0
882

Любо Сърц – словенецът, казал „не“ на Хитлер и Тито

Ljubo 1

Разказ за един от забележителните свидетели на ХХ в., създател на Център за изследване на комунистическите и посткомунистически икономики във Великобритания, стигнал до извода, че всичко зависи от това колко добри са хората.

Забележителният Любо Сърц

Красен Станчев

Искрено препоръчвам публикуваният тук обзор на живота и делото на Любо Сърц. Той сега е на 96 години. И е един от хората и приятелите, от които съм научил много за анализа на икономическата политика, но още повече за това какво е достойнство и доброта.

Прегледът на неговия живот, политически и икономически пристрастия, както и на участието му в промяната на комунистическите режими в Европа и Русия е направен на събиране в Камарата на лордовете 2 март т. г. по случай рождения му ден.[i] Струва ми се, че за българския читател ще бъде интересно да научи, че случващото се в България след септември 1944 г., пък и досега, не е чак толкова уникално, колкото изглежда от отворените и изучените наскоро архиви и документираните и публикувани спомени.

Това не е първият случай, в който Камарата разглежда живота на Любо. На 29 април 1998 г., по повод отварянето на преговорите за членство на Словения в ЕС, лорд Харис ъф Хайкрос повдига въпроса за защитата на правата на собственост в тази страна.[ii] Членството на Словения е поставено под въпрос поради неспазването на правата на семейство Сърц – тяхната собственост не е възстановена, защото след Втората световна война Любо и баща му са осъдени на смърт, а в такива случаи се отнема и имуществото на осъдените.

В такива случаи реституционната процедура на Словения изисква решение на Конституционния съд, а до преди четири години негов председател бе човекът, който по времето на скалъпения процес срещу Сърц е следователят, фабрикувал показанията на обвинението, „обосновали“ смъртната присъда.

Преди пет години с Любо четохме един през друг лекции пред студенти от Централна и Южна Европа. През целия ден той говореше с италианците на италиански, със сърбите на сръбски, с германците – на немски, с руснаците – на руски и с мен от време на време разменяше по някоя фраза на български. Вечерта, на чаша вино, той сподели: „Знаеш ли, почнал съм да забравям…“. Отвърнах му, че и аз имам същия проблем, макар още да не съм навършил 60. „Не, каза Любо, моят проблем е по-сериозен – аз съм забравил името на следователя, който в крайна сметка ни осъди на смърт“.

Професор Сърц и днес няма проблеми паметта, работи по няколко часа всеки ден, но не се появява пред хора, за да не им е в тежест. Поради същата причина той прекъсна преподавателската си дейност и участието в конференции и семинари на създадения от него и лорд Харис Център за изследване на комунистическите икономики (ЦИКИ или CRCE). ЦИКИ сега изучава посткомунистическите икономики и издава едно от най-престижните академични списания в тази област – Post-Communist Economies.

Тревогата на Любо бе, че след като дори той забравя, то и хората в крайна сметка ще забравят събитията и виновниците за случилото се след Втората световна война по нашите земи.

Едно от най-интересните места в публикувания тук текст е споменът, че в затвора той е стигнал до извода, че всичко зависи от това колко добри са хората. Ако човек прочете автобиографичната книга на Сърц „Между Хитлер и Тито“, ще бъде удивен, че авторът не обижда лично нито един от около тристата злодеи, споменати в текста.

Връзката на Любо с България (и поназнайването на малко български) датира от 1940 г., когато той е в София като студент по конституционно право. Всъщност неговият Център през 80-те е един от малкото мозъчни тръстове, който възпитава плеяда от икономисти как да разбират комунистическите икономики и пътищата на тяхната промяна към нещо по-добро.

Човек може да придобие впечатление колко проникновен като анализатор е Любо Сърц като прочете неговата малка книжка What Must Gorbachev Do?: A Discussion Paper. За теоретичните му възгледи може да се съди по интелектуалния му портрет, който е достъпен като отделно издание на Фонда Свобода в Индианаполис.[iii]


[i] Записът на срещата е публикуван на страницата на Центъра за изследване на посткомунистическите икономики (виж: http://crce.org.uk/briefings/ljubosirc.pdf).

[ii] Виж: Property Rights in Eastern Europe, House of Lords debate 29/04/98.

Любо Сърц – честен, лоялен, непокорен

Йоже Дежман

Епоха на крайности

„Кран във века на невъобразимите промени“ е заглавието на книга за Кран, родния град на Любо Сърц в Словения. Словенският ХХ век бе наистина век на невъобразими промени. Австро-Унгарската монархия, Кралство Югославия, три тоталитарни режима, окупация, сталинистка революция, гражданска война, титовизъм във фази на сталинизъм и на самоуправление, независима демократична република – истинска епоха на крайности. Типични за територията, позната още като Адриатика, са обтегнатите взаимоотношения, последвали разпадането на Австро-Унгарската империя през 1918 г., с 6 нации, борещи се за същата територия (италианци, фриуланци, австрийци, унгарци, словенци и хървати). Това напрежение възниква непосредствено в края на Първата световна война. От края на Първата световна до края на ерата на Тито в Словения се усещат въздействията на трите форми на тоталитаризма– фашизъм, нацизъм и комунизъм.

Ала дори в този век на крайни промени Любо Сърц е откровено честен със себе си.

