0
2913

Лятото на Кирил Манолов

Снимка личен архив

Известният баритон ще пее в „Трубадур“ със Софийската опера в Белоградчик на 26 юли, на фестивала „Опера на Върховете“.

С три концертни изпълнения на „Аида“ на Верди на 21, 23 и 25 юни Рикардо Мути закри сезона на Чикагския симфоничен оркестър. За ролята на Аида той покани Красимира Стоянова, Анита Рачвелишвили беше Амнерис, Франческо Мели изпълни Радамес, Кирил Манолов беше Амонасро, а Илдар Абдразаков – Рамфис.
Този сезон отново беше изпълнен с незабравими преживяния и срещи за нашия известен певец. Ето някои от акцентите. Октомври започна с „Палячи“ на Леонкавало в Пиаченца, продължи с гостуване на оркестъра на БНР за „Немски реквием“ на Брамс. Последва серия от спектакли на „Симон Боканегра“ на Верди в Инсбрук, като певецът намери време да гостува в София за същата опера. През януари пя в „Силата на съдбата“ на Верди в Пиаченца. Февруари премина под знака на „Трубадур“ на Верди в новата постановка на Софийската опера. През март Кирил Манолов отново стъпи на родна сцена за „Набуко“ на Верди в НДК с Русенската опера.
„Това лято така се получи, че останах в България. Отказах един ангажимент във Финландия. Четири години поред стоя по четири месеца в Савонлина. Реших да се върна тук и да си почина. И ето какво стана. Направих „Трубадур“ в Стара Загора, ето сега „Аида“ в Сливен, прибирам се в София за „Набуко“ на 18 юли, имам „Трубадур“ със Софийската опера в Белоградчик на 26 юли. Ще пея „Симон Боканегра“ на ММФ „Варненско лято“ на 8 август. На 30 август ще бъда на Античния театър в Пловдив за „Аида“. И след това започваме репетициите за премиерата на „Фалстаф“ в Пловдив“.

Разговарям с Кирил Манолов преди спектакъла на „Аида“ на Верди представен, на античната крепост Туида над Сливен. Открито през 80-те години на ХХ век и социализирано преди няколко години, това място не е сред най-популярните туристически атракции. Намерението да се превърне във фестивална дестинация е много добро и се надявам да се осъществява всяка година. Идеята е на родения в Сливен известен български тенор Камен Чанев. Събитието се случи с обединените усилия на общината и екипа на Старозагорската опера. Бяха изградени сцена и трибуна с около петстотин места. Струва ми се, за това първо представление бяха дошли доста повече зрители, които бурно аплодираха изпълнителите, сред които имаше и двама сливналии: тенорът Камен Чанев – Радамес, и Даниела Дякова – Амнерис. Таня Иванова беше Аида, Ивайло Джуров – Рамфис, Александър Марулев – Фараон, Елена Петрова – Жрица. Диригент беше Ивайло Кринчев, а режисьор – Огнян Драганов. Спектакълът, за който освен хора и оркестъра на Старозагорската опера бяха поканени школата за оцеляване „Бага-Тур“ и деца от балетна школа „Адажио“ и балет „Петипа“ от Сливен, беше дирижиран от Ивайло Кринчев, а режисьор беше Огнян Драганов. Поради лошите метеорологични условия екипът имаше само една репетиция, непосредствено преди премиерата. Въпреки това публиката преживя една незабравима вечер, в която блестяха някои от най-изявените български оперни певци.

Винаги сте казвали, че държите да пеете в България.

Кирил Манолов: Да, така е. Мисля, че българската публика трябва да знае за нас и единствената вина за това, че има българи, които пеят по света, а в България не ги познават, си е тяхна лична. Хората не са длъжни да знаят всичко, даже и в сегашното време, в което технологията е навсякъде. Всички научават за всички всичко чрез различните социални мрежи. Ако не те познават в родината, то вината е изцяло само твоя.

Преди да се върнете, участвахте в чудесното закриване на сезона в Чикаго. Поканата е лично от Рикардо Мути.

Отдавна имам покана от маестро Мути за „Аида“. Щеше първо да се прави в Римската опера, когато беше главен диригент там. После той се премести. И ето че сега вече успяхме да го осъществим. Най-хубавото е, че в този проект участвахме двама българи – аз и Красимира Стоянова като Аида. Подобно нещо не се случва всеки ден. Беше голямо събитие от международен мащаб, защото маестро Мути успя да събере съзвездие от оперни певци, които много трудно могат да са заедно. Трудно е така да напаснеш програмата на всеки. Няма какво да коментираме Чикагската филхармония, един от най-добрите световни състави. С Рикардо Мути е изключително удоволствие да се работи. Тази „Аида“ ще остане като едно върховно мое постижение.

