0
1309

Македония: нейните народи и тяхното бъдеще

Книгата (издание на Институт „България – Македония”), от която предлагаме откъс, е дело на британския журналист Хенри Брейлсфърд. Публикувана във Великобритания през 1906 г., тя успява да формира и обогати обществения дебат за Македония и се превръща в задължително и незаменимо четиво за бъдещите учени.

mak11Хенри Ноел Брейлсфърд е роден в първия ден на 1873 г. в Йоркшър. Син на духовник, той завършва право в университета в Глазгоу и за кратко преподава философия и логика. През 1897 г. се записва като доброволец във Филелинския легион по време на войната между Гърция и Турция. Това е първото от шестте му посещения на Балканите между 1897 и 1913 г. Той прекарва там над шестнадесет месеца като кореспондент, хуманитарен работник и накрая като член на Карнегиевата международна анкетна комисия. За пръв път отива в Македония през пролетта на 1903 г., остава два месеца и се връща в Лондон през юли. След това се присъединява към новосформирания Балкански комитет и малко по-късно e назначен за агент по хуманитарна помощ на Македонския комитет за хуманитарна помощ в Битолско, където той и жена му пристигат в средата на октомври и остават пет месеца. През август 1904г. Брейлсфърд пише до свой приятел: „…работя върху един magnum opus за Македония и Албания, което е доволно забавно занимание. След пет години журналистическа работа, радостта да изкажеш необузданата и непослушна истина не може да се премери с никоя мярка…”

Книгата „Македония: нейните народи и тяхното бъдеще” е публикувана от издателството Метуен през януари 1906 г. Според проф. Ричард Крамптън от Оксфордския университет „не е възможно да се разбере Македония в началото на XXI в. без постоянното позоваване на Брейлсфърд. Повече от век е минал от публикуването на книгата и на пишещия тези редове, след четири десетилетия академична работа върху региона, му идват наум само две творби, които могат да се поставят на равна нога с нея. И двете от тях биха били невъзможни без първопроходческия труд на Брейлсфърд.”

„Македония: нейните народи и тяхното бъдеще”, Хенри Ноел Брейлсфърд, изд. Институт „България – Македония, 2013, превод Димитър Бечев, 12 лв. 

Сърби или българи са македонците? Македонците днес са българи, понеже свободна и напредничава България знае как да ги привлече. Сърбия не е упражнявала такова неустоимо влияние и вследствие на това сръбската кауза в същинска Македония представлява пренебрежимо слабо и изкуствено движение. То съществува само дотолкова, доколкото постила с пари пътя си и доколкото го насърчават турците… Първата изненада беше, че това население въобще въстана и то масово. Втората изненада, по мое мнение по-поразителна от първата, беше, че всички тези страдания през есента не причиниха никаква реакция против Комитета или срещу водачите му. Колкото по-добре човек опознава българите в Македония, толкова повече започва да уважава техния патриотизъм и кураж…

                                                                                                                                   Хенри Ноел Брейлсфърд

 

 

ПРЕДГОВОР

 

Веднъж по време на окупацията на Тесалия наблюдавах как един турски низам играеше в покрайнините на Лариса с няколко малки гърчета. Парцалив, невчесан, неприличащ на войник, той изглеждаше като типичен азиатец. Цветът на кожата му беше мургав, носът му извит, а къдравата му брада стоеше под онзи любопитен ъгъл, който се свързва с асирийските барелефи. Той може би произхождаше от рода на онези, които са последвали Дарий, когато Изтокът е направил първото си нападение над европейските свободи. Но децата виждаха в него само един любезен другар в играта. Те бяха напълно освободени, без страх. И уверени, както биха били, ако играеха с някое голямо и благородно куче. Той също беше щастлив, бидейки дете на природата, войник по принуда и завоевател по случайност. Вдигна едно момиченце на раменете си, за да може то да откъсне от цветовете на един глог. За момент човек можеше почти да забрави варварските звуци на военния оркестър, репетиращ немелодичните си химни на завоевание и триумф на близкия площад. Но изведнъж от другата страна на улицата се появи гневната фигура на една гръцка майка. Тя стоеше на прага на „Кафене Байрон и Независимост“ и с острия си глас повика по име малкото момиче. „Елефтерия, Елефтерия“ викаше гласът и златнорусата главичка на малката „Свобода“ се спусна от раменете на турчина. С резкия тон на кавгаджийския език, с думи, които са били боен вик край Маратон, майката обясняваше, че децата патриоти не си играят с варварите. Турчинът разочаровано се оттегли, а малката „Свобода“ го гледаше с тъга. Кръщението на бунта бе поставило непреодолима бариера между тях.

Споменът за тази сцена се завръща в мен, когато се питам дали съм успял да напиша една честна книга за Македонския  въпрос. Моите симпатии и приятелства не принадлежат изцяло на нито една страна. Турчинът с неговата раздърпана униформа, откликващ единствено на първичния идеал на предаността и честта, простоват, храбър, с чувство за достойнство и беден е често по-привлекателен  и живописен обект отколкото малкия търгаш, облечен в европейски дрехи, който е нарекъл кафенето си на името на Байрон. Но моята слабост е, че не мога да чувам името Свобода и да не се вълнувам, дори и когато идва от пронизващото гърло на гръцката майка. Естетическите импулси на всеки надават вик срещу мюсюлманина с неговата лековата, некомпетентна природа, безразличието му към отвлечени понятия, отчуждеността му от забързаната грознота на модерния свят. Но в развитието на източните работи идват кризи, когато не е възможно човек да продължава с тези романтични предпочитания. Македонското въстание през 1903 се провали по отношение на непосредствената  си цел, но създаде напрежение, което може да се успокои чрез освобождението на тези нещастни провинции. В такъв момент е неуместно да си припомняме, че турците имат своите лични качества и вътрешни добродетели. Те ни интересуват само като властническа раса – примитивен азиатски народ с пропуски в своя ум и lacunae (дупки, липсващи части – б. р.) в речника си. Вярата на управляващите се нарича Ислям (т. е. послушание, приемане). Техните поданици кръщават децата си “Свобода”. С цялата търпимост на света можем само да кажем, че това положение е безнадеждно. Ако поданическата раса вярваше в приемането на нещата, а победителите в свободата, човек би очаквал в известна степен щастие в обществото. Обърнете разположението и резултатът би могъл да бъде само пропадналост, анархия и мизерия.

Главната ми цел е да обясня, в колкото подробности е необходимо, природата на турското управление, както тя засяга македонското селячество. Борбата между християнските народи, съперничеството на съревноваващи се империи, опустошението, предизвикано в една или друга форма от националната идея – всичко това е интересно, но несравнимо по-маловажно от ежедневните страдания на селяните, които те понасят в мрака на търпението. Много малко значение има дали едно село, което първоначално не е било нито гръцко, нито българско, нито сръбско, е подкупено или убедено, или насилено да се присъедини към една от тези национални партии. Има огромно значение обаче това, че то трябва да бъде освободено от потисничеството на своя земевладелец, събирача на данъци и местния разбойнически главатар.

Опитал съм се, доколкото един европеец може, да съдя и християни, и турци с колкото се може повече толерантност, помнейки различията, които съществуват между балканските и европейските стандарти. В една страна, където селянинът оре с пушка на рамо, където неговите управници владеят посредством способността си да колят, когато стане нужда, където от християнските митрополити обикновено се очаква да организират политически убийства, животът има само относителна ценност, а убийството не е съпроводено от нищо повече от относителна вина. Балканските народи имат малък избор по отношение на склонността си към кръвопролитие – те са това, което вековете на азиатско управление са направили от тях. Веднъж обсъждах белградските  убийства с един „образован“  турчин. Той беше паша, заемаше една от главните военни длъжности в Европейска Турция, и беше свързан по брак с имперското семейство. Показваше своята просветеност, носейки дрехи от туид и махайки своя фес по време на хадебе, и говореше по малко от всеки европейски език без английски. Той беше, разбира се, дълбоко потресен от убийството на краля и кралицата и веднъж отбелязах, че престъплението в края на краищата е било твърде ненужно. „Щеше да е толкова лесно“, казах аз, „да ги бяха арестували тихо и прекарали с кораб през Дунава в заточение“. „Да“, каза той, „беше много глупаво. Щеше да бъде цивилизовано да ги бяха затворили и след това тихо, когато всички забравеха за тях, да им бяха дали отрова. Да, онова беше варварско дело!“ В една страна, където правилото на по-просветените управници е да убиваш елегантно и с известно спазване на приличието, човек не трябва да прилага моралните стандарти на Лондон или Париж към поведението на техните бунтуващи се парии.

Читателят би очаквал малко обяснения относно обстоятелствата, при които тази книга бе написана. Тя е плод на едни пет пътувания до Близкия изток, включително две посещения на Македония. Последното от тях беше особено поучително. Прекарах пет месеца през зимата на 1903-4 в Битолския вилает след Българското въстание, представлявайки заедно с Лейди Томпсън, г-ца Дърам и моята жена Британския фонд за подпомагане. Работата ме водеше към постоянен досег с хора от всички народности. Обикаляйки опустошените села, преглеждайки техните ресурси и преценявайки техните нужди, слушайки оплакванията им, имах възможност, каквато рядко се отдава на европейския пътешественик, да науча нещо за реалностите на ежедневния живот. Един от многото езици в Македония ми беше вече познат, а предходният ми опит в Крит ме беше въвел в някои от мистериите на турската система. На всяка крачка трябваше да се съобразяваме с предразсъдъците на администрацията и научихме много за начина ѝ на работа в усилията си да продължаваме с твърде деликатното занимание – подпомагането на нейните собствени жертви. Накрая, въпреки че целите ни бяха чисто човеколюбиви и макар че стояхме настрана от политиката и се стремяхме да помогнем на хора от всички народности и вероизповедания по равно, ние не избегнахме подозренията и враждите, които процъфтяват в една атмосфера на измами и интриги. За да подмине политическите работи в тази страна, човек първо трябва да ги проучи. В тази книга не съм се опитал да разкажа за работата по предоставяне на помощи, но все пак е нужно да обясня, че тя ми предостави голяма част от опита, върху който се основава книгата.

Бих искал да изкажа тук малко от цялата благодарност, която изпитвам към любезността и симпатиите на всички европейци, които пребивават в Македония, които ми позволиха да се ползвам от техния опит и сведения. Трудно бих могъл да преувелича какъв дълг имам към консулите  на Нейно Величество,  г-н У. Л. Грейвс,  г-н Джеймс МакГрегър и г-н Р. Фонтана, а с тях бих споменал преподобния Люис Бонд, преподобния И. Б. Хаскел и отец Люсиен Проа от американската и френската мисия. Любезността на някои от представителите на други европейски сили, най-вече г-н Стийг, г-н Шублие, г-н Мутзам и г-н Тухолка, бе още по-добре дошла, понеже за тях аз бях чужденец. Страх ме е, че би било недискретно да спомена по име многото местни хора в Македония, както мюсюлмани, така и християни, от които получих и гостоприемство, и подкрепа.

Части от две глави са публикувани на страниците на Fortnightly Review и Manchester Guardian и аз съм задължен на техните редактори за разрешението да ги ползвам. На острия и съчувствен интерес на Manchester Guardian по отношение на народите на Близкия изток аз дължа повечето от възможностите си за пътуване в Турция.

