0
5147

„Лято“: залези и ленинградски рок

„Лято“

Лето! Я изжарен, как котлета. Время есть, а денег нету, Но мне на это наплевать. Лето! (Лято! Изпечен съм като пържола. Има време, пари – не, но не ми пука. Лято е!“(из песента „Лято“ към саундтрака на филма)

Някъде в девети клас открих за себе си музиката на Виктор Цой. Баща ми живееше в СССР и ми изпращаше руски плочи по списък. Винилът на група „Кино“ – „Нощ“ (1986), и до днес се пуска в дъждовните неделни следобеди. В XII клас от едно пътешествие в Русия се сдобих с албум на група „Зоопарк“ – „Бяла ивица“ (1988). На гара Черновци имаше проверка, скоро влизахме в Румъния. Войниче-граничар ме попита какво нося в кутията? „Плочи“ – казах. До „Кино“, „Зоопарк“ прилежно стояха и други герои: Жана Агузарова, „Бригада С“, „Центр“, „Вежливый отказ“, „Наутилус Помпилиус“, Дейвид Боуи и преоценен албум на „Тангра“ с незабравимата песен „Оловният войник“. Войничето въздъхна, погледна ме скептично и си тръгна. Какво да се очаква от един дарк уейв с обръснат тил и топирани коси в стилистиката на Робърт Смит от „Кюър“? Тогава бях влюбена във филма „Асса“ (1987) и в песните от албума към филма, а после случайно открих плочата в единствения магазин на Балкантон във Варна, съществуващ до началото на 90-те…

Днес вече не се вълнувам от руския рок, единствено изпълненията на Земфира ме връщат в годините, когато вярвах, че песента на Цой „Искам промяна“ може да се превърне в реалност.

„Лято“

Ето защо за мен бе важна срещата с филма на Кирил Серебренников. „Лято“ (в програмата на СФФ) не е биографичен филм, въпреки че в основата на сюжета му има реални факти – Виктор Цой преди да се превърне във фронтмен на „Кино“ е скромен, тих, леко невзрачен поет, който пише по „детински“ песните си, почти на шега. Срещата му с Михаил Науменко (вокал и лидер на група „Зоопарк“) е важна, защото Михаил го въвежда в атмосферата на ленинградския рок енд рол и му помага да намери своето място, своя глас в тази среда. „Лято“ е посветен „на всички, които обичаме“, и е създаден по спомени на Наталия Науменко – спътница на Михаил. Режисьорът Кирил Сребренников не успява да завърши филма си, защото е арестуван и обвинен, че е присвоил държавни пари. По подобие на колегата си по оръжие Джафар Панахи, Кирил продължава да твори, въпреки домашния арест – миналата година в менижирания от него „Гогол център“ имаше премиера на спектакъла му „Барроко“. Как точно е направил „Барроко“, за мен си остава загадка, защото схемата чрез посредник-адвокат да раздаваш задачи на актьорите, ми се струва невероятна, но в киното и в театъра всичко е възможно!

„Лято“ бе един от претендентите за Златна палма 2018, получи награда за саундтрак от Кан. Ако имаше Златна палма за операторско майсторство, то със сигурност Владислав Опелянц щеше да се конкурира с още един отличник от Кан – „Студена война“ (реж. П. Павликовски). Определено 2018 е година на черно-белия арт кадър. Камерата на Опелянц деликатно краде от диханието на града, от душата на задимените комуналки, от простора на морето и пясъка и понякога облича в синьо сънищата на Пънка (невротично-прекрасен Александър Горчилин). В този свят на музика и поезия, пънкари и рокери живеят заедно, опаковани от мъглата на абсурдната система. Те заедно отглеждат децата си и заедно пият молдовско вино. „Лято“ е ретро ескейпски разказ за любов и музика, нежна история за приятелството и за свободата да бъдеш себе си. Донякъде „Лято“ е мюзикъл, донякъде драма и донякъде сън – анимационните кавъри върху песни на Дейвид Боуи, T. Rex, Sex Pistols, Talking Heads, Mott the Hoople, The Velvet Underground и др. са вътрешните монолози, топъл бунт на младостта. „Лято“ въздейства като „Всички песни са за любовта“ на Кристоф Оноре, в „Лято“ има много от тази френска фина нишка на отказ от конформизма и изтънчена чувствителност, защото героите Витя, Майк и Наталия споделят общи чувства, доверие и любов. В този филм няма амбициозни до наглост максималисти, всеки е себе си, всеки търси своето „днес“, не хитрува, всеки е в своята младост, която бързо отлита (Цой умира през 1990 г., а Науменко през 1991). Всички те са влюбени, те са музиканти, които не говорят с патетика за любовта си, те са идеалисти, които осъзнават, че не могат (засега) да променят системата.

