0
4701

Майстора и Маргарита

Защо у Булгаков неведнъж се вплитат и развиват мотивите на дяволщината? Тук има някакво дълго пристрастие на автора, напомнящо ни Гогол.

„Ох, колко неповторим е този човек и колко е ужасно, че не се срещнаха с Михаил Афанасиевич – това би била голяма дружба, близост, пълно разбиране помежду им…” Така пише в дневника си Елена Сергеевна Булгакова. До главното чудо в нейния живот – излизането на „Майстора и Маргарита“ – остават тогава още няколко години, но ръкописа вече са прочели кръг от избрани. И в него безусловно влиза Александър Солженицин. Бъдещият нобелов лауреат не скрива възхищението си. Представеният по-долу текст – част от очерка „Моят Булгаков” – е едно от съчиненията на Солженицин в „Литературната колекция”, което, заедно с други записки на автора и материали, посветени на неговото литературно наследство, е публикувано на страниците на второто издание на сборника „Солженицинские тетради“.

* * *
(Романът е завършен през май 1938 г. Но и на смъртно легло М.А.[1] все диктува поправки.)

Разбира се, Майстора… ме зашемети, както и всеки друг читател след това, създаде ми работа за мислене. Цялото описание на съветска Москва от 20-те години – това е „обичайният” неподражаемо блестящ, точен, неопровержим Булгаков – тази картина не може да се скрие с никаква съветска руменина – нито един квадратен сантиметър нито за век. Над писателската среда Булгаков издевателства фойерверъчно – домът на Грибоедов, Массолит, Перелигино (Переделкино), колоритният Арчибалд Арчибалдович, „косата му, черна като гарваново крило, била превързана с алена копринена кърпа”[2] – ярко и хубаво, но се хвърля в осмиване, твърде праволинейно – от злост. Разбира се, ССП[3] си е изпросил сатирата.

Клиниката на Стравински – като евфемизъм за арестуването. Серията разгромителни доноснически вестникарски статии (колко вярно: „Нещо рядко фалшиво и неуверено имаше в тях, независимо от страшния им и уверен тон”) е била достатъчно основание за арестуването на Майстора, Алоизий Могарич е подложен като битова възглавница, за да отклони пресата и ГПУ. – Ярка е сцената в Торгсин („откъде да вземе бедният човек валута?”) И ето къде нечистата сила се изявява като осъществител на справедливостта. – А сцената с отнемането на златото в ГПУ, макар и разгърната с буйна писателска фантазия, предизвиква донякъде чувство на съмнение и притеснение: материал ли е това за такъв хумор, онова е било твърде страшно, за да се изобразява така забавно. – Проследява се, разбира се, замисъл и в това, че нечистата сила и ГПУ извършват на различни места сходни опустошения, измитат хората един след друг.

Тук той буйства с фамилиите, нарушавайки мярката: Покльовкина, Двубратски, Непеременова (Щурман Жорж), Загривов, Иероним Поприхин, Квант, Чердакчи, Полумесец, Богохулски, Йохан от Кронщад, Ида Херкулановна, Аделфина Будзяк, Боба Кандалупски, Ветчинкевич[4], но все пак да влезем в положението на автора всички тези Берлиози и Римски трябвало някак да се замаскират.

И в този – вече по същността си бесовски съветски живот – без всякакво усилие от страна на художника, естествено се вписва цялата дяволска компания като своя – и така, отново естествено, се оказва на няколко градуса по-благородна, отколкото съветско-болшевишкото, мерзостно, чак до отврат.

От несъмненото родство на Булгаков с Гогол е могло да се очаква нещо подобно. В Похожденията на Чичиков смешникът е наречен сатана. На разни места от различни съчинения току се закача Булгаков за арията на Мефистофел от Фауст, повтаря я даже прекомерно. След това – цялата Дяволиада, където Калсонер вече се превръща в черен котарак – но това още не е сериозна дяволиада. За пръв път сериозно е тук.