Някои от фотографиите в книгата ми бяха твърде щедро дадени от г-н Бертрам Крисчън, г-н Хенри У. Невинсон и майор Салмън.

На жена ми, която споделяше нашите пътешествия, изпълняваше в Охрид най-тежката и болезнена задача от тези, които ни споходиха в работата по оказване на помощ, помагаше ми със своите ясни и изпълнени с толерантност преценки да формирам възгледите си за страната, и ми оказа подкрепа при написването на тази книга, едно публично признание на целия ми дълг да се отблагодаря, би било или изказано по най-открит начин, или недостатъчно.

Хампстед, декември 1905

 

Глава първа

 

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ТУРСКОТО УПРАВЛЕНИЕ

 

Това, че нищо не се променя на Изток, е клише, което заплашва да се превърне в нещо като тиранин. Със сигурност има нещо в духа на Изтока, което е уникално благоприятно за оцелявания и анахронизми. Вековете не следват един друг. Те живеят рамо до рамо. Няма скъсване с овехтели обичаи, няма погребване на умрели идеи. Нито пък само турчинът е този, който не предава тоя мил консерватизъм. Типичното славянско село, уединено, без учител или свещеник в някоя тясна високопланинска котловина, води своя невъзмутим живот, направлявано от благочестието на традиции, идващи от езическо време. То слуша странни слухове за железницата, завладяла приказната долина отвъд неговите планини. Но светът на нововъведенията е разположен извън неговото познание. Солун със своите оживени улици, космополитни тълпи, параходи и пазари е все още място с чуждоземен климат, чийто странен въздух обитателите на хълмовете се страхуват да вдишат. Турците обаче, които поне в Европа рядко са жители на селата, външно въобще не са така консервативни, както са били. Те са раса от граждани, чийто идеал започва да става безвкусният упадък и необузданите удоволствия на места като Константинопол и Солун. Седнете до някоя група млади офицери, които разговарят на кафе и цигари в някое посещавано заведение, и помежду странните гърлени звуци на тяхната монголска реч вашето ухо със сигурност ще улови някои заети думи на френски, непрестанно повтаряни. Това ще е chemin de fer, после навярно café chantant, но фразата, която изглежда дърпа най-дълбоката струна, е fin de siecle. Нищо не се е изменило, може би, в духа. Но на повърхността Турция се е променила в краткото протежение на един век и нищо не е променено така дълбоко в Турция, както нейното управление.

Ние сме свикнали да наблюдаваме създаването на по-младите балкански държави от чисто европейска гледна точка като възраждане на национализма, последствие от дълга верига идейни причини, в която Френската революция играе огромна роля. Но войните и въстанията, които поставиха основа на съвременните кралства Гърция, Сърбия и Румъния, дължат успеха си в голямата си част на местните условия. Първите десетилетия на XIX век изглеждаха сякаш водеха към срутването на Турската империя, съвсем не поради натиск от Европа, дори не заради разпространението на революционни идеи, а просто чрез силно изразените центробежни тенденции, които вече бяха очевидни от много столетия. Случи се така, че всъщност две християнски провинции спечелиха своята независимост, но не един велик мюсюлмански водач беше близко до постигането на същия успех. Властта на Султана над Африка беше само номинална и това не бе никаква новост. Сър Пол Рико разказва с известна доза хумор как, след тържествено договаряне на споразумение относно алжирските пирати между правителството на Чарлз ІІ и Портата, той бил пратен на място да добие неговата ратификация. Пристигнал в Алжир, той открил, че турският управител бил само един изнервен затворник в своя дворец, докато пиратската държава била водена от бунтовно събрание на местните корсари, които отхвърлили конвенцията с върховно презрение към сюзеренитета на Султана.

Когато започва XIX век, администрацията на империята е била в ръцете на поместните паши, изкачващи се до управлението на района, където са се намирали техните имоти и влияние и нетърсещи от Константинопол нищо повече, освен формалното признаване на едната власт, която така или иначе си е била тяхна. Али Янински е най-прочутият продукт на тази система, но той се е различавал от своите съседи и съвременници по-скоро по силата на своя гений, отколкото на обстоятелствата около личността му. Имало е и други авантюристи, които също са достигали до служба в управлението чрез насилие и интриги на местно равнище и после са сплашвали или подкупвали Портата, за да признае тя техните права. Често пъти те произхождали от знатни семейства, които едва ли не наследявали постовете си. Никаква пречка обаче не представлявало за Али това, че той е започнал живота си като разбойник, а в паша се е произвел сам, като е подправил документа за назначение. Тези местни магнати са упражнявали почти монархически прерогативи, дори обявявали открито война и сключвали по формален път мир помежду си. Али е отишъл по-далече и на свой ред станал съюзник на Наполеон и Пит. Последният му бунт е бил разгромен след една безкрайна обсада на Янина. Това се случило не поради факта, че Портата е имала сили да надделее над него, а понеже местните жертви на тиранията му са направили заговор, за да постигнат дългоочакваното отмъщение.

Не по-малко  дързък е бил неговият  съвременник  Пазвантоглу, паша на Видин на Дунава. Той също е бил Законът и когато Портата се опитала да го отстрани, той тайно събрал огромна армия и се подготвил да тръгне към Константинопол. Заплахата е била достатъчна и по същия начин, както Портата си е затворила очите за подправеното назначение на Али, така е сключила мир с Пазвантоглу и неговите пълчища. Повече от едно десетилетие по-късно, пашата на Шкодра открито се е разбунтувал и единствено едно колосално предателство, при което водачите на неговата завера са били изклани на една гощавка, е могло да спре движението му. В този период Египет се е превърнал в независима, дори вражеска страна.

Турция, казано накратко, е била не империя, а по-скоро военна конфедерация,  поддържана цяла по-скоро от обвързващата сила на общата религия, отколкото на предаността към Султана или от непоклатимостта на деспотичната администрация. Хлабавата и объркана структура е изглеждала на прага на разпада. Флотът е бил загубен при Наварин; цветът на войската е бил унищожен в клането над яничарите – един вид преторианската гвардия, която Султанът е избил и разформировал, понеже се е страхувал от тяхната мощ и се е съмнявал в лоялността им; чиновничеството е било лишено от най-способния си елемент – фанариотската аристокрация (1), от Гръцката революция, която е хвърлила сянка на подозрение и немилост дори върху най-покорните и себични гърци на турска служба.

От тази всеобща катастрофа Турската империя излезе подсилена и преобразена, по-отоманизирана от преди. До голяма степен реорганизацията бе дело на един много способен везир, Решид паша, чиято работа заслужава да бъде сравняване с тази на Ришельо. Портата се превърна в истинската власт в империята. Поместните паши бяха заменени един по един от хора, назначени от Константинопол, които нямаха никакви местни корени в земите, които управляваха, и вследствие на това бяха послушни слуги на централната власт. Решид не бе приятен в методите си. Либерализмът му бе твърде повърхностен и той нямаше скрупули да прибегне към предателство или насилие, за да постигне целта си. Турското иго не лежеше по леко върху плещите на подвластните народи в империята, при всичкия ред, който той внесе в администрацията. Напротив, той даде на отоманското господство нов живот и добави много десетилетия на нещастия и застой към робската съдба на християнските народи. Но неговото дело без съмнение бе напредък към компетентност и стабилност. Неговите наследници, най-вече Али паша и Фуад паша, продължиха новия курс и при такива слаби монарси като Абдул Меджид и Абдул Азис израсна относително силна и способна бюрокрация, контролирана от министри, радващи се на известен авторитет и независимост.

Ако и Турция да научи малко от Европа, едно изобретение тя прие всецяло. Телеграфът е направил повече дори и от барута за увековечаването на деспотизма. Когато XIX век е започвал, нищо не е било по-лесно за един амбициозен паша, властващ в Янина, Шкодра или Видин, от това да се изолира и да се опълчи срещу Константинопол. Портата е знаела малко за обстоятелствата на място. Новините за убийство, въстание, самоуправство, не са могли да пристигнат преди бунтовникът да има време да се окопае и да разгроми враговете си. И ако новините са пътували бавно, заповедите не са вървели по-бързо. По-изявените паши са поддържали свои агенти в Константинопол, чието задължение е било да подкупват и интригантстват в техен интерес, и тези хора са били държани по-добре осведомени, отколкото самата Порта. Телеграфът промени всичко това, понеже той даде на Портата, с една стриктна система на цензура, не просто бързи новини, а монопол върху новините. Телеграфът замени почти независимите паши от миналите дни с една порода дребни чиновници, лишени от власт и без местно влияние, чиято функция стана това да седят на единия край на телеграфната жица, да предават непрекъснати рапорти и да получават подробни инструкции. Нов тип функционер е заменил стария поместен управник. Те произхождат в по-малка степен от земевладелческите и богатите класи в провинцията, отколкото от отгледаното в градски условия население от непривилегировани  чиновници,  разраснало се в Константинопол. Първата стъпка е да се придобие синекурен пост в някое от министерствата и издигането оттам до пост в администрацията е въпрос на чакане и бакшиши. Умението да се пише, е единственото необходимо качество за един мъж, който може да си купи място, и всъщност малко други неща са нужни, тъй като телеграфът предоставя дори и на по-вископоставените твърде малко поле за преценка и инициативност. Тези хора са вечно препращани от един пост на друг и понеже нямат нито постоянно местопребиваване, нито местно влияние, нито даже имущество на място, те се превръщат в типични службаши, безразлични към съдбата на територията, която управляват, и през краткия период на служба, изгарящи от нетърпение единствено да овъзмездят себе си чрез подкупи и подаръци за цената, която са платили за постовете си. Само по-важните чиновници, чиято ръка стои в държавната хазна, могат да очакват получаването на заплата, и тъй като оставки рядко се приемат (2), корупцията е всеобща и неизбежна. Те са чужденци, странници в страната, която управляват, по-цялостно изолирани от своите поданици, отколкото дори англичаните в Индия. Англондиецът поне говори езика на своята област, по правило има някакво любопитство спрямо нейния начин на мислене и не изпитва враждебност към религията ѝ. Турският чиновник в Македония, освен ако не е случайно албанец, рядко може да говори и един от езиците в страната, не знае нищо за живота на селяните и гледа на политическите и религиозни движения сред християните с глуповато и неразбиращо раздразнение. Азиатският турчин, който идва неподготвен в македонския хаос, рядко схваща дори и основните елементи на въпроса и остава докрай по-голям чужденец в земята, която управлява, в сравнение на не един европеец, който общува с хората в страната. Даже и ако турчинът е способен да разговаря с християнина на език, който и двамата разбират, откровен диалог е невъзможен. Турчинът желае единствено да бъде ласкан, а християнинът обикновено е твърде разумен или твърде плах, за да казва истината. Такива разговори са сложна игра, в която поне едната страна прилага школуваното умение да скрива истинската си мисъл, а другата е често доста лишена от подозрение за измамата, която извършват върху нея. Да се казва истината на един турчин при каквито и да е обстоятелства, даже когато няма никаква забележима печалба от това да излъжеш и никакъв очевиден риск от това да бъдеш искрен, би свидетелствало за наличието на такава необичайност у местния християнин, равносилна почти на самороден гений. В съзнанието на местния християнин има концепции, които ничие преводаческо умение не би превело на турски.

