Какъвто си, така обичаш.
Хосе Ортега и Гасет
Опасно е да се говори за любовта. Дори чрез танца, който е най-органично изразяващият вътрешните ни движения, влизането в дебрите на любовните чувства крие множество рискове. Подхлъзване в мелодрама, битовизъм, сантимент (о, колко старомодно!), патос и екзалтация. Изглежда само дълбокото вътрешно чувство за мярка и софистицираният вкус могат да ни предпазят от тях. Как да преживеем страстите си, без да попаднем в капана на тривиалността, и как да ги изразим, без да изглеждаме наивно банални? Пред този въпрос се изправят дръзналите да експонират любовните отношения на сцената – собствени или чужди, сякаш няма особено значение, защото в полето на любовта всеки е колкото уникален, толкова и схематично предвидим, и симптоматично верен на общоизвестните „класически“ схеми.
Поради всичко това намирам за впечатляващ факта, че в периода на най-силното ограничаване на личната ни свобода и на най-тежките рестрикции спрямо споделянето и отдаването на интимността на танцовата сцена се появяват произведения, които се занимават точно с тази част от нас, в която ние сме себе си повече отколкото в каквото и да било друго.
„Най-интимната ни същност в нищо не се проявява така, както в еротичния ни избор“, казва Ортега-и-Гасет и сякаш ни изправя пред бездънното огледало на личното ни самоопознаване. Но когато се „самоосъзнаваме“ пред очите на публиката, този акт се натоварва с претенцията да е общозначим, общодостъпен и общовълнуващ.
В средата на лятото, на сцената на Центъра за съвременен танц „Дерида“ се появи спектакълът LOVECAGE на танцова компания Стрийм Денс ( хореография Филип Миланов, музика Станислав Генадиев).
Тримата изпълнители – Марина Попова, Василена Винченцо и Валери Миленков, представят колизиите в „клетката“ един любовен триъгълник. Темата изглежда широко разпространена в живота, но как да се интерпретира на сцената е въпросът, който ни вълнува от гледна точка на изкуството. Авторите на спектакъла са намерили верния ключ – те разглеждат тази до болка позната и лишена от всякаква оригиналност житейска ситуация по несрещан досега, оригинален начин. В този сложен поход в чувствеността хореографът и неговите партньори се потапят в собствените си емоции, довеждайки ги до сюрреалистични образи. Чувството струи от всяка сцена и от всеки жест, превръщайки ги в абсурдно наивистични картини, в които телата се разтичат от досадата на всекидневието или се раздират от страст, ревност и неудовлетвореност, или манифестират популярни и утвърдени в масовото съзнание клишета. Визуалните решения са самобитното откритие на тази творба, която остави у мен усещането за чувственост в стил „Борис Виан“. Танцьорите, въоръжени с техника и професионализъм, провеждат през телата си сложните и неразрешими метаморфози на едно любовно чувство, разпределено между трима. Музиката присъства като аналитичен коментар и катализатор, като в много моменти засилва въздействието на образите чрез силата на контраста. Голямо достойнство на спектакъла е избягването на мелодраматичните припадъци – интелектуалната дистанция, която дава чувството за хумор, е решаваща в този случай. Авторите са едновременно вътре и вън от ситуациите, което придава на действието динамиката на вътрешната дистанция. Представянето на женските образи като поредица от плакатно-тривиални героини щампи съдържа авторската позиция към разглежданата дилема. Запомнящи се остават появите на Василена Винченцо като Капитан Америка, самоунищожителните телесни изстъпления на Марина Попова и почти клоунската, безпомощна раздвоеност на Валери Миленков. В тази игра на образи зрителят провижда и собствения си опит, доколкото е способен да се самонаблюдава и да наблюдава реалността около себе си. Спектакълът е стройно композиран, стилистично обединен въпреки еклектичното използване на различни танцови техники и похвати – една наистина убедителна авторска работа, бележеща артистична и личностна зрялост.
„Ти помниш ли, когато“ е спектакъл на Александър Манджуков, който избира двама танцьори – Виктория Петрова и Васил Дипчиков. Те, както и участниците в LOVECAGE, са артисти солисти от трупата на Балет Арабеск, което само по себе си е заявка за доказан професионализъм.
Александър Манджуков ни представя друга гледна точка към любовта – тази на спомена. „Един мъж, който преоткрива отношението към жената като огледало на исторически епохи – от Средновековието, през Бел Епок към бъдещето на собственото си минало“, е написано в програмата и това е напълно достатъчно, за да ни обясни конструкцията и съдържанието на спектакъла (камерна сцена „Славянска беседа“). Споменът, както личен, така и на интелектуалната ерудиция, преминава през самотни размисли, придружени с бутилка алкохол на масата – рефрен, който се повтаря като преход след всеки епизод и води към следващата сцена, в която героят среща следващата жена – символ и архетип. Без никаква претенциозност, но с високо умение и познаване на хореографския език Манджуков ни прави свидетели на поредица от картини, запечатани в съзнанието на неговия герой. В тях се редуват мечтателност и чистота, драматизъм и откровен кич. Особено силен е епизодът, в който двамата герои се гледат мълчаливо и продължително, без да помръдват (тук се сетих за известната акция на Марина Абрамович с нейния партньор), на фона на силно експресивната музика. Музиката в спектакъла е верен помощник на хореографията, ненатрапчиво, но въздействащо подкрепяща хореографските решения. Палитрата на преживяванията е пъстра и богата, това се отнася и до методите и изразните средства, с които си служи хореографът. Танцовият разказ е едновременно поетичен и ироничен, на места драматичен, но постоянно е силно експресивен и майсторски представен от красивите тела на танцьорите – искреността и чистотата на изпълнението им правят хореографската работа силно експресивна и емоционално въздействаща. Една наистина „вкусна“ за гледане творба, в която стилът се диктува от характера на спомена.
Радващо е, че в тези доведени до краен прагматизъм времена темата за любовта присъства на танцовата ни сцена по толкова софистициран и интелигентен начин. Може би в периода на обществен катаклизъм и – да се надяваме – на катарзис, личното пространство ни дава не само подслон, но и поводи за преосмисляне и пресъздаване, които танцовите артисти използват като ново вдъхновение.
LOVECAGE; идея и хореография Филип Миланов; музика Станислав Генадиев; сценография Даниела Николчова; драматургия Елена Ангелова. Участват Марина Попова, Василена Винченцо, Валери Миленков.
„Ти помниш ли, когато…“; постановка Александър Манджуков; музика Добромир Кисьов; хореография и изпълнение Васил Дипчиков и Виктория Петрова; костюми Диана Цветкова; хореография и асистент постановка Велислава Цветкова-Дипчикова. Участват Виктория Петрова и Васил Дипчиков.
