1
1230

Любов на Витоша

Софийски истории (33)

Трамваите, пусти и прозрачни, се носят покрай дърветата и техните сенки. Стъмва се рано. В уличките около Съдебната палата, в които хлътвам в този тъжен и тягостен ден, трудно в полумрака съзирам познати места. По светло улицата се разпознава по много неща, включително по дърветата, а сега – единствено по осветените ѝ витрини. Замислям се дали пресечките и ъглите не са точките и запетаите в дългото и несвършващо изречение на всеки град, което би било невъзможно без подобни препинателни знаци.

И докато се измъчвам над граматиката на урбанизма, чувам, че някой ме вика по име. От другата страна е магазинчето на един от „пазителите на паметта“, както съм кръстил софийските антиквари. Пресичам улицата, поздравяваме се. Оплаква ми се от „нищото“ – клиентите оредяват, а възрастните хора, от които най-често идват находките му, предпочитат да не излизат от вкъщи в пика на епидемията. Иначе магазинчето му е като пещерата на Али Баба – струпани картини и най-различни предмети, изпод които стърчат стари книги. Направо не ми се вярва, че в това укрито от времето кладенче с похлупак няма някое и друго съкровище. Ала този мой познат е едновременно антиквар и колекционер. А двете страсти се изяждат взаимно. Антикварят го подтиква да продаде онова, с което се е сдобил, а колекционерът, напротив, му шушне в ухото да не се разделя с находката си.

Казвам му довиждане, но виждам, че е разколебан. Отваря някакво чекмедже и измъква оттам малко пожълтяло тефтерче, което ми подава с въздишка.

– Какво е това? – питам го.
– Виж сам, троснато ми отвръща той.

На колебливата светлина бегло прелиствам тефтерчето. Записки. Обяснения в любов. И скици. Десетки скици. Човешки фигури. Той и тя. Рисунки от планината. Зачитам се в една любовна изповед: „Ник е цяла картина. Обичам го с цялата си душа“.

– Какво умуваш толкова? На Никола Танев е. Не си ли чувал за Ли?

Чувал съм, разбира се. Навремето слушах в захлас разказите на проф. Димитър Аврамов за големия художник, а той познаваше живота на Никола Танев до най-малкия детайл, от игла до конец. Неслучайно като „уредник“ е прекарал цели осем години в едната стая на жилището му на бул. „Евлоги Георгиев“ 84, където е работил над своята „Естетика на модерното изкуство“. По онова време Миша (Димитрия), вярната спътница на Танев, е била все още жива и всичко в това пространство – незавършените картини, множеството скици, зографисаните с четка мебели – са свидетелствали за художника и бурния му живот.

Напорист, твърде дребен на ръст, но с огромна амбиция, художникът Никола Танев (1890–1962) смайва с творческата си енергия и невероятния си бохемски дух. В спомените си не крие, че цял живот е работил като бесен, без да мисли за сън и храна. За него нямало почивка, по цели дни не слагал залък в устата си, а после можело и три дни да пирува с приятели… Опиянявали го размазаните върху платното бои, хармониите, топлите цветни петна, миризмата на терпентина. Пише до Миша, че иска да удари всички в земята. И успява. Той, френският възпитаник, бързо се налага в България, а между двете войни постига и европейска известност (над 50 самостоятелни изложби в Берлин, Манхайм, Франкфурт на Майн, Рим, Милано, Амстердам, Стокхолм, Варшава, Прага, Бърно, Белград и другаде). След всяка от тях излиза албум, в който са налични и рецензиите в пресата. Без да мисли, че такива неща трудно се прощават в България. А дарбата му била от Бога – богат неоимпресионистичен колорит и майсторски рисунък.

Същият е и в живота: иска да вкуси и да опита от всичко, влюбен е в „багрите“ на битието. Не се вълнува от парите, търси риска, без малко не си отива от този свят при самолетна катастрофа (той е може би първият българин, извършил граждански полет с аероплан). На младини скача от кораб в морето, а почти не знае да плува (едвам го спасяват). Излетява от ски шанца, а е новак в ските. Обича от цялото си сърце цирка и смъртните скокове на гимнастиците; веднъж изскача на сцената, за да участва в номер с хвърляне на ножове, разминава се на косъм от смъртта.