Системата на централизация във вида, в който съществува в Македония, е била хитро изобретена, за да попречи на пораждането на каквото и да е местно гледище и да спре развитието на народностно себеосъзнаване. Името Македония е само по себе си подвеждащо и не съществува  никаква административна  област,  която да съответства или на съвременна Македония на българските въстаници, или на древна Македония на гърците. Македония е объркано разположена в рамките на три вилаета (3) (т. е. провинции), които не кореспондират на никакви естествени поделби – нито народностни, нито географски. Българите са силни във всичките три македонски вилаета, но във всеки един от тях умело е добавен и елемент на противотежест. Сърбите и албанците са добре представени на североизток (Скопие). Гърците са добре представени в Солунския вилает. Гърци и албанци са в баланс с българите в Битолския вилает. Резултатът е, че никоя народност няма предимство и никоя провинция не придобива национален характер. Естествената уредба би била да се поставят гърците, сърбите и албанците в техни собствени подразделения, а българите да се оставят да заемат центъра и изтока, но това би било нарушение на един от водещите принципи на турската държавност, Divide et Impera. Същият план е осъществен още по-ефикасно в арменските области в азиатска Турция. Той има своя еквивалент в системата, по която всякаква демонстрация на мощ от страна на един или друг от тези народи дава веднага сигнал за предоставянето на благоволение спрямо неговите съперници. Когато Гърция обяви война на Турция през 1897 г., на българите изведнъж се разреши да създадат няколко нови епархии. Когато българите се надигнаха през 1903 г., сърбите, власите и до известна степен гърците бяха засипани от официална поддръжка.

Бюрокрацията беше в своя апогей преди едно поколение, когато либералът Мидхат паша си играеше на поставяне на монарси, събори двама султан и наложи една конституция на младия Абдул Хамид. Демократичната конституция на Мидхат може и да е била израз на чистосърдечно замислена реформа, а може и да не, но поне за едно той беше искрен – той се бореше за отговорно министерстване, възнамеряваше да ограничи капризите на султаните и въпреки че Турция може би щеше да си остане деспотия при неговото управление, тя нямаше да бъде самодържавна империя, ръководена от личната воля на един неотстраним тиран. Мидхат бе пратен в заточение и докаран до смърт в един арабски затвор. Делото на Решидовци и Фуадовци бе още повече покрито  под днешния  режим  на Хамид.  Администрацията, вече централизирана в Константинопол, бе допълнително съсредоточена в Двореца. Портата (правителството на Османската империя – б. р.) представлява безвластен остатък, а министрите нищожества, чиято работа се върши зад гърбовете им от султана и неговите фаворити.

Телеграфните жици, които в миналото са имали за край Високата порта, сега водят до Йълдъз кьошк и управници на Турция вече не са някои сравнително благоразумни и компетентни хора като Великите везири от десетилетията в средата на века, а фанатиците, придворните и шпионите, спечелили доверието на деспота. Турция има един работоспособен султан и самите му качества на усърдие и акуратност, прибавени към една напълно лишена от образование интелигентност и темперамент, оставен на милостта на своите страхове, са се превърнали в проклятие и пропаст за сложната система, която почива върху тях. Администрацията гъмжи от шпиони, които се ползват с достъп до ушите на двореца Йълдъз, а ужасът от докладите, които тази напаст е оправомощена да прави, парализира още повече деятелността и инициативността на провинциалните чиновници. На претенциите и властта на Двореца здравият разум не поставя никаква граници. Дори и движението на турските войски по време на Руско-турската война са били направлявани не от генералите на място, а от имперския аматьор и двора му в Константинопол. В областта на всеки валия и в щаба на всеки генерал винаги има един подчинен, който се ползва от доверието на някой дворцов фаворит и чиято роля в крайна сметка е да шпионира своя висшестоящ. Сред чиновниците скоро става известно кое е това опасно лице и то бързо придобива по-широка власт от тая на неговия надлежен началник. Чувал съм да се говори, че е имало един младши офицер в щаба на Едем паша, главнокомандващия  на армията, която нахлу в Тесалия през 1897 г., чиито телеграми до Двореца в действителност са имали предимство по жицата пред онези на самия фелдмаршал. Понякога Дворецът се възползва от съперничеството, което почти винаги съществува между гражданските и военните власти. Полковникът,  командващ гарнизона, ще телеграфира пряко до Двореца доклад относно съмнителното поведение на гражданския каймакам (префект), ще го обвини навярно в плетене на интриги с местния епископ, ще го заклейми като албански патриот или ще подхвърли, че е неспособен и нехаен. Само там обаче, където политически въпроси са засегнати, този активен шпионаж се е превърнал в система. Защото всъщност нито Дворецът, нито бюрокрацията не се интересува от нищо друго. Във всичко, което засяга стопанските дела на неговия окръг,  правораздаването  или обикновената  полицейска работа, провинциалният чиновник може да забърква каквито си иска каши. Благополучието на хората не е онова, което поглъща вниманието на Абдул Хамид. Характерът на турския функционер в следствие на това е въпрос от твърде второстепенно значение. Един добър префект или губернатор може да направи присъствието си осезаемо, главно въздържайки се от активни и своеволни действия на потисничество. Той може да поправи няколко единични случая, при които е извършена несправедливост. Може да обуздае влиянието на няколко местни фанатици, чийто занаят е насилието и чиято мечта е клането. Но ако бъде постановено всеобщо преследване на един или друг християнски народ, той трябва да се подчинява на дадените му указания така, както всеки един, завързан за бюрократичното колело. Това, да прави добро, обективно твърде превишава неговите правомощия  или средствата му. Той няма никакъв излишък за харчене и никакво право на преценка за разпореждане с наличните суми. Той не би могъл, при положение че изяви желание, да възстанови пътищата, да отмени методите на фискално грабителство или да цивилизова полицията и съдилищата. При всяка извънредна ситуация той трябва да следва подробните указания, а в най-неотложната криза негов отговор на всяка дилема може да бъде само изчакването. Той трябва да чака, докато телеграфът не проговори (4). Човек се усмихва леко, когато назначаването на честни официални лица се предлага като лек за лошото турско управление. Прерязването на телеграфните жици от Константинопол е единственият радикален лек.

* * *

Докато самата тъкан на турската държавност  беше коренно изменена  отвътре  през  изминалото  столетие,  натискът  от страна  на Европа започна да се усеща все повече. Последиците не са радостни. От образования турчин се очаква да поназнайва френски език. Това е по-скоро с цел да се води разговор, а не да се учи. Цензурата допуща малко други книги освен най-елементарния  тип романи и само най-повърхностните  възприятия за западната култура се промъкват посредством странния речник от недоразбрани идеи. Но по някакъв неясен начин администрацията  е научила, че определени  институции, напълно чужди на нейната собствена цивилизация, съществуват сред по-силните държави и заради своите собствени цели се е опитала да им подражава. Налице е осъвременена правна система, която се опитва да помири Наполеоновия кодекс и Корана. Министерствата в Константинопол повтарят поне имената, познати на запад. Има дори и Министерство на мините и горите със свои чиновници във вътрешността на страната. Само че мините и горите ги няма. Минерали има в изобилие в Македония и Албания, но при отсъствието на пътища, сигурност и правосъдие, те не могат да се разработят и да носят доходи. Горите представляват това, което козите и въглищарите са направили от тях, и ако турците са имали някаква политика, тя се е състояла в това да унищожат тези гори като прикритие на разбойници и въстаници. Инспекторите на това неповторимо министерство обаче са в изобилие. Това е толкова добър предлог, колкото и много други, за множенето на службите от полза на управляващата каста. Това подражание на Запада дори се разпростира до възприемането на чисто хуманитарни учреждения. Всеки град в Македония има своя общински доктор, който трябва да надзирава общественото здраве и да посещава бедните без заплащане. Но той обикновено е завършил в Константинопол и заплатата му винаги е неизплащана. Има също и военни доктори, прикрепени към всеки батальон. Имаше един такъв в Охрид, но понеже хирургията беше единственият клон от неговата професия, в който той не бе професионалист, за ранените войници се грижеше местният чакръкчия,  който държеше и магазин за зехтин и свещи. Тази комична нетърпеливост по маймунски да се копира Европа има за резултат не нещо друго, а объркването в главите на официалната класа, обременяването на хазната и отклоняването на правителството от по-непретенциозната работа, която не е тъй безнадеждно свръх неговите възможности; така един неразбираем елемент на показност и недействителност е добавен към нормалната атмосфера на ориенталска корумпираност и интриги. Би било поучително да илюстрирам това с един пример.

В ранните дни на декември 1903 г. отидох в Костур, за да установя какъв вид и размер помощи бяха необходими на изгорените и опустошени села в гъсто населения български район около това гръцко-турско средище. Турци и гърци бяха еднакво самодоволни. Затворени в прекрасния град, уединен в средата на своето езеро, те знаеха малко и ги беше грижа още по-малко за нещастието извън техните предели. Отивайки на кон да посетя селата, аз дойдох първо в Апоскеп, едва на три мили от града. Всички къщи освен пет-шест бяха изгорени и външният вид на селяните по непогрешим начин говореше за нужда, болести и вехнеща жизненост. Попитах за свещеника, учителя и кмета само за да чуя, че всички те бяха умрели в рамките на изминалите две седмици. Като поразпитах още от семейство на семейство, стана ясно, че откакто за се завърнали от хълмовете след въстанието, на практика всяко домакинство е изгубило свой член поради болест и в почти всяко от порутените убежища, които селяните бяха построили между обгорелите руини на своите домове, поне един човек лежеше болен. Най-разпространената болест беше вид инфлуенца, напомняща в симптомите си тифус. Беше ли дошъл общинският лекар да ги види? Да, веднъж минал по главния път и те го накарали да дойде. Той не направил нищо и никога не дошъл пак. Тогава се качих на коня и тръгнах до една група от четири села по-нататък в планините (Поздивища, Черешница и двете Дреновени). Още преди да се беше появило пред погледа ми първото от тях, един селянин на полето, виждайки европеец на кон, дотича при мен и ме попита дали не съм случайно доктор. Детето му бе поразено от едра шарка. В селото нямаше друга тема за обсъждане. Тук също почти всяко домакинство имаше по пациент, а децата, чиято кожа се лющеше по лицата им, тичаха нагоре-надолу по улиците. Старият свещеник прелистваше страниците на регистъра за погребения, но преборяването на умрелите бе работа, изискваща време. В другите села преобладаваха същите условия. Нямаше никакъв доктор, никаква карантина, никаква подходяща храна и болните лежаха, пъшкайки под мръсни одеала на мокрия пръстен под и под прогизналия покрив от набързо струпана слама, закрепена върху срутените и почернени стени. Очертаваше се нещо ужасяващо и епидемията из цялата гладна област изглеждаше почти неизбежна. Когато се върнах в Костур, посетих префекта (каймакама) и градския доктор. И двамата се показаха в пълно неведение за епидемията, която бушуваше пред вратите им вече три седмици. Получих позволението на префекта да ангажирам доктор от името на Помощния фонд и да отворя болница. Сграда беше намерена лесно, а една телеграма до г-н Грейвз, нашия генерален консул в Солун, донесе бързо обещание за помощ от сестрите-болногледачки от ордена на Св. Венсан дьо Пол.