Когато е на 90 г., през 2010 г., той публикува четвъртата си мемоарна книга, споделяйки следното:

Описах как една нощ следприсъдата лежах в килия 136 в съдебния ареста, когато изведнъж ми стана ясно, че единственото решение е хората да са добри и толерантни един към друг. Често се изненадвам, когато видя колко много хора от различни места стигат до тази вяра комунистическия режим…
Тук си дават среща християнството,  основните религиозни принципи, човешките права и демокрацията. Не можем да забравим човешкото същество: трябва да се ангажираме един към друг с отворени очи и съзнание.[1]

В автобиографията си от 1953 г., написана в затвора, той заявява:

От друга страна, никога не съм искал да крия мислите си, защото това би означавало, че се преструвам. Не се съмнявам, че биха ме хванали в лъжа, ако ги крия, тъй като би било твърде очевидно, защото никой не би повярвал, че затворът може да промени мисленето ми драстично. Освен това съм убеден, че вижданията ми, в които по принцип са вплетени толерантност и сдържаност, не могат да наранят никого.[2]

Тези убеждения се потвърждават от доклади на политическата полиция на Тито. В „отделна разработка“ от 10 февруари 1970 г. на Сърц е даден псевдоним „Утопист“. В нея четем следното:

През 1954 г., той е освободен. През 1955 г. бяга от Югославия и сега се намира някъде във Великобритания. В изгнание той взима участие в СНК (Словенски Национален Комитет) в Ню Йорк и става член на Либералния интернационал. В допълнение на това той участва в „Научен  център за изследвания на Югославия“ в Лондон, оглавяван от агент на британското разузнаване – Ване Иванович. Целта на дейността на Сърц е да се дискредитира Югославия в очите на останалия свят. В този контекст през 1968 г. в Лондон той публикува книгата „Безсмислие и смисъл”, в която остро атакува режима в Югославияи по-специално, тогавашния председател на Изпълнителния съвет на СФРЮ другаря Рибичич. Сърц сътрудничи и в крайноа критичния емигрантския месечник Call of Triglav ( Klic Triglava).

Разследването е одобрено от високопоставения политически полицай Стане Берник, брат на Йоже Берник – политически емигрант и виден антикомунист.

Разследването на Утописта и досие 5195 са приключени чак на 4 май 1990 г., след като първите демократични избори в Словения стават факт. В същото време политическата полиция упорства в своето историческо падение:

След изтърпяването на присъдата си в Югославия, Сърц бяга зад граница и участва активно в антиюгославски дейности в Словенската демократична партия (либералната партия на Словения в емиграция), активно участва и в „срещи на демократите“, изявява се като експерт по източноевропейски въпроси и след пенсионирането си поема организацията и ръководството на Центъра за изследвания на комунистическите икономики в Лондон. Поддържа кореспонденция с видни политици от Либералния интернационал, Външното министерство на Великобритания, политически емигранти от други югославски държави (Мещрович, Марчетич, Иванович и други).

Подозираме, че е бил свързан и с английското разузнаване, тъй като, както вече споменахме, поддържа контакт с Външното министерство на Великобритания и някои личности, близки до споменатите институции (Нора Белоф и други).
Тъй като споменатите подозрения не са потвърдени, предлагаме да сложим край на разследването и предаване на досието в архив
.[3](Досие 9195).

Егор Гайдар, реформатор и министър-председател на Русия, отдава почит на Любо Сърц в предговора на книгата с избрани негови статии[4]:

Във всички времена е имало хора, които се превръщат в легенди. Някои от тях са добре познати; историята на техния живот се изучава в училища и университети. Други обаче са познати само на относително близък кръг от приятели, колеги и съмишленици. Но и двата типа герои имат една обща черта – техният живот е пример за безкористна вяра в идея, готовност да преминат през всякакви изпитания в името на тази идея, без да се поколебаят дори, когато е трудно, дори когато животът им зависи от това. За тези хора няма значение дали трудът на живота им е познат на дузина или на милиони. Това, което има значение за тях, е да постигнат целта, за която за готови да жертват всичко.

Любо Сърц е от този вид хора. Целият му живот е пример за продължителна и непоколебима служба в името на идеалите на демокрацията, на борбата срещу всяка форма на тоталитаризъм и насилие, независимо от образа, в който са се превъплъщавали – дали  крайнодесен (фашистки), или крайноляв (комунистически).

От монархия към кралство

Етническата територия на Словения претърпява няколко икономически кризи в края на XIX век, когато около една четвърт от 1,2 милионното население по онова време емигрира, предимно в САЩ.

През първия период на Югославия (1918-1941), Словения попадат в нейните граници. След подписването на договора в Рапало през 1920 г. около 360 000 словенци остават в границите на Италия.

По време на Австро-Унгарската империя голям брой словенци са били успешни предприемачи. Въпреки това разцветът на предприемачеството, промишлеността, строителството, търговията на едро и на други сфери започва едва по време на Кралство Югославия в периода 1918-1941 г.

Словения, където съм роден през 1920 г., беше изостанал регион в още по-изостаналата новосъздадена Югославия. Кран беше приказен град, част от Австрия в миналото, провинциален пазарен град с население от около 4000 души… Всичко това се промени, когато митническите бариери бяха издигнати около цяла Югославия, отрязвайки Словения от индустриално развитите части на бившата Австро-Унгарска империя и отваряйки нови пазари в по-слабо развитата Югославия.
Нашият град Кран доказа, че Югославия беше предоставила възможности на всички онези, готови да се възползват от тях. През 20-те години дядо ми Пърц беше избран за кмет на града, а баща ми се зае да привлича нови инвестиции в нашия град.
Той беше много горд от това постижение, дотолкова, че на една от последните ни срещи ми каза да помня, че именно той е превърнал Кран в промишлен център (по онова време той бе много болен и бе освободен от затвора, за да умре)[5].

