0
6351

Май ’68 (I)

Париж и „въображаемата революция“

В един eмблематичен филм за дните на парижкия Май ’68 героят на Мишел Пиколи в изблик на отчаяна ярост започва да крещи между разминаващите се влакове в метрото („Темрок“, реж. Клод Фаралдо, 1973 г.). Викът е силен и отчаян, насочен срещу всички и всичко. Сякаш вече няма език. Викът обсебва и изразява всичко.

Киноепизодът предлага ключ към събитието. През Май ’68 има много неартикулиран гняв и много страсти. Има го и този общ порив на младежкия бунт през 1968 г. навсякъде – от Мадрид до Варшава, от Рим до Бъркли, от Франкфурт до Истанбул. Без да забравяме за смазването на Пражката пролет през август със съветските танкове. Или за плахите надежди в София, подхранвани от Световния фестивал на младежта.

Опитаме ли се да подведем под общ идеен лъч всички тези събития, ще видим, че това едва ли е възможно. Те са твърде разнородни, да не кажем прекалено различни. Младите хора на всички тези места не просто говорят на различни езици, ала дори когато протестират с едни и същи лозунги – за бунт, революция, радикална промяна – казват много различни неща. Писателят Милан Кундера го формулира съвсем отчетливо: „Парижкият май бе взрив на революционния лиризъм. Пражката пролет бе взрив на следреволюционния скептицизъм. Парижкият студент гледаше на Прага с недоумение (дори с безразличие), а пражкият само се подсмиваше на парижките илюзии, които смяташе за дискредитирани, смешни и опасни… Голият радикализъм извикваше у чехите алергия, защото в тяхното съзнание бе свързан с най-лошите им спомени“.

Нещо повече, тогавашните, а и днешните интерпретациите на Май ’68 в Париж сякаш говорят не за едно, а за множество различни събития. Дори когато са дело на преки участници, заставащи зад събитието, без изобщо да са негови критици.

Установих това със смайване преди двайсет години, при поредното осмисляне на майските събития в Париж, когато историци и социолози спореха безспир, сякаш говорейки за съвсем различни реалности. Сякаш нямаше Събитие, случило се в един конкретен град, в рамките на едни „тридесет и шест дни, разтърсили света“, а по-скоро ставаше дума за „режим от събития“, попаднали в общ исторически континуум. Немският историк Роберт Франк си послужи с подобно описание, за да предаде „разнородността“ на онези дни. В тях, според едни, се извършва социална революция (студентите застават „до“ френските работници и т.н.), докато според други анализатори не се случва тъкмо това (студентите и работниците действат като паралелни социални актьори, оттук и провалът на начинанието). Затова има основания да се говори единствено за „опит за културна революция“, на свой ред подета и успешно комерсиализирана тъкмо в „обществото на спектакъла“ (по Ги Дебор) от днешните културни индустрии.

Накратко, Май ’68 е историческо събитие с маска. Философите Жил Дельоз и Феликс Гатари дори настояват в един свой известен текст, че то просто „не се е състояло“; че е „явление-анархия“, което, вкарано в серия от причинности, просто губи характера си.

Работата е там, че Май ’68 е провал за лявото (поне в исторически план), но и негова културна история. С други думи, става дума за мит. Въображаема революция, чийто призрак продължава да броди из умовете и сърцата, както личи и по днешните дебати във Франция.

Президентът Еманюел Макрон, впрочем роден девет години след събитията, е склонен те да бъдат отбелязани. Ала не с помпозни чествания или някакви граждански ритуали, а като подкана за осмисляне, за някакъв тип рефлексия.

Предложението френската държава да отбележи Май ’68 разгневи крайната левица. Философът Серж Одие писа в „Либерасион“, че ако държавата чества бунт, насочен срещу държавата, целта е той изцяло да бъде „ликвидиран“ като събитие (припомняне за едни думи на бившия президент Никола Саркози). И отново опитът за осмисляне на Май ’68 „отвън“ се свежда до „идеологическа диверсия от страна на либерализма“, до реформистките постулати на британския социолог Антъни Гидънс и опитите за „трети път“.

И все пак няма как Май ’68 да не бъде мислен, а и осмислян в различни исторически и културни контексти, отвъд митологическите си флуктуации в културата на лявото. Събитието, освен че е мит, е и исторически факт. Какво означава днес, именно днес да заявим, подобно на казаното някога от Дельоз и Гатари: „Имаше много вълнения, жестикулации, речи, глупости и илюзии през 1968 г., но не това е най-важното. Важното е, че обществото видя през тях нетърпимото и започна да съзира възможността за нещо друго“.