Какво е могло да го увлече така силно в тази тема? Отклонявам (мисълта) за някаква вродена склонност или мистическа връзка. А мисля следното: изпитвайки тежко върху себе си още от Гражданската война гръмотевиците на революционната колесница, едва оцелявайки при болшевиките след своята доста случайна белогвардейщина, укривайки се, прикривайки биографията си, гладувайки в Москва, с отчаяние пробивайки си път към литературата, изпитвайки цялата смазваща тежест на режима и на литературната мафия – трябвало е той да мечтае някак за меча на справедливостта, който някога би паднал върху всички тях. И вече не може да мисли справедливостта като Божия – а ето – като дяволска! Отчаянието на Булгаков от съветските години е несподелено от никой, от нищо неразрешимо – а само от нечистата сила. Майстора го казва направо: „Съвсем ясно е, че когато хората са напълно ограбени като нас двамата, те търсят спасение в отвъдните сили!”.

Освен тази силна жажда на автора за поразяващо наказание няма никаква друга сериозна мотивировка за пристигането на Воланд в Москва. Измисленият предлог, че иска да погледа московчаните, събрани в множество, не върви. Че човешката природа не се е изменила и в съветско време, на Воланд и тъй би трябвало да му е ясно, и без екскурзия в Москва.

Сатаната в този роман е единственият силен, честен, умен, благороден – в света на фалшивите и непълноценните. Та нали не е случаен епиграфът от Фауст: „Аз съм част от силата, която желае зло, а все добро твори!”. Та нали в съветските условия нечистата сила може да изглежда като освобождаваща, а пък в сравнение с ГПУ – направо като силата на Доброто?

Много добри са детайлите във външността на Воланд: едното око – зелено, безумно, другото – черно, пусто и мъртво, като вход в кладенец на тъмнината; изкривено лице, загар завинаги е покрил кожата. Накрая – черна ръкавица с разрез – (нокти?). – Коровиев, тези кокоши перца на мустачките, пенснето без едно стъкло, дрънчащият глас – и после особено ефектното му преобразяване в тъмновиолетов рицар с неусмихващо се лице. – Убиецът Азазело – зъб, стърчащ от устата, око с перде, крив, огнено риж. – Всичко това авторът е трябвало да си го въобрази живо, в пищно разнообразие. Котаракът е над всякакви похвали, а всичките четирима заедно съставляват даже някаква хармония, хор.

Много са блестящите сцени с белѝте на нечистата сила: първите действия в квартира 50; номерата на Коровиев (глава 9), много изобретателно; разправата с Варенуха (глава 10); сеансът на магия във Вариетето (12), блестящо; мъките на Римски (14); краят на квартира 50 (27), котаракът стреля; Коровиев и котаракът в Торгсин и в дома на Грибоедов (28). А балът у Сатаната поразява с неизчерпаема фантазия. (И между другото, кой е наказан на този бал на убийците и отровителите? – Само доносникът, барон Майгел, тоест доносниците са по-лоши и от отровителите – както и душителите на литературата.) – Маргарита на гости на Воландовата свита – средна работа; оригинално е само това как се разраства помещението на квартирата, а шахматната партия и номерата на котарака са прекалено смешни. Най-първата сцена на Патриаршите езера е много силна при първо четене, а при третото вече ми се стори пресилена. – А преследването на свитата на Воланд по Москва от Иван – това е прекаляване, смешен комизъм, само котаракът с копейката е добър. – Още по-пресилена е глава 17 – сако без глава, хорово пеене под хипноза (символ на цялото съветско битие?), но не е оправдано сюжетно: за какво ѝ е на нечистата сила това? Булгаков тук се е разлудувал. Че и глава 18 – чичото от Киев – отначало е смешно, а после вече не, неводещи доникъде забавления на бесовете. – А преобразяването на всички в последния полет – това е почти химн за Сатаната.