Любо не е щастлив от факта, че е син на фабрикант.

Фабриката, на която баща ми посвети цялата си енергия, породи в мен много смесени чувства. Баща ми наистина искаше да ме накара да му помогна в работата му… Най-вероятно е искал да породи интерес у мен твърде рано, тогава още не бях навършил 14 години и в главата ми се въртяха само мисли за спорт и т.н., ала от друга страна може би просто е сгрешил, като е искал да ми дадетехнически познания, тъй като винаги съм изпитвал слаб интерес към технологиите, за разлика от интереса, който имах към икономиката. Ако трябваше да решавам какво да правя с бъдещето си преди войната, и ако всъщност нямаше война, най-вероятно щях да се опитам да стана професор в университата или да търся дипломатическа служба, но определено щях да избегна да се превърна в собственик на фабрика. Затов, между мен и баща ми винаги е имало мълчаливо недоволство, което и двамата се опитвахме да крием, но не винаги успявахме.

През есента на 1934 г. Любо развива туберкулоза.

Прекарах 1935 г. в санаториум в Столзалпе, Австрия. В края на годината се прибрах  наполовина излекуван и всъщност трябваше да се върна обратно в санаториума, но през това време състоянието ми се подобри достатъчно, че да мога да остана вкъщи и да завърша шести и седми клас. След това югославизмът в мен ме отведе на екскурзия в България, откъдето се върнах сериозно болен. Веднага се върнах в санаториума. Този път с мисълта да ме накара да науча френски, баща ми ме прати в Лейсин, Швейцария. Прекарах там почти 2 години, възстановявайки се от болестта. Ако допреди нея радостта от ученето и книгите трябваше да се пребори с радостта от спорта, то сега физическата дейност беше на заден план, зад мисловната дейност. Изучавах руски, английски и италиански, подготвях се за завършването. Също така прочетох много книги и ежедневно голям набор от вестници. Тогава интересът ми към социалните въпроси се открои още повече. За първи път прочетох икономическо издание, а във вестниците търсех всяка възможна информация за международната ситуация, която ставаше все по-сложна.[6]

tito

Окупация, съпротива, революция

Любо е силно привързан към дядо си Кирил Пърц, един от видните либерални политици и кмет на Кран. Неговата политика допринася за успешната индустриализация на града. Подобно на останалите либерални политици, той е отдаден на югославизма. Немците и италианците са считани за най-големите врагове на словенците.

По време на войната, през април 1941 г., Югославия се разделя; Словения бива окупирана от немците, италианците и унгарците, а малки части и от независимата Хърватска държава. Когато немците започват да арестуват лидерите на Словения, семействата Пърц и Сърц се преместват в окупираната от Италия зона в Любляна, където Кирил Пърц умира съкрушен през май 1941 г.[7]

Традиционните политически партии залагат на политиката на изчакване. След нападението на Германия над Съветския съюз през юни 1941 г. комунистите основават Освободителен фронт (преименуван на Народен фронт след политиката на Коминтерна) и започват въоръжена съпротива. Любо се присъединява към въоръжената съпротива на „Стара Правда”, която става част от Освободителния фронт. След като не се постига съгласие за пълно подчинение на комунистическата партия, те са изключени.

Членовете на „Стара Правда“ се опитват да организират Кралския лагер в Словения по- ефективно. През 1943г. Любо бяга в Швейцария, за да докладва за ситуацията в Словения.

Избягах от Италия в Швейцария; счупих си крака и бях на легло за известно време в малка погранична болница, където швейцарските ми приятели ми изпращаха книги. Една от тези книги беше учебник от 180 страници на Вилхелм Рьопке – „Доктрина за икономиката“. Прочетох тази „малка книжка“ на един дъх, след което веднага разбрах какво представлява теорията на обективната и субективната стойност. За пръв път разбрах как всичко е свързано с всичко в икономиката и как факторите оказват влияние…[8]

Запад – Изток

По време на Втората Световна война югославското кралско правителство в изгнание е неспособно да организира постоянна съпротива срещу окупаторите. Комунистите започват със стратегията „колкото по-зле – толкова по-добре“. Крайъгълен камък на тази политика са т. нар. народни въстания. След като те избухнат, партизаните се изтеглят, а окупаторите и техните съюзници отмъщават на мирното население. Например в Сърбия от юни до декември 1941 г. 203 немски войници и 3 562 бунтовници са убити, а окупаторите разстрелват 11 522 цивилни.

С тези масови убийства на сънародници комунистите дават начало на гражданската война във Словения. Започват въоръжена антикомунистическа съпротива, а по-късно и сътрудничество с италианците, след като комунистите избиват около 1000 словенски граждани. Главната цел на комунистите е провеждането на сталинистката революция и победа в гражданската война. В същото време окупационните сили претърпяват относително малки загуби при сблъсъка си с партизаните комунисти. Жертвите на Втората Световна война в Югославия са около 1 милион души, като малко под 30 000 италиански и немски войници намират смъртта си преди август 1944 г., когато Червената армия нахлува в Югославия.[9]

В Словения заради войната, бунтовете, революцията и гражданската война близо 100 000 души са убити или близо 6,7% от цялото население. Убитите немски войници в битките със словенските партизани са не повече от 4 000.

Партизаните-комунисти са неспособни да спечелят без външна намеса. Следователно ходът на Сталин да прати въоръжени подразделения в Югославия е решаващ и чрез своята  шпионска мрежа той успява да убеди Великобритания да застане на страната на комунистите в Югославия.