Кога се срещнахте за първи път с него на сцената?

Преди доста години по време на едно турне на Римската опера в Япония със „Симон Боканегра“ и „Набуко“. Аз не пях тогава, но изкарах целия репетиционен период с него. Изглежда е останал доволен, защото през 2015 г. направих „Фалстаф“ в Равена. Това е неговият фестивал, прави го всяка година там. Имахме голям успех и оттогава се срещаме периодично.

От няколко години имате план да изпълните Фалстаф в България, ето че вече дойде моментът. 

Много се радвам, че това ще се случи в Пловдив. Надявам се някога да го изпея и в София. Премиерата ще бъде на 28 септември с диригент Павел Балев. Ние вече репетирахме малко. Сега се запознах с него. Павел Балев е изключителен музикант. Аз съм наистина впечатлен. За мен ще е огромно удоволствие да работя с него. Човек като него много рядко съм срещал и по света. Знае как да работи, изисква, има огромна информация за операта, за произведенията.

След този Фалстаф как ще започне сезонът, който всъщност не е свършвал за вас?

През октомври имам два големи гала концерта в Пиаченца, на които ще правим откъси от „Симон Боканегра“, „Отело“ и „Аида“. През ноември отивам в Санкт Петербург за „Аида“. След това започва серия от 15 спектакъла на „Риголето“ в Инсбрук. Много съм щастлив, защото в София се разбрахме да направя „Севилският бръснар“. Много обичам тази опера. Пял съм Фигаро стотици пъти. Пеех го допреди три години. Направих една продукция в Загреб, която играхме почти осем години, спектаклите сигурно са над петдесет. Пях го и в Германия. Много е важно за баритоните да пеят Фигаро. Фигаро е лекарство за гласа.

След определен период от време и възраст баритоните спират да пеят Фигаро.

Аз знам, че колкото по-дълго пееш Фигаро, толкова по-дълго ще пееш. Така са ми казвали едни по-стари певци, които са имали дълга кариера.

Кирил Манолов в „Симон Боканегра“, Сплит, 2007

Правили сме толкова много интервюта, но все по определен повод. Нека се върнем към началото. Винаги ли сте мечтали да бъдете оперен певец?

Не, не съм имал такава идея.

Кога отидохте за първи път на опера?

Не помня, но доста често ходех на опера. Без да съм бил запленен от операта, винаги съм харесвал тази музика. Сякаш съм усещал някакво предопределение на съдбата. Знаеш, че нещо ще ти се случи, и му обръщаш повече внимание. Как стана? Трябваше да кандидатствам във висше училище, защото иначе щях да вляза в казармата. Аз съм свирил на фагот и съм кандидатствал в музикалното училище. Приеха ме с фагот и имах висока оценка, но на солфежа ме скъсаха, защото там трябва да учиш повечко. Така се оказа, че човек все пак трябва да научи това, което е пропуснал. Ето, аз сега непрекъснато уча. Толкова ноти имам в главата си, толкова партии. Вече са четиридесет, и то са все големи роли. Това е много, а аз съм само на четиридесет и две години.
Сега вече си мисля, че ако знаех, че това ще бъде професията ми, със сигурност щях да поуча малко повече пиано и солфеж, защото много ми липсва това, че не мога сам да си науча партията. Понякога го правя, но ми отнема много време. Трябва ми корепетитор. Аз работя с Поли Чернева.

Освен музикално, как изграждате ролите? Те всички са сложни, обикновено свързани с конкретни исторически личности.

Аз обичам историята и много чета, не само за операта. Много е интересно, когато видиш персонажа от някоя опера свързан с действителни исторически събития. Така се изчистват образите. Такива са случаите със Симон Боканегра, Ецио, Набуко. Винаги гледам да уча освен моята партия и цялата опера. Не слушам записи, защото смятам, че това е вредно. Особено когато си по-млад певец, да слушаш старите певци, това е погрешно, защото започваш да ги имитираш и най-лошото е, че имитираш само лошите им страни.

А записите си слушате ли?

Не или много рядко. Не си харесвам записите, дори и тези, правени студийно. Намирам си страшно много грешки, несъвършенства. И се дразня.

Записите не помагат ли да се направят корекции?

Не, защото всеки път е различно и никога не зависи само от мен, защото оркестрите, партньорите са различни.

Гостувате на различни сцени и в различни постановки. Как приемате и се отнасяте към режисьорските решения? Много ваши колеги се оплакват от авангардните концепции.

Избягвам да влизам в конфликт с режисьорите, защото няма смисъл от разправии. Това е непрофесионално. Както ти си се хванал да свършиш една работа, за която ти плащат, така и той се е хванал да върши своята работа, за която му плащат. Ако не ти харесва, трябва да има куража да кажеш: „Това няма да го направя. Не мога да го направя“ и да се махнеш. Освен това ние, певците, имаме следното предимство – режисьорът стои до премиерата и после си отива, а ние сме за целия период на продукцията. Така че често адаптираме неговите решения в по-удобен вид.

