаж, при това така и без да изпусне хартиените торби с току-що купените за дома, за семейството продукти, и дори без нищо от тях да изсипе.
Изпълнявал задълженията си до края?

4

Третият банкет на Богдан Сташински е от тези, които по­твърждават магичността на числото три. Това е началото на края. Сташински официално е обявен за герой и е отличен с орден „Червено знаме“. На масите този път, според свидетел­ството на добре осведомения Джон Стийл, има „неимоверно количество храни и напитки“. Не искам да се впускам във фан­тазми с печени фазани и столетни кримски портвайни – вашето въображение и без мене ще си дорисува този нероновски пир и размазаните от подметките на ботушите по идеално блестящия паркет остатъци пастет от славееви езичета.

Вместо това искам изразително да чуя тоя разговор – от него започва краят. Той е много доверителен и съвсем интимен – това го могат само разузнавачите. Ето, генералска ръка се от­пуска върху рамото на новоизпечения герой: „Е, млад орел, сега какви са плановете ти за живота?“. Орелът изправя рамене и шумно вдиша през носа: „Ами, знаете ли, другарю генерал, ние с приятелката ми решихме да се оженим. Тя се казва Инга Пол, докладвал съм за нея“. Кой знае защо, цялата компания чува тия негови думи. Настъпва тишина – от тези, за които казват, че е „потискаща“.

Как са могли да го проспят това? Оказва се, че той още се мотае с тая плоскогъза кощрамба! И не просто се мотае. Тоя герой ей така, за единия кеф, тръгва против служебното си из­растване, кретен! Но сега не това е важното, а какво да се прави…

[1] Организация на украинските националисти (ОУН) – украинско обществено-поли­тическо движение, основано през 1929 г., което си поставя за цел създаването, запаз­ването и развитието на Украинска единна самостоятелна държава, която да обедини всички етнически украински земи. Дейността му има антиполска, антисъветска и ан­тикомунистическа насоченост. – Бел. прев.