Да приемем, че е така, но кое е „другото“? Колкото и митът да е разплавен и неясен, събитието е налице. Ето защо могат, а и трябва да се анализират причините, довели до него, целите на протестите и тяхната идеология, както и последиците от случилото се.

Още повече, че огромно количество документални записи от Май ’68  в Париж са дигитализирани и достъпни. Май ‘68  е важна тема в киното от втората половина на ХХ в., особено във френската „нова вълна“, да не говорим за литературата или социалните науки.

Виждали сме този парижки бунт и знаем лозунгите му. Толкова много се говори и се е говорило за Май ’68. „Вземането на думата е като вземането на Бастилията“, пише тогава Мишел дьо Серто, известен антрополог и католически свещеник. А пък във „вземането на думата“ се крие и истината за Събитието.

През Май ’68 говорят всички и говорят за всичко. Говорят патетично, обикновено с марксистки щампи, говорят и доста назидателно, въпреки младостта си. Така например една от героините в „Китайката“ (1967 г., реж. Жан-Люк Годар) тържествуващо обявява (на фона на плакат с китайски пионерчета): „Всяко действие на революционната партия е приложение на нейната политика“. Каквото и да означава това. Единствено миловидният ѝ вид и килнатата барета смекчават безумния догматизъм на фразите, които преживелите комунизма сме чували от деца.  А и сме виждали тяхното „приложение“.

В същия филм на Годар се твърди, че киното е просто средство – като чук, с който всеки да може да си служи. Както впрочем е с лозунгите. Някои от писанията по парижките улици през 1968 г. са доста симпатични и остроумни. Като онова, което съзрях в една кинохроника: „Една младеж, която бъдещето твърде често тревожи“. А ето и други графити, казващи много: „Тичай бързо, другарю, старият свят е зад тебе!“. И още: „Изяжте професорите си“ (предполагам в преносен, не пряк смисъл). Има и битка с Бога: „Ако Бог съществуваше, трябваше да го премахнем“.

Всичко това потопено в музика – не само на „Бийтълс“, има ги и френските хитове. Ала тъй като Мао е мега-хит, а неговата „културна революция“, предшествана от 10-15 милиона жертви, е архетипът на Май ’68 (по-нататък ще се спра на това), ето един цитат от песента „Китайката“ (автори Жерар Юже, Жерар Геган, от едноименния филм на Годар). Припевът (с „детски глас“, както е отбелязано в партитурата), гласи:

Това е малката червена книжка,
която всичко ще разбишка.

Следват, разбира се, по-мащабни обобщения, също до болка познати:

Империализмът диктува закона си
Революцията не е вечеря
Атомната бомба е книжен тигър
Масите са истинските герои
Мериканците убиват, а аз движа Мао, Мао
Лудите са царе, а аз пия Мао, Мао
Бомбите падат, а аз дрънкам Мао, Мао
Бебетата бягат, а аз бягам Мао, Мао
Руснаците лапат, а аз танцувам Мао, Мао.

Може би по тази причина и философът Реймон Арон в книгата си „Неоткриваемата революция“, писана месец по-късно, описва случилото се в термините на „лирическа илюзия“, „психодрама“ и „карнавал“.

Нещата са ясни – Арон е либерал и враг на Май ’68, а пък събитието си е „плашило за реакционерите“, както ни поучават някои, какво друго да се очаква от него.

Но ето и друго свидетелство – на Юлия Кръстева – от същите тези майски дни в Париж, когато тя се чувства изолирана и самотна, все още неслята с революционните маси и далечна от маоистите:

Смесена със студентите, които изтръгват паветата, виждам да изникват барикади, аз бях там и все още съм там. Но аз ли бях това?

„До-лу поли-цей-ската дър-жа-ва!“ „Десет години стигат!“

Червени и черни знамена. Вървят към Училището… Полицията ще им позволи ли да минат? Без проблем минават по моста „Александър III“. Къде сме ние? Къде отиваме? Няма значение: всички са наелектризирани, разбунтувани. Някои знаят „Интернационала“, други го подемат, заеквайки, с вид на посветени. Питам се знаят ли наистина какво правят, най-вече с „Интернационала“. От снощи всички тези младежи ползват дървения език на апаратчиците „оттам“, дни и нощи, в душните амфитеатри на Нантер и Сорбоната… Един карнавал с подчинение, ефикасен и без усмивка. Защо не: Историята никога не се повтаря, казват повтарящите Историята.

Откъс от романа „Самураите“ (1990). Препечатан неотдавна в студията „Жени и момичета. Май ’68 Бъдещето на един бунт“ (2018).

Полъх от Събитието, коeто си струва да обмислим, решим ли да наложим матрицата на Париж ’68 над Прага и София.

Още по темата: Тони Николов, Май ‘68 (II)

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияРуската култура
Следваща статияДжихадът на Русия