Но все още съществуваше разпростиращата се епидемия, за която трябваше да се помисли, и в един лош момент телеграфирах на Хилми паша в Битоля, предлагайки разполагането на кордон около заразените села. Това се оказа пагубна идея, понеже предполагаше косвена критика срещу имперското  правителство.  Отговорът беше решителен и характерен. Правителството, в своите безкрайни грижи за поданиците си, ще направи всичко необходимо; то ще основе дори своя собствена болница и нашата болница няма да е нужна. През всичките векове, в които турците бяха държали Костур, те никога не бяха и сънували дотогава да отварят болница. Мотивът им явно беше да попречат на нас. Болниците в Турция се смятат за особено опасна форма на политическа пропаганда и за тяхното основаване е необходимо да се закупи имперски ферман от Константинопол, процес, който предполага участието на банкер, посланик и на умел посредник. Аз бързо се отправих към Битоля и се видях лично с пашата. Когато изложих пред него, че болницата е вече завършено дело че сме наели сграда и ангажирали доктор и че това ужасяващо учреждение е само временно, той даде неохотно съгласие, при условие че избягваме употребата на опасната дума „болница“ и се заклеваме тържествено да използваме „лазарет“ вместо нея. Но що се отнася до работата в селата, той беше твърд. Там властите ще направи всичко и високопоставен турски офицер -медик с ранг на полковник, някой си Фуад бей, беше изпратен под пара в Костур. Няколко дена по-късно се завърнах. Нашият „лазарет“ работеше нормално под ръководството на сестрите от Солун. Колата за превоз на болните, която бяхме почнали да ползваме в Апоскеп, беше предадена на турските санитарни власти. Фуад бей беше дошъл и си беше заминал, но мютесарифът (управителят) на Корча, с ранг на паша, беше на място, надзиравайки развитието на нещата. Тази височайша личност ни извика с общинския доктор в своето жилище, след което последва един поучителен разговор. Строг военен кордон, както ме увери той, бил разположен около заразените села, щото никой да не може да излезе или влезе в тях. Те били напълно изолирани. Епидемията, така заявил Фуад бей, била почти отминала и докторът можал да открие само шест пациенти за своята болница в Апоскеп. „Как са те?“, попитал беят. „Слава Богу, много добре, освен едно мило момченце, което вероятно ще почине“. (Докторът говорил през сълзи). Една от сестрите желаеше да прекарва следобедите си в тази болница, щеше ли пашата да позволи? Пашата се усмихна и кимна, но докторът твърдо възрази, че тя щяла да пренася инфекцията през безценния кордон.

– Но, казах аз, това със сигурност важи и за твоите посещения, нали?

– Аз никога не ходя там.

– Ами кой се грижи за пациентите?

– Един санитар от лазарета.

– Той от Битоля ли е?

– Не, от селото си е.

На следващия ден, с малко страх в себе си от този непреодолим кордон отидох до Апоскеп да надзиравам  раздаването  на помощи. Не мислех въобще да посещавам болницата. Странно, кордонът не се виждаше и както минавах през вратата на болницата, селянки и деца влизаха и излизаха. Попитах ги дали те са болногледачите. Те гледаха с празен поглед. Никога не бяха чували за някаква болница. Пациентите бяха мит, кордонът беше мит, сестрата беше мит, а умиращото момче беше украсата на мита. Същия следобед дойдоха пратеници от четирите села, поразени от дребна шарка, да приберат одеялата, които им бяхме обещали. Попитахме как са уредили да избегнат военния кордон. За първи път чуваха за неговото съществуване.

Няколко дена по-късно бях пак в Битоля. Този път бях решил да си мълча. Но Хилми паша, хващайки момента, когато неговата зала за аудиенции беше препълнена от разнообразен сбор от посетители, включая двама други европейци, ни изложи всичко, каквото беше направил, за да се справи с епидемията и ме призова да потвърдя. Аз не направих това, той слушаше мрачно, с усилие ми благодари и обеща, че ще прати обратно Фуад бей да уволни общинския доктор. От този момент нашата болница, а всъщност и цялата ни работа в Костур, стана обект на систематичен тормоз, насърчаван, както ще бъде обяснено, от гръцкия владика. Няколко пъти се постановяваше, че болницата трябва да бъде затворена и всъщност веднъж беше повикано едно заптие, за да изгони пациентите. Фуад бей сега беше твърдо закрепен в Костур и с помощта на един компетентен лекар-грък, наистина основа най-накрая малка турска болница. Единственото препятствие беше, че никой от селяните не искаше и да се доближи до нея и хората винаги отвръщаха в отговор на нашите препоръки, че това място е чисто и просто затвор. В интерес на истината тя има от първия до последния си ден около пет-шест пациенти,  задържани  насила при градските врати, докато идваха в нашата болница. Пациенти, идващи или отиващи си от нас, бяха в няколко случая претърсвани и жестоко бити от войниците и полицията. На нашия доктор първо беше забранено да прави обиколките си по селата, а после след консулски протест с половин уста му бе разрешено да ги прави, съпроводен от Фуад бей. Този джентълмен не изявяваше никаква неохота, тай като получаваше прекомерно високи пътни за всяка измината от него миля. Функция му беше, разбира се, задължението на всеки турски чиновник – да шпионира. Той обаче беше тъй неподходящ за тази работа, както би бил за лекарската, понеже не знаеше нито един от двата езика на областта – български и гръцки. Отвъд турския, лингвистичният му багаж включваше навярно няколко стотици думи на френски и тъй като турският не е език, повлиян от авторите на медицински книги, източниците на неговата ученост и мотивите за издигането му бяха нещо като мистерия. Градският доктор, чиято заплата не беше изплащата седемнадесет месеца, не беше освободен – това би било твърде голям късмет. Лейди Томсън, която беше пристигнала междувременно от Англия, за да поеме работата по оказването на помощ в Костурско, беше обградена от униформени шпиони, които седяха в коридорите на нейната къща и настояваха да я съпровождат дори когато заради здравето си тя отиде да поплава по езерото. Запечатаните ни писма бяха отваряни в пощата, а едно от тях бе видяно от един мой гръцки приятел да се намира в притежание на гръцкия архиепископ. От началото до края този епизод беше изтънчен нагледен урок относно турското понятие за управление. Пълното им нехайство по отношение на общественото здраве е обичайното положение. Изправена изневиделица пред европейските стандарти, некомпетентата административна машинария за маймунско подражание на цивилизацията се задейства. Това има за последица измами и привидност, на които Хилми паша, този архи-бюрократ, сам става жертва. Но дисциплината дори и в реформирана Македония е така хлабава, че никой от виновните чиновници не бива наказван или отстраняван; напротив, те успяват да спечелят пари чрез шпионаж. Шпионите са така безполезни, както имитаторите на цивилизованост и въпреки цялата им дейност висшестоящите им не знаят нищо за действителното положение във вътрешността. Националните съперничества стават осезаеми, а турците с лекота се поддават на срамните гръцки интриги. Един достоен за съжаление човешки фарс завършва с изблик на пълна бруталност. Подозрението  за някакъв политически мотив е вкоренено във всеки ум и гърци, турци и европейци се движат през една мъгла от измама в атмосфера, отровена от народностна омраза и „пропаганда“.

* * *

Дотолкова,  доколкото  е успяло  от Кримската  война  нататък  да наложи на турците една илюзорна и претенциозна  нагледна цивилизованост, европейското влияние има за резултат слабост и разпад. То има и друго по-важно действие, изразено в създаването в полза на поданиците на цивилизованите държави една държава в държавата. Произходът на тази унизителна система датира от времето на Византия, когато на колониите от генуезки и венециански търговци е било позволено да се установяват в техни собствени квартали в рамките на Константинопол и да се радват на привилегията да се самоуправляват. Тази привилегия, твърде много ценена от „франкските“ търговци, е почивала на договори, придобили известност като „капитулации“. Те са били продължени от турците, които не са имали никакво желание да се конкурират с италианската търговия в едно време, когато те нито са се страхували, нито са изпитвали респект пред Запада и вероятно са посрещнали добре възможността да насърчат „латините“ за сметка на гърците. По времето, когато холандците и англичаните са развили търговски връзки с Турция, тези имунитети са били постепенно разширени по отношение на всички християни, които не са били османски поданици. Те не са били спазвани много добросъвестно и консулските архиви от шестнадесети век показват, че Английската левантинска компания е била възприела много покорно отношение спрямо Великия господар, защитавала е правата си по-скоро с подкупи, отколкото с оръжие и никога не е и сънувала за военноморски действия, както правят днес Великите сили дори когато агентите ѝ са били публично обиждани и им се е отнемала дадена собственост.

Съвременното отношение спрямо Турция почива върху турската слабост и турските поражения и този факт е достатъчно добре разбран от мюсюлманското обществено мнение. Закрилян от своя флаг, подчинен единствено на юрисдикцията на своя консул, европеецът в Турция е напълно независим от турската власт. Той има пълен имунитет срещу пряко облагане с данъци и въпреки че единствено той се радва на сигурност по отношение на живота и имуществото си, само той не плаща нищо за тая привилегия. Правителството му ще му помогне да получи „отстъпки“. Той има в лицето на консулските съдилища не просто справедлив, но, опасявам се, понякога и пристрастен трибунал. Последиците от един дипломатически спор с канонерки на фона са толкова утежнени, че турците често биха се оставили да бъдат използвани, в случай че е замесен европеец. Той може да спечели пари там, където местният, бил той християнин или мюсюлманин, би бил победен от теглото на данъците и мошеничеството на турските съдилища. Ползва привилегиите си докрай и нерядко дори злоупотребява с тях. Още повече че от Руско-турската война насам международните финанси са превърнали унижението на Турция и мощта на дипломацията в повод за изстискване на стабилни и значителни доходи от една банкрутирала  анархия.  Железниците,  тютюневият  монопол  и държавният дълг са най-едрите проявления на тая практика. Същата система владее и в Китай и там, както показа сър Робърт Харт, тя предизвика въстанието на боксерите. Преди цивилизацията да разруши една гниеща империя, тя първо я експлоатира. Трудно може да се преувеличи усещането за позор и онеправданост, което егоизмът на Европа буди у турчина. Това раздразнение често не може да бъде задоволено за сметка на свещените особи на европейците, но, както в Китай, местният християнин, взет в големи количества, предоставя един приемлив заместител.

За безплодността и лицемерието в хуманитарната страна на европейските действия в Турция едва ли е необходимо да говорим. Неуспехите на дипломацията в тази посока са вече изтъркана истина. Видяхме френският флот да доплава до Митилини, за да събере дълговете на няколко лихвари, но никоя канонерка не се помръдна през двете години на арменска агония (5). И турците също са видели това. Едва ли трябва да се обвиняват, че отказват да повярват как Европа не е тикана от интереси, когато протестира срещу кланетата и опустошенията. На нас ни се струва, че тези разсъждения са лишени от острота. Именно защото нямаме интерес, нас ни задоволява това да сме бездейни. Турците обаче се смеят на нашите уверения за хуманност и твърдят, че ако въобще ни е грижа за съдбата на техните християнски поданици, това е, понеже гледаме на тях като на наш инструмент и слуги на нашата политика. Зад арменците те виждат Англия, а зад славяните – Русия.