Най-кървавият период за Югославия е след Втората Световна война. Милан Грол, предвоенен политик  и последващ вицепрезидент в правителството на Федерална република Югославия, през август 1945 г., малко след споразумението „Тито- Шубашич“, подава оставка в следствие на комунистическия терор с думите: „Това не е държава, това е касапница“.

В своите мемоари от 1967 г., Любо Сърц пише, че след войната в Югославия около 300 000 души за екзекутирани извънсъдебно. Тази цифра не е преувеличена. В Словения за 2 месеца над 15 000 словенци за убити или това е малко повече от 1% от населението. Близо 100 000 хървати, десетки хиляди сърби и черногорци, десетки хиляди членове на немските малцинства, повече от 70 000 военопленници от немските окупационни сили, заедно с албанци, италианци и представители на други нации са убити – това са поне четвърт милион души. Това е най- голямото престъпление срещу военопленници и цивилни след Втората Световна война в Европа. Словения идентифицира над 600 прикрити убийства и гробове на около 100 000 жертви.

В допълнение към извънсъдебните убийства голям брой хора са екзекутирани от съдилищата, предимно военните. В годините 1941-1945 около 10 000 души са осъдени на смърт и убити в Югославия[10]. Терорът на тайната полиция тържествува.

Пленен в Марибор през пролетта на 1950 г., Сърц също разбира за „мащаба, до който достига принудителният труд, използван за целите на петилетката“. Затворниците са работната сила при строителството на фабрики, пътища, ж.п линии, жилищни квартали. „Имаше около 30 000 затворници, като голяма част от работната ръка беше заета с изграждането новия Белград, който според вестниците щеше да бъде паметник от времето на Тито.“
Властите в Югославия публикуват следната статистика през 1950 г.: 260 000 дела са разгледани през 1947 г., 220 000 през 1948 г. и 160 000 през 1949 г. От публикуваните данни и от това което съм успял да видя лично, пресметнах, че поне един милион югославяни трябва да са излежали присъди в комунистически затвори в периода 1945-1950 г., цифра, която е равна на около една десета от възрастното население[11].

Службите на тайната полиция извършват чудовищни чистки. Полицията на Тито определено надминава тази на фашистите. През 1946 г. на всеки 1 200 жители на Словения се пада по един служител на тайната полиция; ако активните информатори се броят, това прави по един на всеки 282 жители. Стотици хиляди души са засегнати от постоянното шпиониране и доносничеството; настава масова параноя.

Унищожаването на националното богатство настъпва там, където болшевизмът, благодарение на продължителното унищожаване на пазарната икономика, земеделието и околната среда, причинява повече вреди, отколкото фашизмът.

Тоталитарният сталинистки терор оказва пряко въздействие върху стотици хиляди души в Словения (с население 1,5 милиона) по време на гражданската война, междукласовата война и войната срещу религията.

Показният процес „Нагоде“

През 1944 г., Любо си проправя път от Швейцария към Франция, където се присъединява към 5 задгранична бригада, формирана от западни съюзници, предимно от словенци. Тези военопленници са били мобилизирани в немската армия, противно на предписанията на международното право. След пристигането си в Сплит, Любо разбира за извънсъдебните убийства и за страха и враждебността към западните съюзници. Такава е ситуацията, когато пристига в Словения:

Съюзнически самолети се приближаваха и пускаха дрехи, оръжия и т.н., като в същото време се носеха слухове, че това не означава нищо, тъй като руснаците снабдявали армията ни, въпреки че така и не видях руски самолети. Обясниха ми, че руските самолети винаги пристигали през нощта. Някой обясняваше колко по-добра радио-екипировка имали руснаците, в сравнение с английските уоки-токита, които използваше артилерията. Все па, видях руска радио-екипировка с очите си. Всъщност имаше надпис на руски, но когато дръпнах опаковката, видях, че пише „Произведено в САЩ“. Накратко, никой не искаше да поощри съюзниците.[12]

Всяко съдружие със Запада бива контролирано от полицията на Тито, както и всяка опозиционна дейност срещу Комунистическата партия, въпреки че свободата на политическо сдружаване се позволява от споразумението Тито-Шубашич (споразумение между кралското правителство в изгнание и лидерите на движението на партизаните комунисти).

Бях убеден, че е изключително важно да се подчертае, че не всички югославяни бяха на страната на Съветския съюз и че не се бояха да го покажат. Ето защо поддържах контакти с британците, американците и французите, които срещах.

Освен това бях на мнение, че е необходимо поне да се опитам да окажа влияние върху югославските политици по начини, позволени от законодателството и от споразумението (второто споразумение Тито-Шубашич е подписано в Белград през ноември 1944 г., като са добавени две допълнителни клаузи през декември 1944 г.). Демократичните права и свободи са гарантирани от него, включително свободната дейност на всички политически партии и асоциации, с изключение на онези, които са били във взаимодействие с окупационните сили.

Въпреки че бях наясно, че трябва да съм готов за възникването на проблеми заради вижданията си, аз бях абсолютно убеден, че това не е нещо незаконно. От друга страна в някаква степен считах, че това е мое задължение, и понякога се чудя как смеех да се показвам навън в компанията на чужденци.[13]

В Словения след Втората Световна война над 25 000 души са осъдени през 1945-1950 г. по време на сталинистките показни процеси. Официалният списък на хората, осъдени на смърт и екзекутирани, съдържа 215 имена, но почти толкова са екзекутирани и във военните съдилища. Властите са предвидили специални изтезания за помилваните. По правило осъдените са принуждавани да сътрудничат на политическата полиция.

Любо, баща му Франьо и чичо му Метод са осъдени на смърт по време на делото „Нагоде“ през 1947 г., един от серия от процеси, чрез които комунистите унищожават демократичната опозиция.