Вкусът му към естетическата провокация, включително в облеклото, е прочут. Той сякаш е въплътеният Денди, описан от Чавдар Мутафов: специални кройки на дрехите в много ярки цветове; носи английски голф и карирани чорапи. Зимно време – бял пухкав пуловер, да не говорим за белите ръкавици, бялото шалче и снежнобелите гети. Има една от първите (съвсем професионални) планински екипировки, даже се снима как крачи с удобна раница и пикел в ръката. Прибавете към това и опиянението му от скоростта (по модела на персонажа на Пол Моран от романа „Човекът, който бързаше“ – пести миговете, превръщайки ги в минути, а минутите – в часове). С откупките от немските си изложби си внася един от най-модерните автомобили в България (бял „Опел суперзекс“ – четири скорости, маслени спирачки, шест цилиндъра, петместна кола със синя кожена тапицерия и мощно радио в нея). Представете си само завистта в тогавашните артистични среди, както и гордостта, с която Никола Танев ги е оставял да му дишат прахта, префучавайки покрай столичната бохема.

Този човек е вулкан от енергия и страсти. И скандали, които вървят ръка за ръка с тях. Истински „перпетуум мобиле“, както го определя Александър Божинов. Той умее да очарова, зареден е с блясък и остроумие и е истински магнит за жените, макар външността му да е доста далече от тази на Дон Жуан. От разказите на проф. Димитър Аврамов знам, че Никола Танев се е влюбвал безразсъдно, както е и живял безразсъдно. Затова животът му е бил порой от скандали и бурни разочарования.

Как ли Миша е изтърпявала всичко това, отрезвяванията след поредната муза? С мъдростта на вярната жена на всеослушание заявила, че се е омъжила за едно „ужасно, пакостливо и голямо дете“. Ала никак не ѝ е било лесно. През 30-те години Никола Танев има паралелна връзка с Валентина Чимширова, която му ражда две деца – момче и момиче. Двамата с Миша нямат деца. И тя със спокойствие и мъдрост понася всичко. Знае, че без нея „голямото дете“ ще пропадне напълно. А той винаги е признавал, че без нея пък е като без очи или ръце. И че я обича „посвоему“. И пак от проф. Аврамов съм чувал за Ли (или Линце, както той я наричал) – последната „греховна страст“ на художника. Но не знам някъде историята на „последната муза“ на Танев да е описана, а ето че сега съдбата ми дава в ръцете това тефтерче. Истински комикс на любовта.

Честно казано, разгръщах го със смесени чувства. Редно ли е да вадим тази тайна, утаила се с времето? Не е ли по-добре тя да си остане загадка? Същевременно Никола Танев нееднократно е рисувал тази тайнствена Ли, тя е част от живописните мотиви в творчеството му. Как да я цензурираме? А и нима тази „любов на Витоша“ не е истинска софийска история? През нея поглеждаме към планината, вписваща големия град по съвсем друг начин. Нали Яворов в „Хайдушки копнения“ описва Витоша в „кристалната дрезгавина като някой великански гроб на векове и поколения“. А в нашия случай – на любов и страсти. Обръщам поглед към Витоша и сякаш повлиян от Яворов, ми се струва, че по тъмния ѝ склон се вие облак с големината на коленичила човешка фигура.

Антикварят ме наблюдава мълчаливо, виждайки, че съм изпаднал в размисъл. Запитах го сеща ли се откъде идва бележника. Обясни ми, че е от случайни клиенти. Дежурният отговор. Може би от потомци на онази тайнствена Ли? Учудващо бързо постигаме споразумение и си тръгвам с бележника, който сякаш изгаря джоба ми.

Вкъщи внимателно го разтварям. Започвам да го разчитам страница по страница. И постепенно ставам свидетел на тази любов, пламнала през 1942 г. Изрисувана като шеговит комикс от художника и описана от двамата – в „той“ и „тя“ версия на чувствата им. Никола Танев е бил склонен на „комиксов прочит“ на събитията. Преди години Ружа Маринска издаде забележителния му „Манхаймски дневник“ от 1921 г., също в подобен дух.  

Първият запис е от 10 октомври 1942 г. Постепенно свиквам с ъгловатите и по-трудно читаеми букви на Ник, докато тези на Ли са грижливо оформени и нанизани като броеница. Може би разликата в почерка е и разлика в поколенията. Тогава Танев е на 52 години, а почеркът на Ли е старателно ученически, навярно тя е била по-млада наполовина.

Става ясна и първата им среща: преди месец (септември 1942 г.) в автобуса на път за Ялино (?). Съответно и първите записи в бележника са на Ли: снимано от апарата на Ник.