Това, че се отдават на прекалени жестокости, не идва толкова от фанатизъм. То е по-скоро, понеже желаят да излеят върху беззащитните съюзници на изоставените протежета на Европа страха и негодуванието, което Великите сили им вдъхват. Понякога се казва, че именно симпатиите и насърченията, които хуманитарно мислещи кръгове в Англия и Франция са показвали спрямо непокорните християнски народи в Турция, предизвикват кланета. Неефективната, но показна закрила, предоставяна от различни консулати, е много по-силна причина. Турчинът е лишен от въображение и зле осведомен. Вестниците му са строго цензурирани, не му казват кога е било проведено събрание на про-гръцки или про-арменски активисти в залата „Сейнт Джеймс“. Той обаче вижда в действителност със собствените си очи дворовете на посолствата, в които се тълпят молители и тъжители, неговите собствени верноподаници, застанали там под някое европейско знаме, на неприкосновена територия, за да излеят своите оплаквания и обвинения в изпълнени със симпатия уши на чужденец. Понякога съм се опитвал да си представя, изправен пред една такава гледка, как един среден англичанин или французин националист биха се почувствали, ако такива неща се вършеха в Лондон или в Париж. Огньовете на Смитфийлд (6)  щяха да тлеят все още, ако е трябвало да понасяме такова отношение по времето на преследванията у нас, а Св. Вартоломей щеше да е модерна институция.

Струва ми се, че няма да бъде екстравагантно  заключението,  че слабото, но дразнещо вмешателство от страна на Европа е причинило повече страдания на местните християни, отколкото е предотвратило. Тази система не е спорадична, нито пък е запазена за големите и тежки кризи. Тя бива следвана ежедневно във вътрешността, а в такива места като Битоля и Скопие, където малко от Великите сили имат свои поданици, консулатите се поддържат единствено с цел да изслушват тъжби, на които те са безсилни да помогнат. В някои посоки те успяват. Печално известно е например, че повечето, ако не и всички български митрополити и техните секретари-миряни са въвлечени по-малко или повече директно в бунтовническата дейност на Македонския комитет. Турците знаят това много добре, но те никога не смеят да направят нещо повече от това да поставят някой митрополит под един вид учтив и временен арест в неговия собствен палат. В един македонски град имах добри отношения с митрополита, неговия секретар и турския префект. Един ден префектът ми обясни с големи подробности  точните  нюанси  на революционното  мислене,  споделяно от митрополита и неговия секретар. Клирикът беше русофил и панславист. Мирянинът беше пламенен македонски националист, твърде недоверчив спрямо България и дълбоко враждебно настроен към Русия. Описанието бе добро и точно. Знаейки това обаче и познавайки нагледните практики, до които тези мнения водеха, префектът трябваше пак да приема митрополита в своето съвещателно тяло и да се отнася към него с изтънчена и церемониална вежливост. Защо? Понеже Великите сили, и по-точно Русия, го поддържат на мястото му и биха третирали всеки опит от страна на турските власти да го накажат или дори да го отстранят като повод за сериозни дипломатически действия. Това не е хуманитарна интервенция. Не би имало нищо нехуманно в това да се отстрани митрополитът. От друга страна, когато същият този префект напълни своя зловонен затвор със селянки, задържани по скалъпени обвинения като опасни революционерки, никое посолство не помръдна пръст да ги освободи. Тази интервенция е политическа. В крайна сметка и може би и поначало единственият ѝ резултат е отслабването на турците, подкопаването на тяхното самоуважение и приближаването на деня, когато гнилият плод ще падне в устата на заинтересованите държави. Присъствах веднъж в приемната на Хилми паша в Скопие, когато действащият руски консул, член на персонала на посолството, правеше посещение по политически дела. Това бе през май 1903 г., три месеца преди общото македонско въстание. „Реформената“ машина беше в пълен размах. Пашата седеше насред бунище от хартия. Ординарците му ходеха нагоре-надолу по чорапи в котешка върволица, носейки нареждания и донесения. Чуваше се щракането на телеграфа и се усещаше, че бюрократичната машина се движи. Великият мъж драскаше заповеди върху дланта си, говореше и прекъсваше на всеки няколко минути разговора, за да изхвърли някоя светкавична телеграма. Най-накрая дойде редът на руснака. Той бе дошъл да протестира срещу груповите задържания на заподозрени революционери, които пашата извършваше по цяла Македония. Това в действителност бе едно истинско царство на терора, но колкото и да бяха безразборни арестите, съмнявам се, че дори и някой злонамерен турчин щеше да направи много грешки. Българското движение е национално съзаклятие и би било трудно в Македония да се намерят сто проявени българи, които не са допринесли доброволно или другояче за неговия напредък. Руснакът обаче не желаеше да приеме никакви подобни аргументи. Да се арестува човек по голо подозрение, беше нелиберално. Да се задържи в затвора без съд, беше неконституционно. Да се предлага изпращането в изгнание на главите на движението с административно разпореждане, както правеше Хилми паша, беше престъпление срещу правата на човека. Руснакът беше юрист с известно реноме. Пледоарията му беше красноречива и въздействаща и човек можеше да пожелае тя да беше насочена към ушите на покойния г-н Плеве (7). Хилми паша бе твърде учтив или твърде невеж да отвърне с очевидното tu quoque (8). Спорът в края на краищата представляваше само дипломатическо увъртане около нещо, много по-състоятелно – нещо относно забавеното изплащане на руско-турските обезщетения или движението на Черноморския флот. Резултатът беше, че заподозрените водачи не бяха заточени, а освободени. Те се върнаха по своите села. Работиха много тихо в продължение на три месеца и на уречения ден Македония се вдигна на оръжие. Руските действия (9)  щяха да бъдат защитими, ако бяха последователни. Да се направи революцията възможна посредством такива способи, би било една относително морална политика, ако намерението бе тя да постигне освободителната си цел. Това Русия обаче не целеше. Тя използва революцията и – най-малкото косвено, насърчаваше революцията, единствено с цел да отслаби Турция. И това в действителност е единственият резултат на намесата на Европа от Берлинския конгрес насам. Християните не са поставени в по-добро положение, а по-скоро в по-лошо, понеже техният потисник е слаб – и постоянно подсещан за своята слабост, гневен, подозрителен и изпълнен със страх – и неговите подозрения завинаги са затвърдени. Знаейки, че турчинът не може да управлява, Европа му позволява да управлява и прави тази задача невъзможна.

* * *

Би било грешка да се занимаваме надълго с промените, които едно столетие е оформило в тъканта и условията на живот в турската държава, колкото и значителни да са тези промени. Идеята на турската държава си остава това, което винаги е била, а духът на нейната администрация не е изменен нито от нейните собствени държавници и монарси, нито пък от влиянието и натиска на Европа. Турците въобще не са загубили своята завоевателска традиция. В сърцата си те все още са едно грабливо и чергарско племе, а постоянни органи на управление са учредили само дотолкова, доколкото това е необходимо за увековечаването и осигуряването на тяхното господство. Те разглеждат своята страна не като дом, а по-скоро като феодално имение, от което очакват да извлекат трибут. Жителите ѝ не са граждани, а поданици. Никакво чувство на общност не е израсло в умовете им, за да преодолее тази изолираност или да сплоти воюващите народности в грижата за тяхната обща страна. И наистина турската държавна идея е така празна, така отрицателна и удивително примитивна, че няма пространство за развитието на общи интереси.

В първоначалното здание на турската държава, съществувало преди повърхностното  и неискрено подражаване  на западните народи при последното поколение, не е имало място дори и за гражданско право, да не говорим за такива сравнително нови функции на държавата като грижата за образованието. Турция е била една теократична държава на военна основа. Всяка Църква е имала своето канонично право, по което е уреждала споровете между своите членове. Що се отнася до полицията, всяко село е наемало пазачите си, а образованието е било и все още е работа на Църквите. Войската, в тесния смисъл на думата, и жандармерията са се занимавали с поддържането на системата на господство. Ако някой народ се е надигал, ако някое село е проявявало упоритост, ако е имало заплаха някой разбойник да се превърне в родолюбец, тогава те са имали задача. С обикновените неполитически престъпления и насилие обаче те са се занимавали толкова малко, колкото и с чисто гражданските спорове. Имало е вероятност държавата да прояви интерес спрямо пътища и железници само дотолкова, доколкото те са притежавали стратегическо значение. Това са били пределите на старата турска държава и на практика, въпреки нововъведенията на хартия, това са пределите ѝ и до днес. Данъците представляват трибут, полицията  – гарнизон, администрацията  съществува само за да поддържа властта на управляващата каста. В нашия език няма термини, с които тази система може да се опише по задоволителен начин, тъй като бледите аналогии в нашия собствен опит не съдържат никаква идея за нещо така чудовищно. „Владичеството“, изградено от английските гарнизони в Ирландия преди еманципацията на католиците (10), не ѝ е близко. Защото английското малцинство, колкото нетолерантно и затворено да е било в най-лошите периоди, е донесло със себе си една традиция на ред и гражданско управление. Макар и да е отказвало да даде всички политически или някои граждански права на покореното мнозинство, то все пак е крепяло държавата като организация за защита на отделния гражданин, независимо от народност или религия. При турците тя е просто едно средство за продължаване на тяхното завоевание.

Владичеството обаче почива не върху народността, а върху религията. Малцина от членовете на управляващата каста са действително потомци на османско-турските  завоеватели. Те са главно помюсюлманчени славяни или албанци, които са приели традициите на завоеванието, поставили са оръжието си в услуга на завоевателите и са усвоили облагите и привилегиите на един далечен триумф. Духът на това владичество се проявява най-ясно в неписания закон, че никой християнин не може да упражнява пряко ръководство спрямо мюсюлмани, без значение дали в гражданско или военно качество. В „реформираната“ македонска жандармерия има местни редници християни, но няма местни християни офицери. В дипломатическата служба има християни посланици, които се ползват с ранг на паша, и един арменец всъщност е начело на бюджетния му отдел. Няма обаче никакви християнски валии и каймаками (губернатори и префекти). При една от последните „реформи“, започната след арменските кланета, султанът създаде група от местни християнски помощници и експерти, които трябваше да са втори по ранг след валиите и да ги съветват и контролират. Те са това, което турците наричат „евет ефендим“ – „да-господа“ – чието място в живота е да се съгласяват с всичко, което господарите им може да счетат за добро. Познавах един хитър левантински католик, който заемаше този пост в Скопие. Той прекарваше живота си достатъчно приятно между дома си и хотела, служещ за клуб. Никога не го видях в конака (сградата на управлението), а когато валията отсъстваше, не той, а един много нископоставен турчин действаше като заместник-губернатор.  Съответният функционер в Битоля след няколко месеца, в които ходеше акуратно в своя кабинет, накрая взе да окачва печата си на един пирон на достъпно място над своето работно бюро, докато прекарваше дните си у дома – едно удобно решение, което му позволяваше да казва „да“ чрез пълномощник толкова често, колкото бе необходимо, без да се мъчи да седи без работа на своя стол.

