0
1593

„Лявото“ след 1989 г.

Описанието на (пост)прехода е като уравнение с много неизвестни: всички са убедени, че са наясно „как“ са (били) нещата, но винаги се изплъзва по някое и друго „защо“, има подмяна на желания и цели. И няма как хаосът да не е голям, предвид множеството пертурбации в последните трийсет години и то на неща, които и до днес си остават неясни или неизяснени.

Затова и поредното „писмо на 50-те” в БСП за съдбата на „лявото” не е новост. Твърдя, че е поредното, тъй като се сещам за поне няколко такива „червени писма” през последните седем години, изпълнени с едни и същи констатации за „предаването на левите идеи” и „отказа от автентично лявото в България”. С тази разлика, че ако първото бе насочено срещу Сергей Станишев като председател на БСП, последното е подписано от самия Станишев като лидер на ПЕС, но интересното е, че твърденията вътре са почти идентични. През юни 2015 г. пак 50 видни социалисти написаха „червено писмо” в дома-музей „Димитър Благоев”, че „БСП не води идеологически дебат, а всичко е само пиар; че лявата идеология е отдавна подменена с фразеология; че всяко мнение, различно от това на ръководството, е запушвано, даже наказвано; че на видни позиции се издигат хора с дясно мислене и антисоциалистически идеи; че има корпоративно и бизнес обвързване на БСП с оглед на нечии цели”. Сега повечето от тези хора (като Кирил Добрев и други) са зад Корнелия Нинова и твърдят противоположни неща.

И обратното, в новото писмо на 50-те (подписано от Сергей Станишев и Михаил Миков четем следното: Неуспешната кампания от изборите за европейски парламент, както и току-що преминалата за местни органи на самоуправление, показват, че не става дума за случайни грешки, а за цялостно сгрешен политически курс на партията. Този курс се характеризира с подменените автентични ценности на левицата, подмяна наречена „ляв консерватизъм“. Подмяната „Нови лица“ доведе до разбиване на партийни структури, до концесиониране на партийни листи, с цел бизнес интереси и задкулисни договорки с други политически сили. Налаганата линия на „разтваряне на БСП“ към и сред неясни политически, а често и бизнес общности, доведе до обезличаване и неразпознаваемост на самата партия.

Оставям този анализ на бъдещите историци на БСП, защото целта ми в случая е по-различна. И тя е по-скоро да използвам „лявото” като политически маркер за „прехода”, колкото и в тези понятия да се влагат коренно различни съдържания. И то поради няколко причини.  

 Първо, заради пряката връзка на „обновената БСП” с „бившия режим” на БКП („реален социализъм“ по терминология и „комунизъм“ по идеология“). Вкоренеността в „светлото минало на соца“ (заменило „светлото бъдеще“ на утопията“) беше една от константите на политическия сблъсък в България (поне до първите години на XXI в.), довела до противопоставянето „комунисти-антикомунисти”. В което е и българската „ретро-утопия“ или специфика спрямо останалите източноевропейски страни, където „комунистическата идея” сравнително бързо се „социалдемократизира”. У нас лидерите на БСП направиха всичко възможно, за да задържат носталгичния си електорат, да се „разминат с времето” (оттук и битката им с БСДП на д-р Детлиев, което е отделна тема).

Ако се вярва на Димитър Благоев, утопията е неизменна специфика на родния „социализъм“. Доколкото по неговото признание „социалистическото движение в България представлява това особено, че се яви, преди да се яви движението на пролетариата“ („Принос към историята на социализма в България”, 1906 г.). Да повторим: в България след 1881 г. е привнесен „социализъм“, още преди да е имало пролетариат, което му осигурило един вид „изпреварващо отражение” (по Тодор Павлов). И то под грижите на „научния социализъм“.

По сходен начин след 1989 г. „комунизмът“ в България се превърна в поле на идеологически сблъсък, след като беше слязъл от сцената навсякъде в Източна Европа (дори в бившия СССР). И докато другите бивши „социалистически страни“ извършваха промени, у нас „социалистите“ спечелиха (или манипулираха) изборите през 1990 г. с обещанията за „плавен преход“, вместо с „шокова терапия“. С което подготвиха истинския „шок“ (без терапия). Но по-късно, извършен от други (от „десните“), и то на много по-висока социална цена.