Никола Танев (освен с „Опела“ си) е бил известен и с хубавия си немски фотоапарат, от който са останали купища снимки. В случая обаче става дума за груба скица на първия им маршрут в планината:

с. Железница
Орех
Планина

И първото признание пак е дело на Ли:

Ник е цяла картина
И аз го обичам с цялата си душа.

Следващото – на Ник: 

Ний се обичахме тези два дни
Самички, заедно щастливи
Ли, Ли, Ли
Ли, Ли, мило Ли

Хрумва ми, че името на любимата Ли може да не е свързано само с нейното име (Лиляна, Лили), а със сигурност е и препратка към „Аннабел Ли“ на Едгар По. Чии влюбени уста в онези години не са мълвели:

Обичах я аз – и обичан аз бях:
в разлъка не бихме могли.
Ний бяхме деца – две деца в тази страна,
обкръжена от сиви мъгли,
но безкрайна любов – непозната до днес –
ме обвързваше с Аннабел Ли.

(превод Георги Михайлов)

Прекарват два дни в хижа на Витоша. „Чак на втория ден се прибрахме“, отбелязва Ник. Като оставя в бележника си чудни рисунки. На шипки и витошки калинки. И най-вече на окаляните си обувки. „Буйките на Ник“ – дописва Ли.

От 16 октомври е следващият запис, може би вече направен в София:

Аз я обичах.
Обичах я с цялата си душа, цялото си същество.
Дали се усеща това мое смущение!
Никой не проговори.
Ние се целунахме тъй хубаво, тъй трогателно хубаво.
Очите на Ли трептяха от блаженство. Аз изгарях от любов.
Ний нямаме нищо чуждо и фалшиво помежду си – всичко е откровение – и това е най-хубаво.
На Ли аз казвам всичко, аз разкривам себе си – а тя, тя е самото самооткровение.
Обичам я, обичаме се.
Дано да е вечно! Но!
Никога! Но!

Постепенно се очертават и маршрутите, по които Ник и Ли поемат нагоре, към „самотата си“.

Първият път води към Железница. Вторият път – към Люлин и горнобанския манастир, известен повече като „Св. Крал“:

И ето завърши второто ни виждане тъй.
А долу градът – големите светлини.
Ний слязохме по широкия път до долу, до досадния и мръсния град.

Полека-лека текстовете преминават в рисунки, те също са обяснение в любов.

Пейзаж от 17 октомври: Ли и само Ли! Скица от 24 октомври: Как Ник и Ли се отправят към Св. Крал.

И монологът на Ли: Ние сме така щастливи! Както винаги, когато сме заедно. О, какво блаженство… Ник аз не гледам, аз виждам само очите ти, които обожавам. Искам да потъна в тях – те са толкова необятни!

Виждаме и две фигурки като покорители на върховете (над мръсния и долен град).

На 25 октомври – „събитие“ в Люлин. Ли получава кръстче (от дърво?) – за спомен от тази паметна дата:

Нося го вече, ще остане в мен цял живот.
Днес е чудно хубаво как забравям, че съществува нещо освен нас.
Ник, обещай, че винаги ще бъде така!

Следват няколко записки от ноември. В далечината е нарисуван влак, който пуфти. Под него художникът е сложил категоричното уравнение: 0+0=0. Идиоти.

После са откъснати или скъсани две страници. И отново две фигури в снега.

Първи сняг. И първи ски. Ли на ски. Мъж с кепе и четка в ръка.

И накрая: шеговит автопортрет на Никола Танев, който носи кебапчета. (19 ноември, х. Железница).

И пак двете фигури се спускат към Люлин планина (на ски). Има дори ден за слънчеви бани. И няколко пейзажни скици. Последната – и най-добрата – е от 17 декември. Тук бележникът свършва.

А дали историята на Ник и Ли продължава (изпитвайки търпението на Миша)?

Продължава още около 2 години – до 26 септември 1944 г., когато Никола Танев е арестуван от комунистическата власт. Не са му повдигнати никакви обвинения. Но се знае, че е бил инквизиран в ареста. От самия него (признание зад залепени две страници в един скицник, открито от проф. Димитър Аврамов): Крум Кюлявков е мой физически убиец. Той ме задържа на 26 септември 1944 г. в Дирекция на милицията. Без причина, а само за да ми вземе квартирата, която не му хареса…). Колко болка се крие зад това пестеливо свидетелство. Колко нощи в „Дома на слепите“ (ул. „Найчо Цанов“ 41), където пребиват до смърт и художника Райко Алексиев.