И при европейците на турска служба не е по-иначе. Фон дер Голц паша,  талантливият  германец,  който организира  модерната  турска армия, никога не се е радвал на нещо повече от една привидност на командирски пълномощия. Когато напусна своя пост, поразен от благодарността на султана, той е отбелязал пред един мой приятел: „През всички тези години никога не съм имал толкова власт, колкото може да упражнява най-обикновеният сержант, нито съм притежавал толкова големи права, че да поставя един недисциплиниран редник под едночасов арест. И при все това бях маршал на империята.“

В тая крайно упорита традиция са се пречупили без резултат всички усилия на реформираща Европа, а когато в рамките на настоящия Австро-руски реформен план бе предложено македонската жандармерия да се постави под командването на европейски офицери, идеята се провали, защото, както призна откровено нашият собствен посланик, беше невъзможно да се поставят християни начело на сили, в които три четвърти от хората са мюсюлмани. Чувството зад това абсолютно присъствие на владичеството може да се определи трудно. То не е усещането за расово превъзходство, което ние чувстваме в Индия. Разбира се, ние никога не трябва да поставяме някой местен мохамедански офицер над бели войници. Турците обаче ще дадат военно назначение на един негър без ни най-малкото усещане, че белите мохамедани биват унизени чрез това. Редовете на назначените са препълнени от гърци, славяни и албанци, чужденци по кръв и език, но мюсюлмани по вероизповедание. Това не може и да е религиозен сантимент. Ако нещо в Корана наистина забраняваше на мюсюлманите да се подчиняват на християни, не би трябвало да ги откриваме като заслужаващи доверие и предани войници, каквито те са в Индия и Судан. Важна е традицията на завоевание: завоевателят стои по-високо от завоювания и историческа случайност е, че линията между тях е начертана от религията.

Турчинът, мисля аз, чувства, не че християнинът е неизбежно по-долу от него, а по-скоро, че е вероятно нелоялен. Това е едно политическо разграничение, маскирано като религиозно различие. Точно същото усещане в нашата собствена страна продиктува Законите за проверка  на лоялността (11)   и забави еманципацията  на католиците. Собствените ни управляващи класи са усещали, че нонконформистите (12) са били потенциални и отчасти реални бунтовници и твърде логично са ги изключили от властта. Турчинът, чиято единствена държавна идея е теократичната, действа още по-стриктно и неотклонно върху същия принцип. Без съмнение християните в Турция са в действителност това, което католиците в Англия е трябвало да бъдат. Те са ултрамонтани (13). Идеалите им се намират отвъд Дунава и Адриатика. По своите чувства те не могат да бъдат поданици на един азиатски деспотизъм. Те черпят култура от чужбина и насочват надеждите си извън Империята. Славянският селянин в Македония ще почувства и изрази същата привързаност към Царя, както най-консервативният руски мужик. Македонският грък в сърцето си е поданик на крал Георг и гражданин на Елинското кралство. Чувствата му в това отношение са наистина така силни, колкото са на критяните. Случи се, че се намирах в едно отдалечено критско село, когато пристигна новината, че Великите сили са приели островът да получи автономия. Бях седнал с няколко селяни и местния доктор, оракула на района, в едно крайпътно кафене, докато той разясняваше прекрасните новини. Селяните не можеха да склонят да споделят неговото въодушевление.

„Каква е тая работа, автономията?“, попита един възрастен човек.

„Ами“, каза весело докторът, „това означава, че вместо да пращаме данъците си в Атина, ще си ги харчиме сами“.

Селянинът се замисли за момент, притихнал и унил. Внезапно на лицето му светна усмивка и една необикновена искрица на лукавство.

„Бъди сигурен“, възкликна той, „ние ще намерим начин да ги пращаме в Атина тайно!“

Това чувство може лесно да се сравни с онова в Македония, макар че българите имат по-голямо желание за местна независимост, отколкото имаха критяните. Независимо от народността им обаче, погледите на всички македонци са фиксирани върху Европа. Всяко семейство си има свои собствени богове. На стената в една къща ще откриете портрет на руския цар. Втора излага английското кралско семейство. Трета оказва почит на гръцкия или сръбския крал. Четвърта възлага надежди на монарсите на всички Велики сили и човек съди за богатството ѝ по това дали е заменила президента Фор (14) или кралица Виктория с техните приемници. Тези евтинички литографии представляват почти всичко, което македонската средна класа знае за изкуството. Поуката не може да убегне на турците. Те самите са азиатци. Техните християнски поданици са европейци. Те не смеят да допуснат неканения Запад в управленската йерархия на своята държава. Този ужас от по-силния християнски свят няма в действителност нищо общо с религиозния фанатизъм.

Всъщност ние преувеличаваме в огромна степен ролята, която чистият фанатизъм играе в потискането на християнските народи. Турците никога не са опитвали систематично да принудят християните в Турция да приемат масово исляма, тъй както испанците са принудили своите евреи и протестантите в Нидерландия да приемат католицизма. Далеч по-голям брой промени на вероизповеданието са станали по интерес. Християните са желали да станат част от господстващата класа и да имат нейните възможности за придобиване на богатство и власт. Натискът чрез преследвания и лошо управление, породил тези доброволни обръщания, допускам, че е бил рядко насочен съзнателно към този резултат. Може би от време на време някое село с особено важно стратегическо положение се е случвало да бъде тормозено систематично с такава цел. Принудителни смени на вярата без съмнение все още стават и някога са били обичайно нещо, но те обикновено са по-скоро последица от злонамереност и гняв, а не ревностен прозелитизъм. Ако няке село е вдигало бунт, често се е мислело, че нищо друго освен едно принудително обръщане няма да го накаже по задоволителен начин или да осигури предаността му за в бъдеще. Обяснението е обикновено повече политическо, отколкото религиозно – или е било необходимо да се подсили управляващата каста, като се увеличи броят ѝ, например чрез набиране на момчета християни за еничарския корпус, или пък е било желателно да се отслаби някоя бунтовна група, която по случайност е била съставена от неверници. Турците обаче, мисля аз, не са помюсюлманчвали насила, както европейците, ad maiorem Dei gloriam (15)  и подтиквани от чувството, че тяхната длъжност спрямо заблудения ги принуждава да го спасят от теологичните му грешки. Отрицателният пример, който доказва, че те са относително толерантни по един някак презрителен начин, е отнасянето им спрямо евреите. Турските евреи нямат закрилник извън империята, нямат никакви политически амбиции и са толкова слаби и разпръснати, че би било абсурдно някой да изпитва страх от тях. Те съответно се радват на пълна свобода по отношение управлението на техните верски и общностни работи, живеят в отлични отношения с турците и нямат никакво желание да заменят властта му с тази на някоя християнска държава.

Политиката и религията са изиграли своята роля в изграждането на турската система на владичество, но нейната днешна основа е икономическа.  Доктрината, че никой християнин не може да заема управленски или административен пост, се е окопала зад една непроницаема преграда от гарантирани интереси. Турците са се превърнали в паразитна раса. Търговията те оставят на гърци и евреи. Опитите да се развие фабрично производство, са редки, освен в няколко леснодостъпни средища и то само от страна на европейци.  Спрямо морето турците питаят толкова малко обич, сякаш още са номадско племе от степите на континента. Относно земеделието от първобитен тип имат по-голям интерес, но дори и като земевладелци любимата им практика е да оставят обработването на земята на християнските си крепостни и да извличат приходи в натура оттам, където нито са хвърлили капитал, нито са се заели с работата по надзора. В Европейска Турция поне те представляват една стерилна и непродуктивна класа, която не допринася с каквото и да е към делата на страната и живее изцяло от принудителното бъхтане на подчиненото население. Методите и степента на тази експлоатация очертават едно интересно изследване, материал за което ще може да се открие в следващата глава. Най-сериозният ѝ аспект вероятно трябва да се търси във връзката селянин-земевладелец.  Тук е достатъчно да се каже, че тази връзка в сегашното си състояние не би могла да надживее прякото управление на Константинопол. Тя е зависима от дребното ежедневно насилие, което хората на местната поземлена аристокрация упражняват върху селяните. Една добра полиция и достъпни съдилища биха я пресекли отведнъж, а което и да е човечно правителство би било принудено да промени съществуващата система на земеползване чрез драстично аграрно законодателство. Немалко от тези богати земевладелци са несъмнено с гузно съзнание, че не притежават актове за собственост за земите, на които са се „настанили“, и самото това съзнание трябва да ги кара да се стремят отчаяно да запазят администрацията, затваряща очите си пред тяхното самоуправство.

Друг немалозначителен интерес, който крепи системата на турско владичество, е разбойничеството, което в западните райони на Македония придобива размерите на основно препитание. Още по-важна е системата на данъчно облагане, според която събирането на десятъка се преотстъпва на местни велможи, които наддават на търг за привилегията да плячкосват селата. Един безскрупулен човек с предани помощници може да стане бързо богат чрез тоя способ и всъщност това е основата на богатството на огромен брой от местните турски магнати. Отново и отново системата се реформира и премахва, но заложеният интерес е по-силен от крехкия либерализъм на някой случаен везир. Турците са достатъчно проницателни, за да разберат, че ако отменят събирачеството на десятъка, рискуват да загубят подкрепата,  която днес получават от местните бейове – хората, които чувстват, че когато българските селяни отиват по четите, тяхното богатство и положение са заложени на карта. Защото беят, който събира десятъка в едно село начело на своите измекяри, е същият човек, който го изгаря по време на въстание. В едното си качество той е наричан събирач на данъци, в другото – башибозук.

Накрая, налице са интересите на чиновници и войскови офицери. Армията и административните служби са единствените професии, в които един турчин от висшите или средните съсловия желае да встъпи. И двете са строго запазени по отношение на важните рангове за мюсюлмани. Реформа под каквато и да е форма означава край на този монопол и срещу реформите съответно бива мобилизирана не просто националната  гордост, а професионалната  ревност. Ако административната и войсковата кариера беше отворена за християни и ако повишението ставаше по заслуги, техният буден ум и по-добро образование или биха изтласкали мнозинството турци, или биха ги принудили да изменят интелектуалните си навици. Именно върху това доходоносно владичество се основава турската бюрокрация. Тя е една управляваща прослойка, която, било официално, било неофициално, живее на гърба на християнското мнозинство и процъфтява само чрез управляване.

Точно този икономически  аспект на лошото турско управление прави всички надежди за каквато и да е реформа отвътре напълно призрачни.  Вярно е, че средният мюсюлманин  от висшите класи в Македония изпитва недоволство. Той често дори е нелоялен в сърцето си. Неговата изолация като член на едно малцинство обаче и неговата липса на образование го правят особено податлив на обществения натиск на родната му каста. Познавах твърде отблизо един бей от Костур, албанец по народност. Той бе една особено благородна и благовъзпитана душа, разточителен в щедростта си и с всеобхватна толерантност. Беше наследил богатството си и използваше своите селяни по добър начин. Беше напълно необразован и в никой случай не бе умен, така че е оправдано да вземем мнението му като общо взето типично (16). Спрямо настоящия султан той питаеше безпределно презрение. Смяташе официалните лица за парвенюта и чужденци и ги наричаше не другояче, а „магаретата от Йълдъза“. Макар да бе сравнително млад мъж (сега е вече мъртъв), със сигурност под четиридесетте, любимата му тема бе стремителният и обезпокояващ упадък, на който беше станал свидетел в своето време. Турция вървеше към това „да я ядат кучетата“ и той хвърляше цялата вина върху Абдул Хамид. Често му бяха предлагали пост в администрацията,  но той неизменно го бе отказвал с отвращение. Знаеше, че се задава катастрофа и желаеше тя да дойде скоро. Жадуваше за европейска окупация като единственото решение, което щеше да даде равноправни условия на мохамеданското малцинство и беше готов да приветства която и да е Велика сила с изключение на Русия, макар и да имаше предпочитание спрямо Англия или Австрия (17). Въпреки тези възгледи обаче, този прекрасен човек бе твърд стълб на турското управление и по време на въстанието през 1903 г. председателстваше без умора местната комисия, която се занимаваше със снабдяването и превоза на армията.

