Минах през пазара „Красно село”, да си купя нещо домати, нещо череши, туй-онуй. Завих по навик и към онова ъгълче, където, сбутана до бараката на контрольора, има една сергия, на която продават български ябълки. Истински български ябълки, с нетърговски вид. Там например намерих веднъж от оня бял сорт, който раждаше нашата ябълка до чешмата на село и каквито ябълки никога не видях повече. Когато бяхме малки с брат ми, ги събирахме от земята. Когато попораснахме, се катерехме на чешмата да стигаме клоните и ги беряхме още зелени. А баба ни викаше: „Не бива така. Изчакайте ги да узреят”.
Но ние не можехме да чакаме.
Никога няма да забравя този вкус на родно, кисело и сладко едновременно, сочно, неповторимо. Кога беше това? Беше преди сто години.
Но този път нямаше вече на сергията богат избор от български сортове. И тук бяха наредени чуждоземските сортове, големи, лъскави, издръжливи. Сортове като гюлета, като че ли не от Италия, Гърция или Полша, а сякаш от някаква огромна обща градина – огромни, лъскави, безвкусни. Всъщност нямаше никакви български ябълки. Освен в една щайгичка. Дребни, сбръчкани, с кафеви петна.
– Дайте ми едно кило – казах. – Откъде са ябълките?
– От Калугерово – каза жената.
И докато после вървях в жегата, се сетих откъде ми беше познато името на селото. От един отдавнашен репортаж, който писах навремето във в. „Сега”. Една сръбкиня всяка година кани пръснатото си по света домочадие в двора на Калугеровския манастир. Тя намерила тук подслон, когато избягала от Сърбия заради войната и бомбардировките. Цялото й семейство също се разпиляло, кой в Гърция, кой в Кипър, кой по Франция и Германия. Тя също заминала после и се установила в Кипър. Но всяка година в един уречен ден събира домочадието си в двора на Калугеровския манастир.
В една от последните златни недели на октомври, в деня, когато православната църква чества иконата на Божията майка „Всех скорбящих Радост“, Калугеровският манастир „Св. Никола“, намиращ се в землището на с. Калугерово на магистрала Тракия, посрещна гости от Сърбия, Кипър, България, Франция, Германия. Виновник за тържеството бе сръбкинята Раинка Потребич и синът й Небойша, който този ден навърши 28 г.
Преди шест години Рени, както я наричат приятелите й, и синът й намират убежище именно в този манастир, след като напускат Сърбия в навечерието на войната в Косово. Двамата изкарват лятото тук и после заминават за Кипър. Там Рени се захваща с ароматерапия, а синът й записва да учи бизнесадминстрация. Но сърцата им остават в Калугеровския манастир.
Сега Небойша вече трябва да гони четиредесетака. Не знам какво се е случило с Раинка и сина й през следващите над десет години. Но помня, че тогава я помолих да ми изпрати от Кипър икона на св. Спиридон Тримитунтски. И тя ми изпрати. Тази икона ми остана за спомен от сръбската майка Раинка.
Раинка е родена в малкото село Йовац, община Владичин хан, в Сърбия. Шестгодишна сънува сън – че ще се омъжи за хубав човек, но малко след раждането на сина им мъжът й ще почине. „Така стана всичко, разказва Рени. Дойде време да се омъжа. Намерих си същия човек, кой го бех видела в съня ми. Запознах се и веднага се оженихме с него. Кога се роди дете, на 15-ия ден от раждането, аз видех същия сън. И видех, че това, кое съм видела како малка, на 6 годинки, е истината. Викам си – това е, кое трябва да стане сега. Молих се много на Господа. Викам – не искам това да стане. Това е много болно, това за мене е голема скръб. Аз, викам, не мога това да го преодолея, не мога да го приема. Не както жена що е останала без съпруг, но като майка на сина си, че мой син не може да запомни баща си. И ще расте отделен от тази дума баща. Мъжът ми се казваше Радисав. Той катастрофира през 1978 г., месец след втория сън… и почина. Детето беше на година и половина. И аз си казах: Няма Бог. Кога казах няма Бог, почнах да чувствам една страхотна болка в душата. Това трая до един ден, когато казах – не мога повече. И казах – Господи, предавам се на волята ти. Така започнах да се изправям на крака. Все се молех – да си върна вярата обратно, както вярвах като малка. Да се върне онзи мой детски юбав свят с моя Бог и с Майка Богородичка.“
Междувременно жените сервират обяда – сръбската гозба боб на фурна с лук, лазаня по кипърски с пилешки хапки, български лютив гювеч, турски сладкиш и нашенска баница с яйца и сирене за десерт. Когато всичко е сервирано, Раинка Потребич застава права до масата и вдига чашата си, пълна с тежко пазарджишко вино. Всички присъстващи също се изправят.
