1
4669

Май ‘68 (II)

Низвергването на авторитетите и новото „общество на спектакъла“

Да приемем, че Май ‘68 е от тези времеви отрязъци, които бележат обрат в големия исторически наратив. Протестната вълна безспорно прелива отвъд Латинския квартал в Париж. Преди това тя е заляла университетите в Берлин, Бъркли, Токио, Мексико, а по друг, макар и доста по-различен начин – Прага, от другата вълна на Желязната завеса, което предполага отделен разказ.

Кои обаче са движещите сили зад тези „тридесет и шест дни“ в Париж, разтърсили света през 1968 г. със скоростта, с която мастилото попива върху хартията, ако си послужим с метафората на един от основните участници в събитията:

Бунтът на младите или немощта на старците на власт?  

Новият следвоенен хедонизъм и/или радикалната преоценка на ценностите?

Едно поколение си пуска дълги коси, за да е различно от родителите си. То търси себе си и не иска да се подчинява, отхвърляйки установените авторитети („забранено е да се забранява“). Претендира за пълна собственост над телесността си, в която съзира автономен източник на удоволствия, извън всякакъв контрол (свободната любов и противозачатъчното хапче). Има го и радикалният бунт срещу установения ред и войната (най-вече тази във Виетнам).

А сблъсъците между студентите и силите на реда се предават от медиите с въодушевлението, с което се коментират футболните мачове (вижте в интернет архивните кадри от събитията и ще се убедите в това).

ХХ в. наистина навлиза в нова фаза. Оттук и разминаванията в интерпретациите. Между едни, които смятат, че това е било „най-страхотното време в историята“ (Даниел Кон-Бендит), и други, за които това е било само „карнавал“ или чиста „психодрама“ (Реймон Арон). Пресечната точна в тълкуванията е само в едно: случилото се в края на 60-те е рожба на ускорението, зададено от новото индустриално общество. А то води до размествания на пластовете, в които всичко става по-различно, отколкото „преди“.

Ако Втората световна война се слуша предимно по радиото и се гледа по кинопрегледите, събитията от 1968 г. се следят пряко по телевизията (70% от домакинствата във Франция притежават телевизор, хладилник и перална машина). Да не забравяме и за леките коли, които масово навлизат във всекидневието.

Това също е част от света, мислен по Маркс: новата индустриализация търси новите си форми и преминава в консуматорска революция. А пък ускорението се превръща в нова културна норма: рокът, новата вълна в киното или новият роман.

Страстта към модернизацията е очевидна. Такъв е и полъхът на събитията, избрал, трябва да признаем, доста ретроградна идеология.

Ала защо именно Мао налага през ’68 своя прочит на Маркс? Защо старческите безумия на китайската „културната революция“ дотолкова импонират на част от младите европейци, че те се готови в тази перспектива да „нулират“ собствената си култура? Ето обяснението на писателя Филип Солерс, обърнал поглед към Великия кормчия още през 1966 г.:

Май 68 не би го имало, струва ми се, без земетресението, дошло от Китай: градовете се вдигаха на бунт, младежта излизаше по улиците, имаше сензационна миграция на хора, „дадзибао“-та, противоречиви афиши, накратко едно политическо изкуство заливаше старите стени на човешкото отчуждение. Всичко това бе като предусещане за планетарен бунт, цялостна криза на пирамидата на властта. За първи път сякаш властта оспорваше себе си: този момент ще си остане като една от големите дати в най-новата История; както Парижката комуна…“ („Разкривания. Разговори с Морис Клавел“, 1977).

Обърнем ли описанието на Солерс, виждаме как нещата опират да отчуждението и самотата на следвоенното поколение. Потвърждава го и свидетелството на социолога Жан-Пиер льо Гоф (бивш маоист и участник в събитията, днешен техен демистификатор):

Идваш от друга традиционна среда, в моя случай католическа. Търсиш общност и си щастлив, щом има манифестации, защото става дума за общ порив. Не си политически настроен, ала си понесен от събитията. Всички ние си давахме сметка колко сме изолирани от живота. Имаше го усета за празнотата. Както и преклонението пред работническата класа, която всички ние, дребнобуржоазни деца, идеализирахме, преди да си дадем сметка колко по-сложни са реалностите“. („Май ’68. Невъзможното наследство“, 1998).

А инак, колкото и интерпретациите на Май ’68 да се различават, хронологията е проследима: под паветата е историята.

Всичко започва малко по-рано, в края на март, в университета Париж X в Нантер, където начеват безредици. На 22 март студенти нахлуват по време на лекция на известния историк Рене Ремонд с искания да бъдат освободени техни колеги, арестувани на протести срещу войната във Виетнам. Окупиран е корпусът на преподавателите, издигат се лозунги за край на йерархията и пълен достъп между мъжките и женските общежития. Деканът вика полиция и Нантер е затворен. Нашумяват двама лидери на протестите – Даниел Кон-Бендит, студент по социология, дошъл от Германия, и троцкистът Ален Кривин. През април се изграждат ядра на протеста в множество университети.