Един друг бей, когото познавах доста добре, в смисъл че имах неговото доверие (макар че с него можех да разговарям само чрез един от неговите  приближени,  който превеждаше),  пък представляваше един твърде различен тип. По темперамент той бе естествен бунтар и неукротим човек на действието, а симпатиите му бяха на страната на албанското национално движение. Той беше на служба при не една антитурска организация, но когато го попитах дали си е помислял да участва в открити действия срещу правителството, което той с положителност мразеше, той ми отговори с наивна откровеност, че е събирач на десятък. И други хора правеха същото, почна да ми обяснява той; той самият никога не беше се отнасял зле с никой истински бедняк; знаеше, че е сторил зло, но това беше единственият начин за спечелване на пари в Турция и ако не той, някой друг би го правил.

Една по-безпристрастна  гледна точка беше представена от един млад офицер, с когото прекарах много дълги дни, яздейки от село в село.  Него  страстно  го влечеше  образованието.  Наричаше  себе си „младотурчин“ и главното му лично оплакване беше, че му бяха забранили да използва свободното си време, за да учи френски в Битолското католическо училище. Макар и с гръцки корен, той със сигурност бе турчин-патриот. Той също вярваше, че Турция „отива да я ядат кучетата“ и скърбеше поради нарастващата разпуснатост в армейската дисциплина, което отдаваше на премахването на телесните наказания от настоящия султан. Беше твърде гневен, понеже, както каза той, отсъствието на пътища, на полиция и образование „почерня Турция в очите на Европа“. Признаваше, че християните са третирани зле, но любимата му тема беше, че мюсюлманите са потискани още по-безмилостно, което в определен смисъл е вярно, понеже докато християните си имат училища и независими епископи, мохамеданското образование и богослужебна система е изцяло в ръцете на правителството. Той беше справедлив и приветлив мъж, дълбоко религиозен и почтен спрямо своите принципи, но в ума му бе хаос от срамежливо прикрити и едва осъзнати предразсъдъци. „Ние, турците“, каза той един ден, докато минавахме покрай едно изгорено българско село, „трябваше да се надигнем както тези хора“. Когато обаче подхвърлих, че мъдрата линия на поведение би била да се съюзят с християните, той възкликна с дълбоко чувство, че ако трябва да понесат едно успешно християнско въстание, турците по-скоро биха измрели до последния човек и погребали „своята“ страна в крушението си. Традицията на владичество беше неизкоренима. Той признаваше, че е научил турския като чужд език. Знаеше, че три или четири поколения назад предците му са били християни. В него нямаше никакъв фанатизъм и дори проявяваше любопитно сантиментално почитание, говорейки за християнската църква. И при все това политически той бе по-голям турчин от турците. За него Империята беше „нашата страна“ и усещането за притежание, придобито от кастата, която го бе възпитала, господстваше над цялото му мислене.

Макар да може да се открие блед паралел с този владелчески дух сред англичаните  в Ирландия  или маджарите  в Унгария, неговото проявление в Турция е напълно ориенталско. Турците не са донесли със себе си в Европа никаква идея за граждански порядък и до такава степен са останали една военна прослойка, че почти никога не са усещали нуждата за осигуряване на обществена безопасност. Само те имат право да се движат въоръжени и докато това е така, дори и полицията остава едно от онези излишни неща, възприети напълно неразбрани от Европа. Средният земевладелец, поне в по-неспокойните области, притежава укрепена сграда отстрани на селската си къща, както и орда въоръжени мъже, които носят револверите си дори и като седят на неговата маса. Той мисли за недостойно да отиде извън владенията си без охрана и самото му име обикновено всява ужас, който го закриля. За обитателите на градовете съществува друга система. Ако посещават провинцията, те наемат някой конен жандармерист да ги съпровожда. Човек сам се грижи за безопасността си. Концепцията е удивително примитивна, но пък е крайно характерна за начина, по който турчинът мисли. Пощенската кола, която с усилие върви един или два пъти седмично по разбития път между Охрид и Битоля, винаги е ескортирана от четири до шест конни жандармеристи. Това да бъде схваната уредба, при която една организирана полиция и надежден наказателен съд биха направили едно нападение над пощенските служби немислимо, би озадачило конкретния ум на турчина. Що се отнася до представляващото престъпление насилие, законът на личното отмъщение се радва все още на върховенство. Имахме на наша служба един албански кавас (18) в Охрид, чието задължение беше да охранява склада с помощите и да пренася пари и съобщения. Той ни беше препоръчан от префекта като тих и почтен мъж на средна възраст. И наистина, човек трудно можеше да си представи по-крайна почтеност. Той имаше постоянни навици. Ядеше всяка вечер с жена си. Винаги оставяше своята пушка до обувките си и в един и същ ъгъл. Един ден отиде да вечеря както обикновено. Върна се в обичайния час и се изтегна на своя матрак отстрани до огъня. Изглеждаше нормален и отпуснат и със своя всекидневен благ тон разказа как току-що е извършил убийство. Бил открил жена си малко разтревожена. Един пиян турски войник бил объркал неговата къща с християнска и тръгнал да я обира. Пиянството бе дребно прегрешение, обирджийството – естествено; но грешката представляваше непростима обида. Нашият почитаем слуга беше хванал натрапника, пребил го безмилостно и изхвърлил на улицата от прозореца си, доубивайки го. След това вечерял, настанен удобно, и се отправил пеша към нашия склад, за да си изпуши цигарата преди да се е върнал на работа за през нощта. Само когато дойде новината, че войникът всъщност не е съвсем умрял, той показа някаква загриженост.

Но на следващия ден очакваното събитие дойде тихо и с целия риск от отмъщение бе свършено. В невинността си ние предполагахме, че нашият кавас ще бъде задържан, но нищо тъй неприятно не се случи. След това ни бе обяснено, че той е известен местен мъж с много приятели. Войникът бе чужденец от Мала Азия. Щом убийството на униформен турски войник насред един град може да се сметне за събитие, незабелязано от закона, може да се предположи за каква дреболия се смята нападението над един селянин християнин в някое отдалечено село.

Край Охрид се случи едно произшествие, което илюстрира този аспект на въпроса. Един албанец беше влязъл посред нощ в едно българско село и стрелял по къщата на един човек, когото смятал за свой враг. Ранил жена му, дъщеря му и неговия невръстен син. Те бяха докарани като пациенти в нашата болница и това естествено постави като важен въпроса пред префекта, способен и по своему просветен човек, твърде чувствителен към критиките на европейци. Той се опита да задържи убиеца, но селото застана на страната на последния и жандармеристите се завърнаха с празни ръце. Префектът тогава реши да иде лично и се отправи към непокорното село начело на триста души редовна войска. Демонстрацията на сила бе обезкуражаваща и всяваща страх. Селото не оказа съпротива, но все пак отказа да свидетелства срещу виновния. Префектът се върна в Охрид с четиридесет-петдесет пленници, задържа ги в затвора за три-четири дена и после ги освободи всички. Инцидентът беше поучителен, понеже престъплението само по себе си бе много тежко. Префектът беше най-добрият турски чиновник, когото бях срещал някога. Още повече той действаше пред очите на европейци и във времето на „реформи“. При все това, за да накаже един прост изблик на лични емоции, в който нямаше никакъв политически елемент, той трябваше да мобилизира целите въоръжени сили и дори тогава претърпя провал. В една страна, където нищо по-малко от един административен земетръс не би задвижило правораздавателния механизъм, не е за учудване, че той обикновено е оставен да ръждясва.

В турската администрация е налице един особен, но твърде разбираем контраст между провинцията и по-големите градове. Градовете са с положителност прекалено много управлявани. Администрацията се меси във всяка дреболия на хорското ежедневие. По улиците гъмжи от шпиони и е толкова трудно да ги избегнеш, колкото и да се предпазиш от препъване в някое куче. В Константинопол системата достига своя връх на абсурдност и цялото население на града изглежда живее, шпионирайки само себе си. Дори и посолствата не са опазени от този вездесъщ паразитен начин на живот. Чувал съм една дама, прекарала няколко седмици като гост в къщата на секретаря на едно посолство, което се ползва с голямото благоволение на Йълдъза, да описва как една вечер по време на официална вечеря се появили двама турски офицери, които нито били поканени, нито били известили за своето посещение. Седнали да вечерят, без да кажат и дума обяснение, и започнали да слушат, доколкото позволявали езиковите им умения, и най-лековатите слова в разговора на обща тема. Ако и дипломат от приятелска европейска държава може да стане жертва на такова нещо, можем да си представим каква е съдбата на някой голям християнски първенец или прекалено популярен турски велможа. Султановият cabinet noir преглежда цялата кореспонденция, а ужасът от заговори достига такива размери, че пощата в Константинопол не приема писма за разнасяне в пределите на самия град. Тези предохранителни мерки са характерни за турската глупост, понеже последното средство, което един конспиратор би използвал за пренос на уличаваща преписка, са турските пощи.

Провинцията, от друга страна, е свободна от всякакво систематично управление. В Македония тя е населена предимно от българи и турчинът не вижда защо трябва да се безпокои с осигуряването на ред и сигурност за тях. Македония е страна на селата. Някой трудно може да открие извън пределите на Албания малки паланки или разпръснати къщи. Да построиш уединена къща, би означавало да имаш твърде голямо доверие на останалите хора наоколо. Нищо не би било по-лесно, отколкото полицейския контрол над Македония чрез поставянето на един-двама добри жандармеристи във всички по-големи села. Но това е предпазна мярка, която турците никога не са предприели. Те оставят селата да се оправят както намерят за добре и ако се появи проблем, внезапно разполагат войски в тях не за да ги защитават, а да ги тероризират. В Европа именно отдалеченото и уединено местоположение не се смята за безопасно. В Турция зоната на опасност се намира по-скоро по протежението на оживения главен път. Едно село, кацнало навръх някой хълм или скрито в някоя недостъпна котловина, се радва на относителна предпазеност от нападение. Едно село край пътя става плячка на всеки минаващ разбойник с или без униформа. Миналата есен, когато пристигнахме в Македония, накрая на въстанието, ние открихме, че селяните от по-отдалечените села се бяха завърнали по местата, където бяха разрушените им домове, но селата, разположени по главните пътища, бяха изоставени в отчаяна разруха и нито заплахи, нито убеждаване можеше да накара обитателите им да се върнат. В два случая те дори решиха да използват възможността да построят наново  селищата  в някоя  по-усамотена  хълмиста  местност,  където посещенията на пътуващи турци щяха да са по-редки. Признавам, че първоначално аз по-скоро бях склонен да погледна на това с очите на човек, лишен от симпатия, който предполагаше, че селяните нарочно уголемяват нещастията си и се подчиняват на заповедите на революционния комитет, отказвайки да се върнат. Научавайки повече, аз се убедих, че те не преувеличават опасността от живота край пътя. Един ден, докато яздех по главния път от малкия оживен град с военен гарнизон Клисура до железницата при Сорович, по пладне и в периметъра на видимост на града, аз се натъкнах на един бандит, седнал на камък, поставен на средата на пътя, пушещ своята цигара, с пушка на коленете си и кротко събиращ такса от преминаващите. Близо до същото място стоеше изгореното и изоставено село Мокрени. Неговите селяни, по-смели отколкото другите, всъщност бяха започнали да го възстановяват.  Бяха насекли и окастрили нужния дървен материал, работейки денем в Мокрени и спейки нощем в Клисура. Точно когато гредите бяха готови, башибозукът от съседното мюсюлманско село се спусна в селото една нощ и отнесе няколкоседмичния труд на хората. След тази случка мокренци останаха в Клисура, възхищавайки се на по-големия разум на онези, които не бяха направили опит да се завърнат. В края на краищата не може да има по-съкрушителна присъда за едно управление от тази, изразяваща се в това, че сигурност е възможна само там, където ръката му не стига.