Тео Ю като Виктор Цой е интровертен, може би не достатъчно уверен, но пък подсказващ скрития импулс в душата на поета. Роденият в Германия кореец може и да припознава Виктор Цой като побратим заради общия корейски корен, но произходът не е гаранция за дълбочината на актьорската интерпретация. Все пак похвално е старанието на Тео Ю да научи репликите си и да се опита да вникне в музиката на Цой. Музикантът от Якутия Петер Погодаев записва песните на Цой, Денис Клявер дублира Тео Ю, а Герман Осипов от група „Звери“ изпълнява партиите на китарата му. Фронтменът на група „Звери“ Роман Билик като Михаил Науменко владее екрана. „Лято“ не е филм за Виктор Цой, а импресия за човека на изкуството, за търсачеството и за музиката, която се ражда от свободния дух.

„Лято“

В „Лято“ няма да откриете динамични сътресения, тук всичко се случва плавно, постепенно, дори любовният триъгълник между главните персонажи нежно подрежда своята интрига. „Лято“ е кинематографичен стих за залези и изгреви, за Ленинград, видян от покрива на стара сграда. „Лято“ е внезапно открадната целувка край Финския залив, „Лято“ е концерт, в който чувстваш, че си жив. В „Лято“ има лекота, благодарение на музиката, на разбирането за музиката като полет. „Лято“ има и своя Борис Гребенщиков (група„Аквариум“). Неговата философия за живота се прилепва върху кожата на Скептика (Александър Кузнецов), който снима филм за Витя и Майк и през цялото време се появява с надпис: „Това не е било!“. Промяната не е била, музиката не е била, въображението е ехо – скоро ще свърши и това лято.

Цой се влюбва в Наташа (Ирина Старшенбаум), но тя е вярна на Майк („Защо ми е Мик (Джагър), когато имам своя Майк“). Наташа редовно ходи на концертите на „Зоопарк“, рисува плакати със сърца, които патрулиращите изземват, а след концертите се прибира в квартирата, за да гледа малкия наследник на Майк – Наташа е приказка! Тя е търпелива, добра, умна, красива, но е силно привлечена от загадъчния Витя. Майк предчувства, че нещо се случва и съвсем естествено разсъждава с Наташа за последствията. Разсъждава спокойно, трезво, без скандали, без излишни жестове – тихо, мъдро, като на кино!

По подобие на Алексей Герман-Младши в „Довлатов“ и Серебренников предпочита езоповския език, чрез който да реконструира миналото. За разлика от скучноватия и на места зациклящ „Довлатов“, „Лято“ е жизнен филм, с емоционален заряд, защото е насочен към публиката. „Лято“ вероятно ще бъде много по-интересен на онези, които въобще не са чували за „Кино“ и „Зоопарк“, но биха искали да се гмурнат в шума на 80-те, да усетят заседналия аромат на заключеното в спомени време.

В „Лято“ маргиналът от провинцията Цой се променя, развива, напипва пулса на времето, а иконата на „Зоопарк“ наблюдава с депресирана емпатия процеса на промяната. Лениградските каубои в рока рисуват на ръка плакати на своите вдъхновители от Запада, разменят си тетрадки с преводи на песните им, фантазират, че някога ще присъстват на техните концерти, обменят си плочи, закупени от черния пазар – достоверна е тази атмосфера на колективния блян по другото. И моите приятели имаха същите дилеми, когато презаписваха касети с музиката на „Депеш Мод“, „Кокто Туинс“, „Сиукси енд дъ Баншис“.

Съветската реалност в „Лято“ е като разтопено ескимо. Никой не взима на сериозно ритуалите на цензурата – сцената с утвърждаването на текстовете на Цой за приемане в рок-афиша на клуба показва отношението на режисьора към властта – дамата от Главлит (Юлия Ауг) с облекчение се съгласява, че песента „Безделник“ на Цой е критика на тунеядството в СССР, а „Осмокласничка“ е протест срещу половата разпуснатост на Запада, който влияе зле на съветските девойки.

„Лято“ може би е руският вариант на „През вселената“ (2007), в който Джули Теймор възкреси хипи културата и спомена за „Бийтълс“. Филмът на Кирил Серебренников е прекрасен със своята чистота и семплост. Ако го съпоставим с предишните творби на режисьора, някои от които адаптации на пиеси („Да играеш жертвата“, „Ученикът“), и капсулираните в себе си „Юриев ден“ и „Измяна“, то „Лято“ е най-доброто лично филмово постижение на Серебреников.

„Лято“ е филм за романтиците, а онези, които не откриват нищо съществено в него, бих посъветвала да си преговорят „Аз крача из Москва“ – черно-бялата класика винаги си остава модерна. Всичко отлита неусетно, а киното съживява секретния код на посланията в бутилка.