Тя си отиде на 90 години, след като се скри от света преди две десетилетия поради прогресивно унищожаващата я тежка болест. Този път наистина, за разлика от 1988 г., когато „Льо Монд“ я „погреба“ на първата си страница, а тя с присъщата си ирония отговори с думите на Марк Твен: „Вестта за моята смърт е силно преувеличена“. Главният редактор ѝ изпраща 500 „червени от срам рози“, за да поправи грешката. Днес с тази тъжна вест започват всички италиански телевизионни канали, първите страници на националната и световната преса.
Скланят глава премиерът Марио Драги: „Актриса с голяма ирония и необикновен талант, тя покори поколения италианци с остроумието и красотата си. Донесе престиж на италианското кино по света“. Министърът на културата Дарио Франческини: „Сбогом на Моника Вити, кралица на италианското кино“. Нейната колежка София Лорен: „Съжалявам и тъжа, отиде си една голяма актриса, огромна загуба не само за киното, но и за всички нас. Последният път, когато я видях, беше много отдавна, на погребението на Мастрояни“.
Родена като Мария Луиза Чечарели в Рим на 3 ноември 1931 г., тя завършва Националната академия за драматично изкуство (1953) и започва да играе в театъра – Шекспир, Молиер, Брехт. Дебютира в киното с малка роля в „Адриана Лекуврьор“ (1955) от Гуидо Салвини. След това идва дублажът и докато Моника дава гласа си на Дориан Грей във „Викът“ на Микеланджело Антониони, той произнася фразата, която променя кариерата и живота ѝ: „Има красив тил, би могла да прави кино“. Един след друг идват четири филма, които я превръщат в мълчаливата муза на Антониони и оформят „тетралогията на некомуникативността“: „Приключението“ (1960), „Нощта“ (1961), „Затъмнението“ (1962) и „Червената пустиня“ (1964) – четири различни, но и подобни жени, четири вариации на една и съща тема. Само Антониони е способен да „сложи“ в устата ѝ бодливите реплики „болят ме косите“ и „водата е тъжна“. С него, спътник и в живота ѝ, Вити влиза директно в историята на киното, става красивата модерна руса муза, предизвикала спорове в Италия. Успехът в Кан на „Приключението“ е отплата за всичко.
През 1968 г. Вити е поканена за член на журито на фестивала в Кан, но се отказва в знак на солидарност с протестиращите от Новата вълна. Именно в този момент и след края на историята с Антониони тя прегръща идеята за комедия благодарение на Марио Моничели, който ѝ поверява роля в „Момичето с пистолета“. Успехът е огромен. С дрезгавия си глас става остроумна и брилянтна комедийна актриса.
След като изпробва и авторското кино на Джоузеф Лоузи, Миклош Янчо, Луис Бунюел, Вити създава невероятна комична двойка с популярния Алберто Сорди („Любов моя, помогни ми“, „Аз знам, че ти знаеш, че аз знам“). Актрисата никога не изоставя театъра, който си остава първата ѝ голяма любов. За 35 години се снима в 55 филма, завладява телевизионната публика, написва две автобиографични книги, подписва единствената си режисура („Тайният скандал“,1990). Обсипана е с безброй национални и международни награди, между които пет Давид на Донатело за най-добра актриса, три Сребърни ленти, четири Златни глобуса, Златен лъв за цялостна кариера във Венеция, Сребърна мечка в Берлин.
И точно по време на петия си филм с Антониони, „Мистерията на Обервалд“, започват признаците на коварната болест. Моника Вити изчезва бавно в забвение, което нито тя, нито вярната ѝ публика заслужават.
