Ляв марш

Писмо до един приятел социалист

В страната, която все пак е наша родина, ние, уви, трудно намираме време за разговор. Затова реших, че е най-добре да напиша това писмо. Така ще е по-лесно и за двамата: пиша ти с надеждата за бърз и спонтанен отговор.

Няма да ти губя времето с дълбинни размисли от рода на „защо сме такива?” Искам да говорим за съвсем конкретни неща и започвам с основните три въпроса. Как мислиш: докъде ще стигнем така, изправени едни срещу други? Накъде вървим? И колко Българии има? (ако допуснем, че въобще има такава България, която да е „запазена територия” на Орешарски и Станишев, Лютви Местан и Делян Пеевски)?

Нормално е в един такъв спор никой да не абсолютизира собствената си позиция. Ето защо преди да прехвърля топката „в ляво” (с цялата относителност на тези деления в българския политическия спектър), е редно да кажа няколко думи за „дясното”. Знам добре какви обвинения се повдигат през последните години: историческият грях на част от интелигенцията било „сакрализирането на десницата”,  поставяна над всичко и над всички, която по тази причина не носи отговорност за нищо. Не мисля обаче, че е точно така, а и разговорът за „дясното“ и личните отговорности продължава.

Но равносметката, дори количествено, се набива в очи: общо 5 години управление на „десницата” (правителствата на Филип Димитров и Иван Костов) спрямо всичките останали 23 години на прехода (Бойко Борисов го оставям встрани от „дясното”, а и него не интелигенцията, а медиите го сакрализираха). Иначе, няма какво да увъртаме: крахът на СДС като кауза (независимо от настъпилите промени) е факт; ето го обяснението за политическия дисбаланс, за безпътицата и попарените надежди. Затова хората отново са по площадите. Напълно съгласен съм с Франсоа Мориак, който твърди, че десницата исторически има своя грях, който опира до арогантността и глупостта, но пък левицата е изначално греховна в друго – тя е потопена в лъжата по установяването на царството Божие на земята. Ала изобщо не съм съгласен с твърденията на хора от миналото като Васил Проданов, че през 1990 и 1997 г. гражданите искали „демокрация”, а получили „капитализъм”. А сега ги чакало пак същото – „нова порция капитализъм” (няма да се подпишеш под подобни безсмислици, убеден съм в това).

Пак обаче се връщам към лъжата на лявото и искам да те попитам:

1. Ляво ли е всъщност правителството на Орешарски? Не те питам, приятелю,  за неговата програма, самият Орешарски изглежда не е наясно с нея, щом ще представя прословутия си план чак през септември. Питам те друго: това ли е наистина правителството, за което си гласувал ти и хилядите други хора със социалистически възгледи? Нима не виждате, че то е странен „сурогат”,  съответстващ най-вече на „корпоративната стратегия” на ДПС и  приятелския кръг около Сергей Станишев и Моника Йосифова, подкрепен с ресурса на медийната империя на Делян Пеевски? Не ми отговаряй само, моля те, с иносказателността на Е.М. Чоран от прочутото му „Писмо до един далечен приятел”, че е така на Балканите: имаме естествено предразположение към подчинението, затова вкусът към свободата бива винаги удавен в деспотизъм.

Да огледаме аргумента от обратната страна: има ли друго правителство през изминалите двайсетина години до такава степен въплъщение  на администрацията? Представи си само премиера Орешарски, чиято управленска харизма (по Татяна Дончева) се изчерпва с манталитета на счетоводител. Друг наш приятел, университетски преподавател по история, твърди, че възможен аналог на Пламен Орешарски е единствено буквоедът и директор на Статистиката Тодор Иванчов, за зла участ министър-председател на България от 13 октомври 1899 до 25 януари 1901 г. Тъкмо с управлението на Тодор Иванчов се свързва връщането към натуралния десятък, заради което избухват селските бунтове в Дуранкулак и Шабла, потушени с кръв. Когато протестното шествие, в което имало жени, деца и старци (това не ти ли напомня нещо?) тръгва за Варна, то е застигнато от кавалерийски ескадрони и конна полиция, а убитите и тежко ранените са около 500 души.

Толкова по „харизмата на счетоводителя”. Най-лошото е, че тази администрация, възпроизвела се по върховете на сегашната власт (справка: регионалната министърка или министърът на транспорта), носи всички недъзи на българското чиновничество от Освобождението насам. Администрация, която в този си вид е създадена още от руското окупационно управление. Независимо, че хора като Петко Каравелов, готвени за министри, все са повтаряли, че не бива в България да се възпроизвеждат порядките на руското самодържавие, разединили отвътре живота на руското общество, за да се стигне 1917 г. В българския случай тези порядки (макар и с европейска лакировка) се съхраняват до 1944 г., когато българската администрация е наново и вторично „русифицирана“ (по-точно съветизирана). С цялото познато ни унизително преклонение пред чиновника и раболепие пред Системата.