Петък, 3 май, полита първото паве към полицията, запокитено от студент в Латинския квартал. Пред Сорбоната излизат стотина студенти, решени да я окупират. Сорбоната е евакуирана. Студенти пеят „Интернационала“. Кризата се разраства. Правителството отказва да отвори Сорбоната. Студентите остават мобилизирани. Петъците са обявени за ключови и ударни дни.

И така, петък, 10 май, всичко е готово за мащабен протест. Първа нощ на барикадите. 6000 полицаи получават заповед да атакуват. Стотици ранени и от двете страни, жертви за щастие няма. Центърът на Париж е блокиран. Премиерът Жорж Помпиду, на връщане от посещение в Афганистан, се решава на видима отстъпка. От телевизионния екран той заявява: „Реших Сорбоната да бъде отворена в понеделник“. Ала понеделник, 13 май, безредиците се разрастват. Виждайки властта отслабена, синдикатите тръгват в атака и обявяват обща стачка. Франция е в икономически растеж, в „трийсетте славни години“, затова те настояват за увеличаването на минимална заплата и социални придобивки.

На митинга същата вечер лидерът на студентите Кон-Бендит заявява: „На нас не ни пука за властта на капитала. Ние не я приемаме и я отхвърляме изцяло“. До него е Жорж Сеги, лидер на най-големия френски синдикат СЖТ, близък до комунистическата партия. Но по-нататък студенти и синдикати се разделят. Френската компартия се дистанцира от троцкистките и маоистки групировки сред протестиращите. 

Исканията на работниците са чисто материални. Студентите пък искат радикален обрат в политиката. От страна на работниците има желание за повече финансов ресурс и консумация, от другата – за „антикапиталистическо общество“. Така Май ‘68 се раздвоява.

Сорбоната отново е окупирана от студентите. От 14 май френските работници започват стачки в провинцията. За два дни Франция е парализирана от най-голямото социално движение след 1936 г. На 15 май театърът „Одеон“ в центъра на Париж е окупиран и близо месец се превръща в сцена на своеобразен спектакъл. Ходът на историята се ускорява. Има около 6 млн. стачкуващи работници във Франция. Страната е трайно парализирана. Министърът на вътрешните работи Кристиян Фуше обмисля да мобилизира част от студентите. На 24 май Даниел Кон-Бендит е експулсиран към Германия. Тази петъчна нощ е и арената на най-големите сблъсъци на барикадите.

Шарл дьо Гол, който мълчи дотогава, обявява референдум, за да се види има ли смисъл да остане на власт. Усеща се, че 78-годишният генерал е стъписан от събитията, не знае как да реагира. Неговата формула: „Реформи – да, размирици (chienlit) – не“, очевидно не дава резултати. Френската дума chienlit препраща към кучешки вой и всичко, което се върши в глутницата. Думата налива допълнително масло в огъня.

Паважът в центъра на Париж е изваден, а дърветата в Латинския квартал са изсечени. Тези кадри от столицата, показвани по телевизията, обръщат провинциална Франция срещу студентите. От тях се дистанцира не само ФКП, но дори социалистите. Най-неочаквано на 29 май генерал дьо Гол изчезва. Оказва се, че е заминал при френските части в Баден-Баден, Германия. Генералът е убеден, че комунистите правят преврат, объркан е, не разбира събитията. Военните му гарантират подкрепата си, предлагат му да се действа „радикално“ и десантните части да „разчистят“ Париж. Дьо Гол отказва. Не иска да се пролива кръв и се връща в Елисейския дворец. Обявява, че не възнамерява да се оттегля и печели масова подкрепа от французите. Стотици хиляди манифестират с портретите на генерала по „Шанз Елизе“. Властта сключва споразумението от „Грьонел“: минималната заплата става 1000 франка, предвижда се строителството на социални жилища и представителство на работниците в административните комитети в предприятията. Работническите протести приключват на 10 юни. Петък, 14 юни, университетите са отворени. Следват избори. Резултатът е масирана победа на голистите и пълно унижение на комунисти и социалисти. Но Дьо Гол е принуден да се оттегли. Така Май ’68 отстранява най-големия политически авторитет на следвоенна Франция.

Низвергването на авторитетите е неизменна част от „културната революция“ на ‘68.

