0
2720

Любо оздравя

Любо – мой съсед, мъж жизнерадостен, енергичен, работлив, издръжлив на физическо натоварване, свикнал на тежка работа в студ и пек. Около четиридесет и пет годишен, баща на две прекрасни деца, собственик на къща с двор и земеделски земи, които обработва, здрав като канара. От онези хора, които не могат да стоят без работа, независимо дали е зима, или лято. Прекопава градината, коси тревата, „претършва” покрива, боядисва и стяга оградата, намира време да върши същото и в двора на възрастните си родители, а също и в двора на родителите на жена си, намира време и да се събере с приятели, и да удари две, три ракии. Любо е негласен, неадминистративен център на малкото селце. Знае и помни кой какъв е, какво е правил, откъде е дошъл, какво е казал, как се е държал. Като че ли в неговото съзнание се е загнездила  архивираната и ненаписана местна краеведска история. Когато възникне спор, разпра или нещо по-лошо, първият човек, към когото хората се обръщат за помощ или съвет, е Любо. Той успява да потуши по свой изкусен и неуловим начин враждуващите страни, никога не разкрива подробности за тази своя тайнствена способност. Никога не осъжда никого, може би това е цялата му тайна. Много пъти са увещавали Любо да се кандидатира за кмет, но той през смях е отказвал, бил имал, обяснява той, вродена неприязън към държавните служби и политиката. А и в неблагоприятните условия, особено зиме, дали си син, или червен, нямало значение, затрупа ли те снегът, заледи ли се пътят, започнат ли да ти привършват дървата, дали си от едните, или другите, студът, виелиците и дървата не питали. И затова истински се учудих, когато разбрах, че Любо пренебрегва предпазните маски и изобщо предпазните мерки. Това никак не съвпадаше с представата ми за този мъдър, кротък и уравновесен човек. Защо ходиш без маска, Любо? питам го всеки път, когато се видим, с цялата сериозност, а той отвръща през смях, айде стига, бе, и ти ли, интелигентен човек, се подведе по тия глупости! И тъй като матрицата на подобен тип разговори се повтаря ежедневно, и той, и аз, махаме с ръка и всеки продължава по пътя си, потънал в собствения си бездънен монолог.

Но Любо се разболя от ковид. Постъпи в болница. Бори се в интензивното отделение с болестта повече от седмица. Бил е между живота и смъртта, губел е съзнание от високата температура. Слава Богу, преборил се. Срещнах го скоро след изписването му от болницата. Преобразен.

„Вкарват болни в стаята, на другия ден ги изнасят умрели. И пак на тяхно място нови болни. И на следващия ден ги изнасят. Един човек до мен ми поиска вода. Дадох му шишето, той отпи една, две глътки и умря. Шишето падна от ръката му, водата се разплиска по пода. Умря пред очите ми, в ръцете ми.” Вече по друг начин говори и за заразата, и за маските, и за ограниченията.

Спомням си и други разговори, които протичаха по подобен начин. В началото на лятото една позната настойчиво ме убеждаваше, че плащали по две хиляди лева на всеки, който се съгласи да казва, че е заразен от Ковид-19. Моля те, кажи ми къде ги раздават парите, да се запиша и аз, пошегувах се неуместно в раздразнението си, когато започна да ме уверява, че лично познава хора, на които е платено, за да се правят на болни. Думите ми я разгневиха болезнено и станаха повод за водопад от аргументи в полза на всякакви конспиративни теории, отричащи се една друга.

Това беше в началото на лятото, когато още бяха в сила строгите ограничения, случаите на заразени и починали бяха малко, а информацията от телевизора възприемахме като статистика, която не ни засяга лично. Към предупрежденията и апелите се отнасяхме с пренебрежение, вследствие на това заразените и починалите нарастваха и вече започна да ни засяга лично. Сега дори тези, които най-ентусиазирано и убедено разпространяваха мълвата за двете хиляди лева, вече са я забравили. Сега вече никой не би посмял да спомене тази глупост, тъй като вече няма почва, на която тя да вирее. Вече, ако не лично ние, половината от приятелите и познатите ни преболедуваха, а и много бяха покосени от вируса.

През тези тежки месеци мнозина се промениха като Любо. Когато някой е умрял в ръцете ти, когото ти самият си преминал по ръба между живота и смъртта, това оставя дълбок и незаличим отпечатък в съзнанието. Но този вирус се държи по много необичаен и тайнствен начин. Някои едва оживяват или не оживяват, а други прекарват заразата без никакви симптоми. Това е благодатна почва за конспиративни теории и фалшиви новини. Характерното за тези теории е, че те, подобно на вируса, мутират. Престанаха „да раздават“ по две хиляди лева, но сега същите хора със същата убеденост коментират ваксините. Тe сменят квалификацията си и от специалисти в една област, с лекота стават още по-големи специалисти в друга. От всяка неизвестност построяват нова теория.

Учените не спират да работят, всеки ден съобщават нови данни, но казват също и колко много неизвестни съществуват, защото вирусът е нов и досега историята не познава зараза с такъв мащаб. От техните изказвания конспиролозите извличат отделни детайли, върху които строят генерални обобщения. Тази проста „техника“ работи успешно и успя да зарази хиляди хора. Потребителите на теориите за опасните ваксини се обособиха в затворена социална група, която не допуска до съзнанието си обективна информация. Ваксини разработват десетки компании в десетки страни. Производителите се конкурират, ваксините са на различен принцип. Въпреки това милиони вярват, че са опасни. Отначало уж съдържаха чипове, после уж променяли ДНК. Най-грандиозната теория, на която се натъкнах, беше за гибелта на Католическата църква. Тъй като Юпитер, повелителят на вярата, и Сатурн, повелителят на смъртта, били в съвпад, а точно по време на този съвпад папата благословил ваксината, която пък съдържала човешки ембриони, значи папата благославя абортите, което неминуемо щяло да доведе до поражението на католицизма. Зашеметяващо!

Подобни теории са стотици – всеки може да си избере която му допада. Поради своята несъстоятелност те са в обращение за кратко. Но имат едно качество, което ги прави неизтребими – когато една конспиративна теория изживее краткия си живот, тя се забравя, все едно никога не е съществувала. А на гребена на новата вълна идва нова подобна теория.

Затова се зарадвах, че вирусът, който Любо отричаше, му отвори очите, а не ги затвори. Казах си, че може би смисълът на вируса е тази промяна в нас. Вътрешно проглеждане, което Вселенският патриарх Вартоломей в Рождественското си послание определя като „акт на съпротива срещу… отслабването и отмирането на онези сетива, които долавят тайнството“.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияВсички ли сме влюбени в диктатора?
Следваща статияТихата хуманитарна революция