И цялото самоуправство на дяволщината би предизвикало само кикот и никакъв душевен протест, ако от време на време с изкована, каменна, предизвикваща тръпки стъпка на фразата, в тази книга не се въвеждаха глави от евангелската история – и то така не по християнски видени! Защо редом с това дръзко, победно, подсвиркващо сатанинство се въвежда Христос, лишен от своя истинен, привичен за нас облик, такъв жалък, принизен и дотолкова без своята душевна и умствена висота, чрез която Той е греел между хората? И защо чак толкова – без същността на християнството? В следващите години, при препрочитанията, тежкото чувство се усили. Ако и евангелският сюжет да не е видян през очите на Воланд, то през очите на съвършено атеистичната интелигенция. (И това го пише синът на богослова – вярно, и ожесточен, и задушаван повече от петнадесет ранносъветски години.) Естественото обяснение – това е историята и практиката на създаването на тази книга. Както ми е разказвала Елена Сергеевна[5], Булгаков я е писал съвсем не за отдалеченото бъдеще: той носел надеждата да я отпечата в съветски условия – макар че как?… Илф и Петров, приятели от Гудок[6], са знаели за този роман и са обещавали някак да помогнат на Булгаков (но не са помогнали с нищо). Ако сега се пренесем обратно в началото на тридесетте години, който добре ги помни, и заедно с автора прочетем книгата в онези години, в онази обстановка – ами че това е почти християнски подвиг: да посмееш да заявиш, че Христос въобще го е имало (че нали Него изобщо не го е имало. И че Той не е мит и е бил искрен, добър и не е носел никакъв „опиум за народа“). Даже в този унизен облик Иешуа разрушава атеистичната комунистическа лъжа!

Но: в отплата, заради цензурата, трябвало да станат ред вътрешни отстъпки (както в Бяг) и това е могло да се стори допустимо на автора. По същество: обръщането на образа на Христа, разрушаването на смисъла на евангелската история, разрушаването и на сюжета ѝ – това би ли могло да се приеме за допустима цена? – Никакви апостоли освен объркания Левий Матвей, нито Тайната Вечеря, нито жените мироносици, а главното – никакъв Вечен космически смисъл в произтичащото. Като че ли нарочно се разрушава целият сюжет – Христос не е на 33, а на 27 години; той е от Гамала, баща му е сириец, не помни родителите си; Той не е влизал в Йерусалим на осле при ликуването на жителите на града (тогава с нищо не е обяснимо озлоблението на Синедриона), и с Юда се е запознал едва вчера. И това „Ха-Ноцри“. „Няма зли хора на света“ – това съвсем не е евангелският смисъл. И учението, собствено, го няма никакво. Единственото чудесно действие – това е, че чете мислите на Пилат и го изцелява от болката. Даже и във вечността, макар че за Него е оставена „областта на светлината“, Иешуа няма власт: сам няма властта да прости на Пилат и да го награди с покой, моли за това Воланд.

А пък Пилат – това е образ, разработен правдоподобно, интересно. Това главоболие (чак до мисълта за отрова) също е добро: как лесно палачът може да стане мъченик. Вярно усещане: нещо не е договорил, не е дослушал. Докато лястовичката летяла, сформулирал за себе си помилването. Но изкуствено е вложена мисълта: „дойде безсмъртието, чие?“ Разговорът с Каиафа е добър. – Цялата интрига по убийството на Юда е напълно в духа на авантюрните романи от предходните векове, това вече е четено, това не е наравно с темата.

Вероятно е било голям труд за автора да намери и представи всички възможни детайли. Може би някъде се е препънал. Но и много изглежда убедително – географията на града, подробностите на дрехите, бита. Много реална е картината на страданията на разпънатите, тази облепеност от стършели. (Страшната буря при смъртта на Христос я е запазил.)

И тъй, в света на Булгаков Бог няма изобщо, даже и зад сцената, даже и зад пределите на видимия свят. На самия му край е безпомощният Иисус. (Впрочем руското разбиране: „В робски вид Царят небесен“.) А света владее, цари над него Сатаната. Булгаков в този роман даже не се приближава до християнството, заземен е по съветски. (А къде в целия Булгаков има пряка религиозност? Само в Бялата гвардия – молитвата на Елена.)