Най-лошото, което е можеше да се случи на човек, се случи на мен: бях осъден на смърт; баща ми беше осъден на 10 години, въпреки че нямаше допир с политиката дълго време; чичо ми, който всъщност се интересуваше от политика, дойде в Нагоде само един или два пъти през пролетта на 1946 г., така че нямаше информация за нищо от случващото се, и въпреки това беше осъден на 5 години. Загубих дома си за втори път и дори взеха повечето от покъщнината в апартамента от майка ми.

Дълго време не осъзнавах сериозността на ситуацията. Първите месеци след присъдата се измъчвах предимно от това, че не защитих тези, за които бях сигурен, че не са виновни за нищо.

Към края на 1947 г. способността ми да мисля трезво се върна. Тогава в мен се зароди антипатия към всичко случило се; погледнах го през различни гледни точки, но не разбирах защо беше жизнено важно да ме унищожат напълно, и най-вече семейството ми. По мое мнение и  най-големият ми враг не би ме наказал толкова несъразмерно за действията, в които бях обвинен, дори да не бяха взети предвид мотивите, накарали ме  да го сторя.

Не написах всичко това по-горе, за да укорявам някого или нещо, a за да илюстрирам начина си на мислене по онова време.[14]

Любо е осъден на смърт, но присъдата му е смекчена и получава 20 години затвор. Там прекарва 7 години и половина, включително 2 години при строг режим. Но дори и в затвора, Любо интензивно прави проучвания и стига до извода, че комунистическият режим и икономика не могат да оцелеят:

Преобладаващото мнозинство в Югославия чете комунистическите вестници с отвращение, докато аз приветствах тази литература всеки ден. Всяко печатно издание бе  доказателство за грешките, които допускаха комунистите икономисти. Четях всички издания „от а до я“. Комунистическите вестници ме убедиха,че комунистическата икономика никога няма да функционира правилно. Започнах да чета Маркс и Енгелс – тук всяка страница бе потвърждение, че мъчителите ни грешат. И тогава започнах да  записвам мислите си, които пораждаше съмнението.

Живеех в постоянно духовно вълнение. Мозъкът ми се сблъскваше с нови комбинации. Майка ми едва повярва на ушите си, когато ме посети и й казах възторжено: „Сега това за мен е истинският университет“.[15]

Досие 9195

Досие 9195 на тайната полиция съдържа 645 страници. По-малко от една четвърт от информацията в досието на Любо Сърц е от процесите „Нагоде“. Когато Сърц е освободен от затвора, кореспонденцията му е тайно проверявана. След излизането си от затвора Сърц не може да си намери работа: Бях освободен от затвора през 1954 г. Когато политическата ситуация се промени драстично, избягах зад граница, защото тайната полиция се опита да ме принуди да работя за тях. След бягството му през 1954 г. тайните служби се опитват да разберат как Сърц успява да избягат в Италия.

Агенти, и дори чичо му Метод Пърц, е трябвало да му пращат писма по заповед на политическата полиция. Сърц е следен от шпиони, изпратени от Словения, или от такива, вече действащи зад граница. В досието са изброени 12 действащи агенти със следните кодови имена: Лазар Попов, Мелита, Трубар, Кърпан, Горянич, Жустин, Крал, Универсалец, Падалец, Доломит и Яничар. Те следят дейността на Сърц и анализират публикациите и лекциите му. Нека споменем някои от тях: „Комунистическа външна политика на Югославия“, „Икономическото чудо на Тито“, „Теория и практика на югославското самоуправление“ и т.н. В частност те се интересуват и от мемоарите на Сърц и изявите му срещу комунистическите управници на Югославия.

Списъкът с имена в досието е дълъг и наброява над 300 души, включително най-известните югославски политически емигранти. Измежду тях са и Нора Белоф и Ото фон Хабсбург.

Досие 9195 показва невежеството и некомпетентността на политическата полиция, тъй като много от важните трудове на Сърц не са регистрирани. А и списъкът с хора, с които е имал контакт, е непълен.[16]

Radna-akcija-670x447

Дългият поход

През 1991 г., Любо Сърц отговаря на въпроса дали животът му се е ръководил от гняв:

Гняв, гняв, който, въпреки добрите намерения, които имах, както и тези на  хора с които съм работил, в резултат на преследванията обзе не само мен, но и мнозина други. Всичко ми изглеждаше възмутително… И именно това ме стимулира, даде ми силата да се съпротивлявам, да реагирам, нещо повече – започнах да анализирам какво се случва у дома и така това стана движещата сила в моя живот.

Когато през 1968 г. връзката между Запада и Изтока в Европа започва да се разпада, словенските политически емигранти предприемат свои собствени инициативи. За да влязат в диалог с режима на Тито, те представят различни предложения за помирение. В трите си отворени писма за националното помиряване Любо Сърц изразява желание за диалог с режима:[17]

Когато се намираме на неочаквани места, все по-странни неща се случват у дома. Трябва да призная, че в началото на 50-те, и дори по-късно, не бих си и помислил, че толкова много неща ще се променят при управлението на едни и същи хора. Очевидно фактите и дори наполовина изразеното публично мнение си свършиха работата.

След като  установихме това, трябва да се запитаме какво ще стане оттук нататък. Или ще настояваме на старите начини, или ще забравим старите различия и ще се опитаме да съберем хора с добра воля, за да потърсим обща почва и възможност да продължим оттук нататък заедно.[18]

Но мирните преговори няма как да се осъществят. След частичната либерализация, поддръжниците на комунизма, водени от Тито, след 1970 г. свалят от длъжност либералните комунистически водачи в Хърватия, Сърбия и Словения.