Негова жертва е и известният философ Пол Рикьор, въпреки че подкрепя студентите в Нантер. Вездесъщият Кон-Бендит му го заявява по-време на една лекция: „Рикьор, свърши се…“. Облепват факултета с плакати, на които той е представен като клоун. И за да го „де-институционализират“ окончателно, по време на лекция студенти сграбчват бащата на съвременната философска херменевтика, нахлупват на главата му кошчето за боклук и го държат така под насмешките и дюдюкането на аудиторията. Пол Рикьор напуска Нантер, отначало работи в архива на Хусерл в Лувен, Белгия, а от 1970 г. става професор в Чикагския университет. Книгите му днес се четат и цитират, заедно с трудовете на поколението, дошло с Май ’68 (Дельоз, Фуко, Дерида). А Даниел Кон-Бендит избягва да си спомня за случилото се.

Нали авторитетът е развенчан. Писателят Робер Мерл, който преподава английски в същия университет в Нантер, описва случващото се в романа си „Зад стъклото“ по следния начин: „За да преодолеят господството на „мандарините“, студентите окупираха вишката на концентрационния лагер, фалическия символ на административната репресия: накратко заседателната зала на професорите“.

И трябва да кажем, че практиката за низвергването на авторитетите е масова, тя не се случва само във Франция.

В „Моето столетие“ писателят Гюнтер Грас свидетелства за „де-институционализирането“ на друг авторитет, при това марксист. Става дума за Теодор Адорно, един от бащите на Франкфуртската школа, прогонен от нацистите през 30-те години от Германия. През 1968 г. той е принуден да вика полиция в Свободния университет в Берлин, защото се превръща в обект на атаки от страна на най-радикално настроените студенти. А сетне настъпва най-неочакваното: „В аудиторията, почти в краката на професора, седяха студентки, които наскоро демонстративно бяха разголили гърдите си пред него и го бяха принудили да прекъсне лекцията. Сега отиваха стъпка по-нататък, желаейки да видят него, чувствителния Адорно, разголен. Този стегнато пълничък мъж, облечен като бюргер, сега трябваше да обели едва ли не всичко от себе си“ („Моето столетие“, гл. „1968“, превод Александър Андреев). Накратко, Адорно е разсъблечен и унизен, за да се освободи от своята „теория-закрилница“. След което съсипан, той напуска университета, отива да работи върху книгата си „Естетическа теория“ в Швейцария, където, вследствие на шока, умира месеци по-късно, от инфаркт.

Изобщо има множество митове около наследството на ’68. В това число феминизмът, екологията и зелените движения.

Социологът Жан Пиер льо Гоф е категоричен – къде през Май ‘68 има лидер жена? Не виждаме такава. Десетилетие по-късно феминистките движения настояват, че Май ‘68 е всъщност мачистки, че на жената се е гледало като на обект за удоволствие.

С екологията нещата са още по-проблематични. Вече стана дума, че Събитието е рожба на новата индустриална революция, на големия икономически растеж, съпроводен с мита за потреблението. Едва след 1973-1974 г., когато настъпва петролната криза, се появяват и първите говорители на „залените“. Да не говорим за всички тези изсечени дървета в Латинския квартал, отишли за барикадите. За какви „зелени протести“ тогава става дума?

Ако искаме да сме коректни, можем да твърдим, че феминизмът или екологията са ферменти, произтичащи от духа на ’68, последици от него. Може да се търси такава приемственост, ала е трудно всичко да се изведе от ядрото на събитието.

Особено днес, когато половин век по-късно махалото отива в обратна посока. Иван Кръстев наскоро писа, че 2018 г. е по-скоро Май ’68 с обратен знак и си навлече яростни критики и силен ропот отляво.

Ала това е истината. Май ‘68 е месиански проект, устремен към социалистическата утопия. Той иска да промени света и да заличи съществуващата парадигма чрез някакъв вид революция (културна или не). В един филм на Жак Доайон от онова време хората изхвърлят ключовете си през прозорците в отказ от собственост („Година 01“, съвместен проект с Ален Рене и Жан Руш). Действителността се оказа доста по-различна. Тъкмо поколението на ’68 положи основите на глобалната консумация.

Спомнете си само как във филма „Уикенд“ (1967) Жан-Люк Годар бе осеял пътищата на Франция с трупове, заклеймявайки обществото на удоволствието и потреблението.

Днешната виртуална реклама използва изцяло някогашния протестен киноезик на Годар, заимствайки ударната му сила. Всичко това е само част от историята на видеоклипа.

И пак има конфликти, но сякаш няма бъдеще. Младите са обзети от страхове и отникъде не струи оптимизъм.

Петдесет години по-късно като че ли най-трудно е да се удържи статуквото.

Още по темата: Тони Николов, Май ’68 (I)

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияРазказ за новия театър и за променящия се човек
Следваща статияДекларация и привкус

1 коментар

  1. Слава на капитализма неразрушим се оказа като природата на човека, даже китайците днес си построиха комунистически капитализъм независимо какво твърди управляващата китайска буржоазия.