„Какво би правило твоето добро, ако не съществуваше злото?“ – очевидно това е мисъл на автора. И до смъртта си, и пред смъртта си Булгаков не се обръща към православието. В това „не е заслужил светлина, заслужил е покой“ – е светоусещането на самия автор. И повторното провъзгласяване, че страхливостта е най-лошият от човешките пороци – е самобичуване, критикува сам себе си? (Много пъти му се е налагало да отстъпва, макар че това не е било в характера му.)

Но може би е било по-сложно от това. Зад пределите на практическото обяснение с цензурата: защо у Булгаков неведнъж се вплитат и развиват мотивите на дяволщината? Тук има някакво дълго пристрастие на автора, напомнящо ни Гогол. (Както и въобще – по бляскавия хумор, толкова рядък в руската литература, той също повтаря Гогол.) По-точно ще го формулирам така: че по някаква остра за тях необходимост сатанинските сили настойчиво са се борели за душата и на този, и на другия писател. И сътресенията от тази борба са подействали и на двамата. Но и в двата случая Сатаната не е победил.

Аз се възхищавам от тази книга – а не се сживях с нея. За мен лично и тук се проявява сходството с Гогол – никой в руската литература не ми е дал по-малко, отколкото Гогол – просто аз не съм взел нищо от него. Той за мен е най-чужд от всички. – А Булгаков като цяло – напротив – макар че и от него нищо не взех, и свойствата на нашите пера са съвсем различни, и главния му роман не приемам напълно, той си остава за мен топло-родствен – наистина – като по-голям брат, сам не мога да го обясня, откъде такава родственост. (Много силно почувствах неговата изтерзаност под петата на съветската власт, познавам я от собствен опит.) И само се моля за душата му, да излезе пълен победител от тази изморителна борба.

А Маргарита? Жадно попива всички завети на дяволската компания, тяхното общество, възгледи и шеги. Тя – и по своята природа, и по дух – е тяхна, откровена вещица, така лесно се приспособява, сама се притиска към Воланд. А после в мазето: „Колко съм щастлива, колко съм щастлива, колко съм щастлива, че направих сделка с него! О, дяволът, дяволът!… За здравето на Воланд!“. За Воланд: „Разбирам… Трябва да му се отдам?“. Култът на вещерството: не само я мият с кръв, а даже „плисъкът на цигулките сякаш обля тялото ѝ с кръв“. – Маргарита в полет – макар и да има много фантазия, но забавата е средна: не е ново, по елементите си като че ли е познато, заимствано.

Иван Бездомни – също е някаква недоиграна, недооформена фигура, като че ли толкова важна за действието, а…

Не излиза от полезрението и самият разказвач, който от време на време дава фрази от себе си, съвсем ненужни прибавки (в това също се забелязва влиянието на Гогол): „фактът все пак си остава факт“, „не издържаха нервите, както се казва“, „всичко се обърка в дома на Облонски, както справедливо се изразява знаменитият писател Лев Толстой“, „а впрочем, дявол го знае, може би и съм чел, не е важно“, и по-кратки, но съвсем ненужни напомняния за разказващия: „интересно е да се отбележи“, „което не знаем, не знаем“, някакви бодри хулигански обръщения към читателя, в които няма остроумие, а прекаленост. Това създава забързаност и неподреденост на изложението.

Език

При първо четене ми се стори, че евангелските глави се отличават със строен, плътен, даже звучен език. При повторните четения това усещане отслабна, не зная. В московските глави има насмешлива стремителност. Има отделни живи реплики, а като цяло – това не е индивидуална реч.

…………
Разбира се, езикът лесно се чете, има много диалози, при такова динамично действие.

Хумор

Главната прелест на Булгаков винаги. И много е тук. Някои неща веднага станаха поговорки:

Есетра втора преснота; здраво да ударим по пилатщината; не закачам никого, поправям примуса; какво е това у вас, каквото и да потърсиш, нищо няма; трябва да се признае, че сред интелигентите също се срещат някои рядко умни; ето до какво водят тези трамваи; това беше с нищо несравнимата миризма на току-що отпечатани пари; от постоянното лъжене, изкривени към носа очи; изгледа го, сякаш се кани да му шие костюм; няма документ, няма и човек; като изядени от молци, сиви вежди; отбутвайки жена си с бос крак (разговор по телефона с ГПУ).