Застрашителен знак е назначението на Митя Рибичич на поста председател на Югославското федеративно правителство през 1969 г. Сърц пише отворено писмо до Рибичич, председател на Изпълнителния съвет на СФР Югославия, по време на тридневното му посещение в Лондон през февруари 1970 г.:

Наскоро с мен се свързаха словенски либерални комунисти, които пожелаха да разберат дали бих бил готов да дойда в Любляна на посещение и дискусия. Няколко заточеници бяха приели такива покани в миналото, но се наложи либералните комунисти лично да ги предупреждават да напуснат страната по най-бързия начин, защото поддръжниците на режима, водени от хора като Рибичич, се подготвяха да ги арестуват. В Югославия, много хора вярваха, че назначаването на Рибичич е отчаян опит за по-бързо сближаване между либералните комунисти и умерените демократи.

Тито трябва да избира дали иска да остане в историята като заклет марксист-ленинист, който  използва сталинистки и после полусталинистки методи, или като човек, върнал свободата и просперитета на Югославия.

В отвореното си писмо Сърц заявява: Митя Рибичич не притежаваше нито човешките, нито интелектуалните качества да бъде премиер където и да е, още по-малко в реформираща се държава.[19]

През 1973 г. Сърц протестира срещу предложението Йосип Броз Тито да получи Нобелова награда за мир: „С оглед на досието на Тито би било парадоксално да му се присъди наградата за мир, защото:

Президентът Тито винаги е мразел толерантността и сдържаността, които са в основата на мира. И до днес той си остава революционер и вярва, че ако е необходимо марксизмът-ленинизмът трябва да се налага чрез насилие.

Независимо каква е била или все още е идеологията на Тито, в миналото той е контролирал масовите екзекуции и преследвания, или с други думи, сталинисткият терор в Югославия от 1941 г. до 1952 г.Това трябва да го отдалечи от моралното отличие като Нобеловата награда, ако не заради друго, то поне от уважение към жертвите му. При настоящата политическа обстановка в Югославия награда за Тито би означавала заставане на негова страна в битката му срещу либералните комунисти.

Наградата за мир, връчена на насилствена и нетолерантна личност като Тито, би била невероятна подкрепа на хората, отдадени на насилие под предтекст, че това е с политическа цел, тъй като в случая с Тито революционният терор би бил издигнат до борба за мир.[20]

Александър Солженицин споделя същото мнение. Тито не получава Нобелова награда.

Сърц продължава своя критичен диалог с югославянските комунисти през 1985 г., когато публикува отворено писмо до Стане Доланц и Митя Рибичич:

Анализирането и критикуването на комунизма излежда да е „антиюгославско“ само за сляп човек като Рибичич, а всъщност то е в услуга единствено на югославската нация като комунистическа Югославия – и на други източноевропейски страни – въпреки че големите думи не донесоха нищо повече от потисничество и потъване в бедност. Независимо че комунистите използват насилие, безскрупулност и демагогия, за да останат на власт, никой здравомислещ човек не би повярвал, че морално остарелите им идеи биха донесли благоденствие, на което се радват работещите на Запад. Възмущението от масовите убийства и икономическата неяснота просто не е „антиюгославско“.[21]

Писмото е публикувано във Великобритания през 1985 г., и в Словения през 1989 г. от студентския вестник Трибуна“.

През 1995 г. Сърц пише до президента на Лигата на ветераните от комунистическата съпротива и до президента на Република Словения, бивш комунист:

Господин президент,
Господин генерал,

Надявам се аргументите ми да са достатъчно ясни, за да разберете колко голямо зло е миналото на комунистическата партия. Бих помолил вас и всички останали комунисти да се отречете не само от комунизма и от комунистическото минало, но и от комунистическите навици, да се откажете от тях и да ги погребете, за да могат словенците най-накрая да започнат да си говорят като хора и животът ни да престане да бъде обременен от тоталитаризма.[22]

Те така и не отговарят.

Комунистическите икономики

Сърц винаги се е застъпвал за либерални икономически идеи и е бил член на либерални асоциации. Той е част от Комитета за бежанци към Либералния интернационал. Икономистът Фридрих фон Хайек e член на Консултативния съвет на CRCE (Център за изучаване на посткомунистическите икономики) до смъртта си през 1992 г.

Със своя критицизъм към комунистическите икономики Сърц се сблъсква с широка опозиция сред западната левица:

Не беше приятно да си прав за комунизма…
Източноевропейските бежанци бяха третирани все едно, че страдаха от мания за преследване. Вместо да обсъждат аргументи, левите академици оскърбяваха и осмиваха злочестите новопристигнали.

Въпреки всичко това, Сърц постоянно изтъква неосъществимостта на комунистическите икономически утопии и съпътстващите ги практически грешки. Изводите, до които стига в затвора, са публикувани през 1957 г. от Либералния интернационал. През 1958 г. се мести в Швейцария, за да прави докторантура. През 1960 г. заминава за Дака, където преподава една година в Колежа на Светия кръст.

Когато Сърц вижда, че югославската делегация препоръчва национализация на земеделието на пакистанците, той пише Документ за обсъждане на югославското земеделие.

Сърц публикува докторската си дисертация през 1962 г.[23], а продължението й година по-късно[24]. През есента на 1962г. му е предложен пост в Университета Св. Андрю в Дънди, Шотландия. През 1963 г. той става старши преподавател по политическа икономия в университета в Глазгоу.