2.  С което стигам до второто си питане: а накъде вървим ние? Допреди няколко години отговорът изглеждаше очевиден: връщаме се към „европейското”, пробуждайки у гражданите уважение към закона и зачитане на човешката личност. Казвам допреди години, защото от времето на Тройната коалиция, да не говорим за последните месеци, все по-ясно се прокрадва тезата за някакъв наш особен път, за специфичната ни „евразийска приобщеност” към Русия. Лично на мен „евразийството”  ми напомня на някаква налудничава смесица между Византия и Монголия, в която деспотизмът на хана би трябвало да се уравновеси с умерената просветеност на василевса, а цената на пролятата кръв  да се компенсира с християнско разкаяние. Но да не навлизаме в споровете между Чаадаев и Киреевски, между „западниците” и „славянофилите”. Честно да си призная, стъписан съм от онова, което напоследък може да се прочете по страниците на официоза ви в. „Дума” (все пак си член на тази партия).

Обясни ми, моля ти се, тези програмни статии за „Русия и славянството в XXI в.” (с подзаглавие: „днес у нас битката каква да бъде България продължава – особено ожесточено и сякаш за последно…). Човек направо занемява: „от държава на духа” (по Дмитрий Лихачов) се нареждаме в раздела на т.нар „провалени държави” (по Чомски). Затуй трябва спешно да поемем по верния път (остави метафората, но не не вървяхме ли по него цели 45 години?). Явно не, имало глава да пати. И така: „Русия е бъдещето на Европа” (Достоевски), затова „има Русия – има България, няма Русия – няма България.” Последният цитат се приписва на славянофила С. С. Бобчев, ала комай е реплика от думите на митрополит Климент (Васил Друмев): „Има православие, има България, няма православие – няма България”). Липсва само максимата на д-р Стоян Данев: „С Русия политика на правя”, благодарение на която сме цъфнали и вързали, защото именно тя довежда до проваления арбитраж на руския император в края на Балканската война, избухването на Междусъюзническата война и първата ни национална катастрофа. Не ми се сърди, но това ме подсеща за отговора на Захарий Стоянов в прочутото му  отворено писмо до славянофила И. С. Аксаков: „Не ви щем камбаните, не ви щем самоварите…не желаем татарска цивилизация.” Казвам го с половин уста, защото очаквам да чуя в отговор някоя унищожителна реплика за „соросоидите”.

Ситуацията в БСП наистина буди тревога. Виждаме как тази партия, уж оглавявана от лидера на европейските социалисти, носталгично се връща към времената на Вълко Червенков или Тодор Живков, съдейки по това, че отвсякъде й се привиждат тиктакащи „тинк-танкове”, либерали, неолиберали и западни колонизатори. С една дума: ”Соросиада” – явно по подобие на позабравения роман  на Константин Гълъбов „Гологаниада” (спомняш си, преди време говорихме за него).

Ала глупостта и безумството край нас изобщо не настройват към хуморески. Ето защо те запитах в началото дали ти, изобщо мислещите хора в БСП, си давате сметка какво вършите.

3.  И най-важното: „колко Българии има” (както питаше в един свой разказ Деян Енев)?  Колко наистина? Две, три или повече? Една на хората, докарани в автобуси  в София (и сбрани с надница – дано поне са им я платили!). И друга на онези, дръзнали да се нарекат граждани (остана ли обаче грях, в който по тази причина още да не са ги обвинили). Една от „февруари” (гневна, но немощна политически). И друга – „юнска” (станала фактор по силата на моралното си безпокойство). Една, носталгична по миналото и все още посрещаща Червената армия, и друга – пак извинила се за потъпкването на Пражката пролет през 68, след като паметникът на същата тази Червена армия осъмна в розово. Моят отговор е ясен: но съзнавам, че той идва от средите на „лумпените”.  Затова очаквам твоето обяснение. Кажи ми: накъде ни водят стъпките на днешния  „ляв марш”, всъщност онзи знаменит „Ляв марш” на Маяковски (Левой! Левой! Левой! ), чийто рефрен, покрай евразийското ни насочване, отново кънти в ушите ни. Означава ли това, че пак вървим едни срещу други?