– Живели, Небойша!
– Живели, мамо!
Оттогава изтече много вода.
Сигурно никога няма да се сбъдне мечтата на Раинка за „юбав свят”, където държавите да споделят само гозбите си, а не куршумите.
Защо е така, не знам.
Нашите майки все повече се свеждат към земята, сгънали като в кърпа и вързали на възелче мечтата си за един „юбав свят”.
Наскоро ми попадна стихосбирката на босненско-херцеговинската поетеса Ферида Дуракович. Това се случи благодарение на нашата поетеса и преводачка Людмила Миндова, иначе нямаше да знам за тази книга. Стихосбирката се казва „Дълга е нощта” и е на издателство „Панорама”. Преводът е на един от най-добрите – Христо Попов. Вътре има една поема за майката.
Слушайте сега. Чуйте.
ВСЯКА МАЙКА Е ДЕТЕ ЧУДО
1.
Когато набързо се изнасяхме от къщата ни в покрайнините на града, завинаги, взех със себе си няколко любими книги, дамския несесер и бельо. Тя носеше два плика с храна.
Попитах:
Какво носиш, мамо? Онова, което е нужно на всички, каза. После, през летящите гранати и куршуми отиде до градината и донесе за внуците салата, лук, моркови. Не те ли е страх, я питам. Не, сине, отговори ми. Аз само помислих за децата и Бог ми отвори път. ТОВА Е.
4.
(…………..)
Оставя кибрити до леглото ми, по рафтовете, по столовете. Става през нощта и отново запалва кандилото в коридора: знае, че се страхувам от тъмнината, та светлината да ми е под ръка. Изобщо не спи, а по цяла нощ със своето майчинско, грижовно ухо се ослушва над целия град, в четирите посоки, дишаме ли, дали сме завити, сънуваме ли лош сън, боли ли ни нещо… ТОВА Е.
6.
Като пригърми около небостъргача, се скарваме. Не искам, казвам, на стълбището, нито в мазето, по-добре се чувствам като чета, докато падат снаряди. Добре тогава, казва тя, и аз оставам с тебе. И сяда до мен, а знам, че умира от страх.
Седи, докато толкова ме ядоса, че и аз излизам на стълбището или в мазето. Нищо по-твърдоглаво не съм виждала в живота си. Или ще ме настани на сигурно място, или и нея няма да я бъде. ТОВА Е.
8.
Към Господ имам някакво безбожно, пресметливо отношение. Тя – не. Като отплата тя само моли Господ поне веднъж да може да ни събере пак всички при себе си, живи и здрави, в своята къщичка на края на града (!) и да ни поднесе онази своя, мамина сирница, от която в съботите преяждахме, а после оставяхме на нея да измие съдовете и да събере счупените и разхвърляни вещи, които само в нейната къща внуците можеха да чупят и разхвърлят. ТОВА Е.
10.
И непрекъснато, упорито, безпогрешно сънува един и същи сън. Че се е върнала вкъщи, а къщата цяла-целеничка, нейните цветя наоколо, котаракът спи на стария фотьойл на верандата, тя излиза от къщата ведра, окъпана, събота е и ние ще дойдем на обяд, а надвечер на скара, а тя някак си не смогва да свърши всичко, и я обзема и я души някакво безпокойство, и се събужда – в полуделия военен августовски ден, изпотена и ужасена, в чужда къща, в чуждо легло, а там, зад небостъргача, трещят гранати и разбиват парче по парче нейното старо сърце.
Ами това е.