През средата на 60-те се подновява контактът му с икономистите от Източния блок. Книжката за инфлацията в Югославия е преведена на сърбохърватски[25]. На някои конференции на Запад присъстват и икономисти от Източна Европа. Но след това Изтокът започва да се изолира отново: видно е, че на конференцията през 1967 г. в Рапало немалко източноевропейци отсъстват.

Послепис

Историята, следвайки изчисленията на Сърц, се изяснява след няколко години. В случая със Словения, дори червените историци зачеркват самоуправлението. Петър Водопивец пише за несигурното „пътуване на шаблоните на самоуправлението“ и „неуспешният опит за модернизация и демократизация“. Зденко Чепич отбелязва следното: „Цялата система на колективен труд… сама е стигнала до края и е в правно противоречие с така нареченото самоуправление“. Моделът на основната организация на колективния труд, въведена от Закона за колективен труд през 1976 г., започва да се разпада още преди законът да е влязъл в сила. Според Принчич, „в Словения процесът по премахването на ООКТ (основни организации на колективния труд) започва през 1983 г. и завършва на следващата година.“ Голяма част от всичките 3,000 ООКТ са били закрити и никой не е скърбял за тях. Следователно този момент съвпада с глава от книгата на Вуйич „Самоуправленческият социализъм – недоносче на централизма на партията“.[26]

Център за изучаване на посткомунистическите икономики

Много хора казвали на Сърц за книгата му „Икономиката под югославското самоуправление“, че са наясно, че предсказанията му ще се сбъднат.  Той не получава подкрепа и е посъветван да напусне университета. Пенсионира се през 1983г. и основава ЦИПКИ.

През 1983г. д-р Сърц, заедно с Ралф Харис и сър Антъни Фишър, основават Център за изучаване на комунистическите икономики (ЦИКИ), сега ЦИПКИ, на който той все още е председател. Сравнително малка организация, с малък брой служители (включително няколко помощници от различни места), която допринася за промените в  Русия и в Източна Европа повече и по-добре от по-големи институции. Въздействието й се вижда в развитието на много посткомунистически държави. Центърът публикува резултатите от проучванията си в серия от издания, а след 1989 г. – в тримесечен научен журнал, наречен „Посткомунистическите икономики“ (преди това „Комунистическите икономики и икономическата трансформация“). Плодовете на тези проучвания са оповестени в пресата и чрез други медии. Центърът организира и симпозиуми и семинари, понякога партнирайки си с други институции.

Източна Европа

През 1988 г., за първи път след бягството си от Югославия перз 1955 г., Сърц пътува на Изток. Посещава конференция за алтернативни социалистически модели в Гьор, Унгария. През 1989 г. посещава Варшава и след това Югославия.

След като Анатолий Чубайс се среща с Любо Сърц в Гьор, срещите с руските икономисти-реформатори продължават в Шопрон през 1988г, докато най-накрая руснаците, заедно с ЦИКИ, основават МЦИИП (Международен център за изследване на икономическия преход) в Москва. Съпредседатели са проф. Лвов и лорд Харис, а съпредседателите на научния борд са Егор Гайдар и Любо Сърц. През 1990 г. Лондон и Москва организират конференция край езерото Констанц в Швейцария, последвани от срещи в Блед, Словения и Париж през 1991 г. По време на срещата в Париж Егор Гайдар дава пресконференция, която проправя път за бъдещия му възход.

Тези реформатори поддържат контакт с Елцин, който през 1991 г. е избран за президент на Русия и назначава Гайдар за министър-председател. Приятелите на Гайдар тогава заемат определени позиции в икономическото министерство. Скоро след това обаче се оказва, че въпреки изключителните си познания по икономика и добрия диалог със западните страни, младите реформатори страдат от липса на политически връзки в Русия. Точно затова година по-късно Гайдар е заменен от Черномирдин. Младите реформатори обаче остават на водещите позиции във властта. Анатолий Чубайс е дори началник на президентската администрация, когато Елцин е сериозно болен.[27]

Реабилитация и приватизация

Присъдите от процесите Нагоде не са отменени в Република Словения до 1991 г. С отменянето на присъдата и със закона за приватизацията (1991 г.), някои от владенията на Сърц са му върнати обратно, но се стига до задънена улица при оценката на стойността на земята, където е била разположена текстилната фабрика на семейството му. Фабриката е унищожена от немската армия. Сърц предявява правото си на собственост дори пред Европейския съд по правата на човека, но за съжаление това се оказва безуспешно.[28]

Нелиберална демокрация

Въпреки всичко Югославия тръгна по своя път. През 1992 г. Любо Сърц се кандидатира за президент на Словения. С името му бе злоупотребено като кандидатура на Либералдемократичната партия, която в мнозинството си е съставена от членове на бившия Съюз на социалистическата младеж. През 2010г. Сърц коментира:

Пълна лудост. Но аз интерпретирах ситуацията погрешно. Когато Комунистическата младеж се прекръсти на Либерална партия, аз се срещнах с тях на Либералния интернационал в Лондон.

Сърц се надяваше, че: … словенските политици ще тръгнат по нормалните европейски пътища; но точно обратното, те на два пъти ме изиграха.[29]

Членовете на Либералдемократическата партия избират друг кандидат, бившия комунист Милан Кучан. Сърц получава 1,5 % от вота, а либералдемократите получават 24,5 % от вота.

Икономическият преход също е в застой поради продължителното властване на комунистическия елит. Любо Сърц изтъква, че дори длъжностни лица, които са го преследвали на процесите Нагоде, успешно мигрират към новия управляващ елит.