С Майстора имахме още онази дълга тревога, че някакъв студент от Тарту, допуснат от Елена Сергеевна до четенето на Майстора без изнасяне, по някакъв начин успял да изнесе и отнесе екземпляр, не зная с користна цел или безкористно, но много месеци течаха с него преговори – да върне романа на вдовицата, а не да му дава самостоятелен ход. Все пак го върна.[7]

Превод от руски Венета Домусчиева

Текстът е публикуван в бр. 122 на сп. Християнство и култура.

[1] Булгаков умира на 10.03.1940 г. Б.пр.
[2] Цитатите от книгата Майстора и Маргарита са взети от изданието му на български от 1989 г. в превод на Л. Минкова.
[3] ССП – Съюз на съветските писатели – съществува от 1934 до 1991 г. – институция, подчинена на КПСС и държавата, която оказва силно влияние над живота и творчеството на съветските писатели.
[4] Играта на думи няма как да се преведе. Просто трябва да се има предвид, че всяко от тези имена не е избрано случайно, а има връзка с нещо – или със значението на самото име – като Ветчинкевич – Сланинкин, например, или с аналогията с подобни имена в тогавашната съветска действителност.
[5] Шиловская/Булгакова, Елена Сергеевна (18931970)  Съпруга на М. Булгаков от 1932 г. Пазителка на литературното му наследство.
[6] Вестник Гудок започва да излиза всекидневно от месец май 1920 г. През 20-те години вестникът добива голяма известност заради отпечатваните на четвърта страница злободневни фейлетони. През тези години сътрудници на Гудок са И. А. Ильф, Е. П. Петров, М. А. Булгаков, В. П. Катаев, Ю. К. Олеша, К. Г. Паустовский, href=“https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%BE%D1%89%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE,_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87″ target=“_blank“ rel=“noopener noreferrer“>М. М. Зошченко и др. От 1922 до 1926 г. в Гудок са отпечатани над 120 репортажа, очерци и фейлетони на М. Булгаков.
[7] Студентът от Тарту е член на групата, изучаваща творчеството на Булгаков под ръководството на жената на Ю. М. Лотман З. Г. Минц. Лотман си спомня: „С препоръката на Зара Григориевна и моята той (бъдещият похитител) бил гостоприемно приет от Елена Сергеевна Булгакова и допуснат до четене на машинописно копие на още непубликувания тогава роман „Майстора и Маргарита“. След известно време той започна да идва в катедрата с машинописа на този роман (това не беше първи екземпляр, но с поправки с молив от автора). Той ни увери, че е получил този ръкопис легално от Елена Сергеевна.
По-нататък се разиграва съвършенно булгаковска история. Елена Сергеевна развълнувано ни съобщи, че екземплярът на „Майстора и Маргарита“ е откраднат и че тя крайно се тревожи, тъй като води преговори със Симонов за публикуване (преговори доста безнадеждни и продължителни, но без да се прекратяват) и че ако ръкописът излезе зад граница и там бъде публикуван, то това завинаги (тогава ни се струваше, че завинаги) ще се затвори възможността да се публикува в СССР“ (Лотман Ю.М. Из „Не-мемуары“) //Солженицинские тетради: Материалы и исследования. М.: Русский путь, 2012 Вып. 1, с. 324).
През юли 1963 г. Солженицин бил в Тарту и в опит да спаси машинописа на „Майстора…“ отишъл в дома на Лотман, така става тяхното запознанство. У Ю. М. Лотман този епизод е описан така: „На вратата стоеше висок човек с енергично лице и фигура, която изразяваше пълна готовност да встъпи в битка. …За щастие, още с първите думи успях да успокоя Солженицин с известието, че ръкописът вече е изпратен на Елена Сергеевна и ако още не е пристигнал, то трябва да пристигне днес-утре“ (пак там, с. 324,325). Б. рус. ред.