0
979

Мавзолей

Съвсем случайно стана така, че точно вчера, в ранния следобед, бях част от километричната опашка на граничния пункт между Косово и Сърбия при Подуево. Леките и товарните автомобили се редят там заедно, в една-единствена колона и минават паспортен контрол на една-единствена будка. Всъщност на две, подредени една след друга – косовска и сръбска.

В горещината на превалящото августовско пладне и сред бумтенето на работещите заради климатиците двигатели чух по сръбското радио, на което бях попаднал, какво са си разменили през медиите Тачи и Вучич по въпроса за бъдещето на Косово. За вариантите с подялбата или размяната на територии, за обособяването на етнически сръбските общини по модела на „разграничаването“, според израза на сръбския външен министър Ивица Дачич, за неизпълненото от косовските власти до момента обещание за известна автономия на тези общини и т.н, и т.н.

Слушах тези вести, които бяха така централни по значение за Европа и света в този момент, и се опитвах да възстановя в паметта си какво ме накара да избера пътя през Кукъс, Прищина и Ниш вместо този през Елбасан, Охрид и Кюстендил.

За двата часа, които изкарах в опашката на границата при Подуево, се нагледах на нещо такова: деца, най-голямото от които не изглеждаше на повече от 14 години, сновяха между колите и камионите, за да предлагат тиквени семки, малини, дъвки, печена царевица и лешници в мрежести торбички. Имаше една двойка момиченца, които работеха заедно. Приликата в лицата и косите беше еднозначна – сестри. По-голямата ми се видя около осемгодишна, по-малката нямаше повече от шест. Това дете държеше в ръцете си кръгла кутия с тиквени семки, повдигаше се на пръсти, за да я виждат от колите, и питаше: „Fara kungulli?“. Струйките пот бяха оставили по лицето на това дете бели пътеки през плътния слой тъмен прах, покрил всичко под сламено русите коси. Прахта на това място идва от разкопания път, който е в процес на разширяване. Очевидно с идеята да се превърне в автострада, широка поне колкото магистралата Дж.Ф.Кенеди.

Ако идваш от Прищина, сградата от стъкло на три ката с надпис Терминали доганор ще ти остане вляво преди пункта.
От време на време децата, които не спират да обикалят автомобилите (нали за два или три часа човек може и да огладнее, може така да му писне, че да му се прииска тиквено семе), оставят за малко задълженията си и започват да хвърлят камъни в плиткия гьол, образувал се в изкоп с идеално кръгла форма, който сигурно трябва да послужи с нещо за построяването на новия пункт. Той е докаран до някакво междинно състояние, в което сиво-черните метални колони на конструкцията стърчат на около 20 метра височина. Щяха съвсем да наподобяват остатъци от древен дорийски храм, ако не бяха все още неотстранените от модулите найлони и недовършената костна система на предвидения покрив.

Двете момиченца гледат втренчено как по-големите момчета мятат парчета чакъл във водата. Отнасят се за малко в мисли, преди звукът от гуми на тирове, които изпращат зад себе си прах и камъчета, да ги върне към работния делник и семките.

Тялото на новия пункт е почти изцяло изградено. Облицовано е със скъп камък, а малките прозорчета са тъмно сини и непроницаеми. Изглеждат блиндирани.
Змията, която сме създали със колите си, се размърдва. Пъплим и виждам до себе си ясно информационната табела за строежа на квази дорийския храм. Съфинансиране от Европейския съюз. Не можах да прочета, че шрифтът беше дребен, но ще си позволя спекулация: между 750 000 или 1 000 000. Обърнах лицето си на другата страна и видях как двете най-големи момчета (сред продавачите), тези 13-14-годишните, бяха опрели едно в друго челата си и се гледаха страшно. Раздорът беше заради вниманието на клиент в бяло SUV с швейцарска регистрация и косовски водач. Размина се.

В същото време по-голямата от двете сестри крачеше с тежка мъжка стъпка покрай мантинелата, като перваше с ръката си прорасналите високи треви. Спря се, взе парче от някаква изсъхнала тръстика, застопори края ѝ в ямката на рамото си, прицели си и стреля хладнокръвно. После хвърли празното оръжие и отде да подбере сестра си.

Не съм нито наивник, нито представител на неправителствена организация с тесен кръгозор и нищожен теренен опит. Но се питам дали тези 750 000-1 000 000  евро, отпуснати за дорийското КПП в Дардания, не са можели да отидат за програми по реално намаляване на безработицата в Косово и за други социални проекти. Не се съмнявам, че се отпускат много пари и за такива дейности, но не доумявам защо знамето на Европейския съюз трябва да стои на табела, която известява за строителството на мегаломански здания за гранична администрация в състав от двайсет души. Добре ли говори това за загрижеността на Европейския съюз към проблема със Западните балкани и бедността там? А престъпността? Ами ако вземат да променят трасето на границата? Къде ще отидат тогава парите за металните стълбове, скъпия облицовъчен камък и тъмносините блиндирани прозорци?

Предстои да видим как Вучич и Тачи ще предлагат тиквено семе, малини и лешници пред различни врати. И в крайна сметка ще се реши съдбата и на футуристичния недовършен дорийски храм край Подуево. Но нали всички сме съгласни, че съдбата на двете сестри с прашни лица е важната.

Странна работа! Югославия си отмъщава посмъртно. Защото грандоманията и изхвърлянията като това с пункта край Подуево са маниер, узрял в югославска закваска. И както Югославия през 80-те се обрамчваше гордо с митници, месинговите покриви, които струваха стотици хиляди германски марки, така и днешно Косово строи своите гранични мавзолеи на празната надменност. Но трябва ли върху тези паметници на югословското по дух безумие да личи и знакът на Европейския съюз?  

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияОчаквайте новата „Култура“
Следваща статияЛятото не е време за кино