Никола Танев оцелява по чудо. В края на годината го местят в Централния затвор, където среща и не разпознава родния си брат – журналиста Стефан Танев. През март 1945 г. го държат затворен „под стълбището“ (съвсем буквално) в дома на Атанас Буров (ул. „Московска“ 41). Ако имате път натам, обърнете внимание на това стълбище, и се представете дните, които е прекарал под него един голям български художник.

От пребиваването му в Централния затвор са се запазили негови „затворнически рисунки“ – нервни щрихи на „събратя по участ“, документирали „онова време“. Разполагаме и с други подобни рисунки – дело на карикатуристите Александър Божинов и Александър Добринов, на Константин Каменов, които тепърва виждат бял свят.

Оцелял е и негов затворнически портрет, направен му от учителя по латински и гръцки Христо Кодов. Леко коригиран с молив от самия художник, който е изрисувал в добавка букетче маргаритки. И цветна калинка. Като онези от „витошкото тефтерче“. Портретът е посветен отново на Ли, а стиховете под него са от Багряна: „Летете неброени дни мои – делници и празници“ (из „Вечната и святата“).

Портретът, съхранил се в музея „Никола Танев“, явно е бил неизпратен или непотърсен. Вероятно това е краят на историята на Ник и Ли.

По онова време вярната Миша е тази, която е готова дори да обърне земята, за да го спаси и върне на свобода. Тя не се поколебава да стигне до кабинета на директора на Народната милиция и в досието на художника присъства следното покъртително свидетелство:

Моля за вашето нареждане да бъде освободен Никола Танев, моя съпруг и голям художник на България. Бих рекла по-скоро: на света и малко колебливо казвам на България, защото вярно е това, че „никой не е светец в страната си“ и защото сама зная, като съм го придружавала винаги по света, че той е там по-голям, отколкото тука. Името му по този свят ще пребъде и картините му ще останат да красят музеите на големите европейски столици, на Англия и Америка, макар сега той да е поставен на такива изпитания.

Мъжът ми е затворен от четири месеца вече. Здравето му в последните години беше доста разклатено. Той е вече на възраст, когато едно влошаване на болестта му би му съкратило живота. Ден след ден очаквах да бъде освободен. Вярвах, че бърже ще се установи невинността му. Четири месеца аз не можах да узная точно за какво е задържан и в какво го обвиняват. „Той е бил в услуга на Германия“ – ми казахте вие. Смятах преди, че това е една клюка, умишлено раздухвана от неприятели, за да се създаде настроение срещу него и да се понижи престижа му. Уплашена съм още повече сега за съдбата на съпруга ми, след като чух това и от вас. Аз не зная точно на какво се гради това обвинение. Вие ми казахте „имаме сведения“. Но чувствам сега като мой неотменен и човешки дълг да дам някои обяснения и ви моля, уважаеми господин Директоре, да се вслушате в тях, за да можете вие, доколкото е във ваша власт, да спасите за България нейния голям художник. Историята ще оцени този ваш жест.

Димитрия Н. Танева, съпруга на художника

„Народната власт“ в крайна сметка оценява жеста и ходатайствата за Никола Танев дават резултат. Художникът, задържан без вина, е пуснат на свобода. Помага и застъпничеството на майката на неговите деца – Валентина Чимширова, която се оказва родственица на генерал Владимир Заимов. А тайнствената Ли изтлява в сенките, сякаш „любовта на Витоша“ е била само сън.

Мъченията по арестите, които понася Никола Танев, обаче си казват думата. През 1949 г. този кипящ някога от живот творец получава инсулт. През 1951 г. – инфаркт на миокарда. Преследва го тежка невроза, измъчват го безсънни нощи. Връхлитат го и мисли за самоубийство.

Посещава изложби само на инвалидна количка, съпровождан от Миша. През 1955 г. става „заслужил художник“. Вече не е проблем за властта. Така поне той и Миша имат с какво да преживяват, без да умират от глад. Пет години по-късно го покосява нов инфаркт и певецът на красивите карловски къщи и на прекрасни софийски пейзажи си отива от този свят.

На надгробния му паметник са гравирани стихове на Лилиев от специално посветен му сонет – за „неговата жажда да обхване / вселената в своите картини“… За вечния му порив към любовта, слънцето и чудната природа, наличен и във „витошкото тефтерче“, където е записано:

Дано да е вечно! Но!
Никога! Но!

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияКрасотата ще… Коя точно красота?
Следваща статияПостоянно обичащият