Преди малко казахте, че ролите ви вече са четиридесет. Кои от онези големи баритонови партии не сте изпели по различни причини, но много ви се иска да направите?

Много ми се иска да изпея Макбет, защото мисля, че ще го направя добре. Разбира се, има роли, за които малко изчаквам – Скарпия, Яго. Май тези са от масовия репертоар. С най-голямо удоволствие бих пял „Двамата фоскари“, „Ернани“, „Разбойници“, но най-много си мисля за Макбет.

Скарпия и Яго ги отлагате. Получавали ли сте предложения?

О, непрекъснато. За Яго не толкова много, но за „Тоска“ – много често. Аз казвам: „Не пея Скарпия. Не искам да го пея“.

Докога смятате да отлагате? Така преди време казвахте и за Риголето.

Да, но когато го направих, стана истински, с много мисъл, а не само да разчитам на природа и викане. Хората затова го харесаха. За Скарпия ще почакам още малко. Може би не съм прав, може би не познавам в такива детайли партитурата, но аз подхождам с голямо уважение към всички роли и най-вече към тези, които са коронни за баритоните. Струва ми се, че Скарпия подвежда. Самият начин, по който е написана музиката, води до известно подвикване, което искам да избегна. Научих Те Deum, изпях го, но не ми хареса как го направих. Затова ще изчакам. А и сега като изпея всичко, после какво ще правя?

А от комичния репертоар освен Фалстаф и Фигаро?

Пял съм Дулкамара. Страхотна роля е. Пял съм я и в Берлин, и в Севиля, в Загреб, на много места. Правя я с удоволствие. Аз обожавам комедията. Предпочитам я пред трагедиите, но когато започнеш с драматичните партии, те търсят предимно за тях и комедиите остават на втори план. Точно затова искам да направя в София „Севилският бръснар“, за да се върна към забавното, към по-лекото.

Всъщност Фалстаф обединява двете.

Фалстаф е нещо гениално. Това е перлата в короната на Верди. За мен е най-великата опера, която той е създал. Другите са прекрасни, гениални, но както казва Мути:„Всеки път, когато уча „Фалстаф“, намирам нещо ново и това ново ме кара да ми бъде интересно. Има опери, в които стигаш донякъде и повече няма какво да изчоплиш от тях, а при „Фалстаф“ винаги има нещо, което да откриеш“. И е така. Верди и Бойто, още един гений, заради когото съжалявам, че не съм бас, за да изпея неговия „Мефистофел“, уникална опера.

Кирил Манолов завършва Държавната музикална академия в София като ученик на проф. Илка Попова. Работи и с проф. Павел Герджиков, специализира при Адриана Стаменова в Милано, както и с Оливера Милякович. Сценичния си дебют прави като Мазето от „Дон Жуан“ на Моцарт през 1998 г.
Спомням си първата ми среща с него. Той се яви на първия конкурс „Гена Димитрова“ в Плевен през 2006 г. и спечели първата награда. Последва грандиозното му представяне на 14-ия международен конкурс за млади оперни певци „Борис Христов“ в София през 2009 г., когато след спектакъла на „Набуко“ на Верди журито нямаше друг ход, освен да му присъди Голямата награда и „Златния пръстен“ на София. Започва кариерата си като солист на националния оперен театър, където дебютира през 2001 г.

„Когато започвах имах огромния шанс, че беше период на липса на баритони, било заради ангажименти в чужбина, или други причини, и се оказах сам в боя. И веднага ме хвърлиха в едни „съвсем лесни“ опери (смее се) като „Набуко“, „Аида“, „Бал с маски“, „Лучия ди Ламермур“. Но както казва моят професор Павел Герджиков, „щом те хвърлят в дълбоките води, трябва да изплуваш“. Аз изплувах. След това зад граница направих партиите, които сега ме продават – „Фалстаф“, „Симон Боканегра“, „Силата на съдбата“.

В творческата му биография има над петнадесет премиери на „Фалстаф“. „По едно време пеех само Фалстаф“ – казва певецът. В Хамбург, Будапеща, Берлин, в различни градове на Италия и Испания. Към споменатите дотук в разговора ни опери ще добавя „Сватбата на Фигаро“, „Бохеми“, „Фауст“, „Луиза Милер“, „Травиата“, „Джани Скики“, „Мантията“, „Манон Леско“, „Мадам Бътерфлай“, „Любовен еликсир“, „Кармен“, „Селска чест“, които е изпълнявал в различни оперни театри по света.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияСемруг
Следваща статияОнзи