Любо у дома – мил роден дом

Властите в Югославия третират Сърц като враг до самия край:

През 1984 г., редакторите (Франце Бучар и Драги) от „Нов преглед“, Любляна, ме помолиха да дам принос в дебата по възможните мерки при овладяване на югославската криза. Моментално изпратих статия, която никога не беше публикувана, защото властите не го разрешиха, твърдейки, че съм „враждебно настроен емигрант“.

Любо у дома – след като Словения е вече независима, Любо Сърц присъства активно във светския живот със своите книги, интервюта, статии, коментари.

През 1996 г., в книгата си, която така и не жъне успех в Словения, Любо призовава за свободно и конкурентно предприемачество, но отправя някои предупреждения, валидни и днес:

Във всеки случай, законът за приватизацията в Словения доведе до разпиляна собственост, която е противопоказна на условията за ефикасно управление и правилно функциониране на компаниите.
В известен смисъл предприемачеството е възпрепятствано от самото присъствие на бивши комунисти на ръководни позиции, особено тези, които не са признали пред широката публика колко грешна е била изповядваната от тях комунистическа „религия“.[30]

Любо Сърц е гласът на промяната, свободата, демокрацията и креативността. Честен, лоялен и непокорен.

 

Превод от английски Николай Славков



[1] Ljubo Sirc, 2010: Dolgoživljenje posmrtniobsodbi (Long Life after Death Sentence), Ljubljana.

[2] Ljubo Sirc, 1953. Autobiography. Arhiv Republike Slovenije (Archive of Republic of Slovenia): AS 1931, dosje (file) 9195.

[3] Arhiv Republike Slovenije (Archive of Republic of Slovenia): AS 1931, dosje (file) 9195.

[4] Sirc, Ljubo (1994) Why the Communist Economies Failed. CRCE, London, 1994.

[5] Sirc, Ljubo (1989) Between Hitler and Tito – Nazi Occupation and Communist Oppression. Andre Deutsch, London, 1989.

[6] Ljubo Sirc, 1953. Autobiography, Arhiv Republike Slovenije (Archive of Republic of Slovenia): AS 1931, dosje (file) 9195.

[7] Jože Žontar, 2005. Kaznovana podjetnost – kranjski trgovec in industrialec Franjo Sirc, Ljubljana 2005.

[8] Ljubo Sirc, 2004. Zablode komunizma. Gostujoče predavanje na Inštitutu za civilizacijo in kulturo v Ljubljani (Fallacies of communism. Visiting lecture at the Institute for Civilization and Culture in Ljubljana).

[9] Klaus Schmieder, (2002) Partisanenkrieg in Jugoslawien 1941-1944, Hamburg-Berlin-Bonn, p. 589.

[10] Srđan Cvetković, 2006. Izmeđusrpaičekića: represija u Srbiji (Between the hammer and sickle – Repression in Serbia) 1944-1953, Beograd.

[11] Ljubo Sirc, Between Hitler and Tito, London 1989.

[12] Ljubo Sirc, 1953. Autobiography, Arhiv Republike Slovenije (Archive of Republic of Slovenia): AS 1931, dosje (file) 9195.

[13] Ibid.

[14] Ibid.

[15] Arhiv Republike Slovenije (Archive of Republic of Slovenia): AS 1931, dosje (file) 9195.

[16] Ibid.

[17] Ljubo Sirc, 1968. Predgovor (Preface). V Vinko Levstik.Triodprtapisma k narodnispravi, Rim 1968.

[18] Sandi Čolnik, 1991. Interview with Ljubo Sirc, Radiotelevizija Slovenija.

[19] Sirc, Ljubo. 1970. Open Letter to Mitja Ribičič.

[20] Ljubo Sirc, 1973. Nobel Peace Prize for President Tito: an open letter.

[21] Ljubo Sirc, 1985. Odprtopismo Mitji Ribičiču in Stanetu Dolancu.Ponatis v Tribluni, 1988/1989 št. 15.

[22] Ljubo Sirc, 1995. Resničnaborba za svobodo: množičnoubijanje – častalisramota za Slovence?, Kranj.

[23] Ljubo Sirc, 1962. Entwicklung der Kommunistischen Wirtschaft in Jugoslawien (Development of the Communist Economy in Yugoslavia). ORDO: Jahrbuchfür die Ordnung von Wirtschaft und Gesellschaft Vol.13.

[24] Margaret S. (Margaret Stevenson). T. M. Piotrowicz. L. Sirc. H. Smith Miller, 1963. Communist Economy under Change: Studies in the Theory and Practice of Markets and Competition in Russia, Poland, and Yugoslavia, London.

[25] Ljubo Sirc, 1966. Inflacija u SFR Jugoslaviji, London.

[26] Jože Dežman, 2015. Industrijabombažnihizdelkov Kranj in samoupravljanje (Cotton Products Factory Kranj and Self-management). In Monika Rogelj ed. Gospodje in tovariši (Gentlemen and Comrades), Kranj.

[27] Ljubo Sirc, 2010: Dolgoživljenje posmrtniobsodbi (Long Life after Death Sentence), Ljubljana.

[28] Ljubo Sirc, 2008. Totalitarian Features of the Judiciary in the Republic of Slovenia, in Peter Jambrek, ed. Crimes committed by totalitarian regimes: reports and proceedings of the 8 April European Public Hearing on Crimes Committed by Totalitarian Regimes. Ljubljana.

[29] Sandi Čolnik, 2010. Interview with Ljubo Sirc, TV Slovenija.

[30] Ljubo Sirc, 1996. Iščemopodjetnike: zgodba o premajhnemuspehu v Sloveniji (We are looking for entrepreneurs – the story on the lack of success in Slovenia), Ljubljana.