Второ, пак „вляво“ дойде и разломът Лилов-Луканов, основополагащ за „прехода“. Докато „стратегът Лилов“ държеше на „идеологическата кабала“, тоест на „демократичния социализъм“ (каквото и да означаваше това), Луканов и съмишлениците му бързаха да „преразпределят собствеността“ и да наложат своя версия на „пазарната икономика“. По Андрей Райчев – власт и собственост са двете лица на една и съща монета, които задават нормализацията, тоест така преходът бива осъществен. Поради което „лукановистите“ бяха склонни на игра със Запада и поддържането на модерна лява фасада, докато „лиловистите“ държаха на „перестройката“ и дирижиран „социализъм с човешко лице“. В същото време новосъздадената демократична опозиция се чудеше как да „демонтира системата“ –  чрез нова Конституция и демократични институции, гарантиращи „върховенство на закона“. А междувременно „някой“ (кой ли?) създаде първите „организирани групировки“ и мутрите, които завзеха улицата, „застраховайки“ всичко наред. Натрупаният бърз капитал на тези „честни частници“ радикално промени правилата на играта.

Трето, някъде от средата на 90-те в БСП започна идейна дискусия каква партия е „столетницата“ – „модерна лява“ (с „път към Европа“) или традиционно лява (неокомунистическа). Едни и същи лица влизаха и излизаха от БСП, което не е най-важното в случая, доколкото неколцина от тях дори при Корнелия Нинова са „гурута“ зад кадър, тяхна е и тезата за „орбанизацията“ на БСП.

И тук някъде изниква „патриотизацията на БСП”. Тя е пряко свързана пак с наследството на БКП – с „възродителния процес”, разбира се, но и с честванията на „1300 години България” през 1981 г., върнали целия идеологически регистър на национализма, който в момента е на употреба не само в БСП, но и при „обединените патриоти”. Тъкмо в тази „патриотизация” е и идейното наследство на Тодор Живков или Пенчо Кубадински от последното десетилетие преди 1989 г. Онези, които са го живели, няма как да го забравят.

А иначе в десетилетията на прехода БСП извърши най-различни експерименти. Включително със съдбата на държавата и, уви, с всички нас.

При Жан Виденов (дошъл с подкрепата на идеолозите-„лиловисти”) БСП проведе „неокомунистически експеримент”, уникален за Източна Европа. Експеримент на „антипазарното ляво”. И крахът – в мащабите на малка България – ни върна, но на наш гръб, към хиперинфлацията на Голямата депресия от 1929-1931 г.

При Георги Първанов – националистически опонент на „лиловистите” от началото на 90-те, противник на връщането на имената на българските турци – БСП се върна към идеологическия регистър на „живковизма”, склонявайки обаче за членство в НАТО.

За останалото, включително за едно пълноправно членство в ПЕС, обаче бе потребно ново и по-модерно лице. Така, след като Първанов ненадейно стана президент, на хоризонта изникна „идеалната кандидатура” на Сергей Станишев – „дете на Политбюро”, но с европейска визия и международни амбиции. Сергей Станишев бе въплътената мечта на „лукановистите” – европейска фасада, широка (тройна) коалиция, пълноценно разпределяне на бизнес-интересите, че и „плосък данък”. Пълен ужас за „лиловистите”.

Разцеплението на десницата (СДС-ДСБ) и появата на популизма в центъра (в лицето на Бойко Борисов) обаче доведоха до нови времена, в които удобната формула за „лявото” като „червено в ядрото и националистическо в периферията” просто спря да работи.

БСП започна да губи от ГЕРБ. Не проработи нито европеизирания „лукановизъм” на Сергей Станишев, нито осъвременения „лиловизъм” на Михаил Миков. Загуба след загуба. И спорове, спорове – къде и какво е „лявото”…

За да се стигне до появата на Корнелия Нинова и „орбанизацията на БСП”, която си е чист „неоживковизъм”, без каквито и да било външни идеологически примеси. „Правешки популизъм” с неприкрита националистическа реторика. Неслучайно мандатът на новата лидерка на БСП започна с поклонение пред паметника на Живков в Правец. А ще завърши как – се питат мнозина. В „лява коалиция” с  „Възраждане” на Костадин Костадинов или (заедно с ВМРО) на „Луковмарш”? След един дебат в „Панорама” между Ангел Джамбазки и Калоян Паргов, в който последният си замълча след остра реплика за „Луковмарш”, дори това не изглежда чак дотам невъзможно.

Късото съединение между времената ражда каква ли не история, обичал да повтаря немският социолог Георг Зимел. Миналото лесно става настояще, но и настоящето се пробужда във вид на най-неподозирано минало.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияФестивал на половин век
Следваща статияНапусна ни актьорът Васил Димитров