По-отдалечените села имат думата в ръководенето на своите дела, както намерят за добре – при условие че в непосредствена  близост няма мюсюлманско селище. При такова положение пък е рисковано човек да се скита далече навън, за да сече дърва или да гледа овце, с изключение  на албанските  области,  където  работата  в отдалечени места обикновено е поверена на жените, тъй като известното кавалерство е една от многото компенсиращи черти на албанския характер. В Македония обаче има райони, където човек може да язди коня си два-три дена без да види една униформа, да чуе дума на турски или да се натъкне на нечии предани на властта очи. В тези райони посещенията на турците са рядко и всяващо ужас събитие. Правителството прави своето присъствие осезаемо само когато неговите агенти слизат да съберат данъците, когато някоя „летяща“ част се дотътри да залови някоя вечно изплъзваща се чета бунтовници или когато полицейска експедиция пристигне да накаже някой акт на открито неподчинение. Такива събития се случват рядко, но те имат свойството да остават в паметта. Селото може да се е опълчило на турското господство по един от няколкото добре дефинирани начина. Може би то е възнегодувало срещу насилничеството на някой събирач на данъци; възможно е да е приютило въоръжена група въстаници, на която и без това не би могло да се противопостави, ако е желало това; или пък то може да е хванало и убило някой цивилен турчин от съседно село, нападнал някое местно момиче. В такива случаи отмъщението е бавно, непредсказуемо, но сигурно. В най-добрия случай всички мъже, които могат да се заловят, ще бъдат безжалостно пребити, в най-лошия селото ще бъде изгорено,  а някои от обитателите  му заклани.  „Виновните“  селяни почти сигурно ще са избягали дълго преди пристигането на турците. Техните роднини и съседи обаче ще пострадат тогава на тяхно място. Едно село е винаги колективно отговорно за деянията на своите жители, а свещеникът, учителят и кметът са главните жертви. В Македония няма никаква полицейска система, има само наказателни експедиции.

Но в промеждутъците  между  тези  бедствия  провинцията  води своя живот на бъхтане и тежък труд – разнообразяван от конспирации. Посещавайки селата след въстанието, човек проумяваше колко малко турското присъствие под формата на някой далечен гарнизон се отразява на тяхното ежедневие.  Неведнъж изненадващо посещавах села, където младежите стояха на групи, облечени в техните въстанически униформи. Чекаларов и няколко други български войводи още шетаха наоколо със своите избраници от есенния набор. Гърците също имаха няколко чети на бойна нога и никоя от двете партии не изглеждаше сериозно притеснена от турците. В известни граници и при епизодични, но ужасяващи действия в отговор, всяка въоръжена сила, християнска или мюсюлманска,  може да прави каквото си пожелае във вътрешността на Македония. Турците не са толкова управляващият фактор, колкото непредсказуема и невъзприемчива природна сила. През зимата на 1903–1904 г. Македония не бе толкова една завоювана област, колкото пустиня, пометена от един човешки ураган. Именно в такива условия бе израсло българското въстаническо движение, една съзидателна организация, противопоставяща се на една отрицателна и разрушителна сила – власт насред анархията.

* * *

Управлението на Турция е, в зависимост от това как някой избере да го разглежда, нещо поучително, достойно да се изучава, или нещо развеселяващо и забавно. Селянинът в по-светлите моменти на своето битие може да го види в неговия хумористичен аспект и в сбирките с български народни песни могат да се намерят някои весели сатири за турската некомпетентност. Но най-вече то предизвиква повече сълзи, отколкото смях, а преобладаващото чувство в сянката на полумесеца е това на парализиращ страх. Но в Македония страхът е повече от емоция. Той е физическа болест, зараза, обхванала страната, заболяване, идващо от тиранията. Човек влиза в някаква колиба, която селското семейство нарича дом. В потискащата тъмнина той започва постепенно да различава някакво същество, което се върти и пъшка на пода под някое мръсно одеяло. Треска ли е, пита той, или шарка? И отговорът идва по обичайния и общоприет начин: „Болен е от страх“. Тази дума става ключ към половината обстоятелства на битието. Страхът е господстващият и вечно присъстващ мотив. Той строи села. Предизвиква миграции. Дава обяснение за измами. Той стои в основата на морала на една страна. От всички народности българите са най-непоклатими и търпеливи; те изглеждат безчувствени към болка и неподатливи на паника. Това, което може да изтръгне вик от тях или да разклати нервите им, не е някое обичайно сътресение, тъй като тяхната физическа структура се е приспособила към политическите условия, в които се намират. И все пак страхът е големият факт на техния ежедневен живот. Поглеждайки назад към моите странствания сред тях, една върволица от хора със съкрушен разсъдък се изправя в паметта ми – един стар свещеник, легнал до една горяща къща, безсловесен и умиращ бавно; една жена, която беше започнала да лае като куче от деня, в който нейното село бе изпепелено; една девойка, която бе полудяла, понеже майка ѝ я беше закопала в дупка под пода, за да я спаси от войниците; един момък, заболял от „страх“ от мига, в който един войник опрял нож в гърлото му; деца, бягащи ужасени при вида на някой странник, крещейки „Турци, турци!“. Това са човешките развалини след урагана, който си е присвоил функциите на Правителство.  И дори върху онези, които избегнат това, нормални и непокътнати, терорът оставя своя неизличим знак. В света на кошмарите кланетата са винаги възможни. Човек не може да прекара и една седмица в град като Битоля, без да забележи в някой мирен следобед, че улиците са странно тихи и кепенците на магазините са спуснати. Да не е еврейският Шабат, пита той, или някой православен празник? Но един поглед към имената над затворените врати показва, че това е някакъв обичай, който засяга всички вероизповедания еднакво. Това е просто най-обикновеното от всички обществени явления в Турция – паниката. Някакъв слух е плъзнал из пазара за надвиснали беди и всяка къща е затворила вратите си. На календара са отбелязани негови нарочени дни на страх. Това може да са месеците Рамазан и Байрам, когато се предполага, че мюсюлманите са лесно възпламеними и опасни. Може да е Великден, когато се смята, че шествията на православните разпалват техния фанатизъм. Може да е празникът на Св. св. Кирил и Методий, когато българите си припомнят, че са нация. Или това е денят на Св. Георги, когато почва пролетта и въстаникът напуска зимната си квартира – денят, когато „снегът се топи на Балканите“. Поводът има малко значение – за страха винаги има основателна причина. Европеецът в Турция, на сигурно място под закрилата на своя консул, понеже хвърля сянката на военния кораб, където и да мръдне, е в състояние да гледа от високо на тези страхове. Но дори и той има своите изживявания, които го карат да слезе на земята. Той се буди навярно в някоя зимна утрин, за да открие, че докато мразът е извършвал своите тайнства в тъмнината, охрана от турски войници, тъй тиха и тъй неканена като мраза, е застанала и е стояла будна пред вратата му – пратена, както може би той ще научи по-късно от префекта, който е чул, че мюсюлманската тълпа се е заклела да тури край на този гяур.

Кланета се случват рядко. Дори убийствата не минават незабелязано. Но възможността да стане клане, не може да се забрави никога и рискът от убийство е вечно налице. По-скоро това, а не самите изблици на ярост, е онова, което носи разрушителната несигурност в Турция. Умът на местните е винаги нащрек, за да усети неясното развитие на събитията и всяко произшествие носи сянката на обезпокоителни възможности. Някой турчин убива християнин, но работата не приключва тук. Това може да е началото на епидемия от насилие, някаква предумишлена поредица от необуздани жестокости. Едно убийство на пазара ще е достатъчно, за да бъде той затворен и да се посее страх във всеки дом.

Имаше едно село, наречено Крушйе, недалеч от Ресен, което бе изгорено до основи по време на последното въстание. Селяните обаче бяха яки и изобретателни. Те намериха временен дом в съседно село и се прехранваха с добив на дървени въглища в планината. Нямаха нужда от помощта на благотворители до януари. На Коледа двама от тях бяха хванати на пътя и убити без причина. Седмица по-късно един друг от тези въглищари, тръгнал на работа, бе срещнат от войници и бит жестоко. Десет дни по-късно бях в селото Янковец, където повечето фамилии от Крушйе бяха намерили убежище. Битият беше още в сериозно състояние и едва бях дошъл при него, когато пристигнаха около седем мъже от селцето, забързани и с празни ръце. Някои бяха покрити с кръв, някои накуцваха, някои бяха покрити с белези, други малко повече от уплашени. Същите войници от същия гарнизон ги бяха нападнали въоръжени на същия планински склон, бяха ги били и ограбили техните инструменти и животни. Това беше краят на горенето на дървени въглища за зимата и село Крушйе попадна в книгите на Фонда за помощи. Тези мъже не бяха страхливци. Сигурно държаха пушките си скрити горе в хълмовете в очакване на следващото въстание. Но никой християнин не може да носи оръжие дори и за самозащита. Те могат само да сведат глава пред заплахата и да чакат далечно отмъщение  и още по-съмнително  освобождение.  В едно общество, тъй овладяно от страх, не може да има никакво предприемачество, никаква търговия, никакъв стабилен индустриален живот (19).

В град Ресен, центъра на тази област, имаше няколко сравнително богати хора, непритежаващи никакви собствени предприятия, които да поемат излишния им капитал. Десет села в непосредствена близост бяха изгорени. Селяните с нетърпение искаха да взимат парични заеми, обезпечени с тяхната земя, за да купят впрегатни волове, сечива и строителни материали. Но никой не желаеше да дава на заем, даже и при прекомерните лихви (например 60 на сто), които са на власт в Македония. Рисковете бяха твърде големи – разбойничество, убийства и въстание. Само за едно нещо лихварят щеше да даде пари – за да помогне на селянина да напусне страната. Говори се, че над 3000 селяни са напуснали Македония в посока към Америка през зимата на 1903–1904. Длъжникът заминаваше отвъд досега на турските съдилища в една непозната страна. Той можеше да се провали, да умре или да забрави задължението си. Но онзи, който даваше пари, предпочиташе да се довери на неговата честна дума, отколкото да приеме ипотека в собствения си район, при всички местни рискове и шмекерии. Не може да има по-красноречив свидетел от този груб икономически факт за царството на страх и несигурност, което е нормално следствие от турската система на владичество (20).

Бележки:

(1) Фенер е квартал в Константинопол, в който живее гръцкият патриарх. Той станал средище на гръцката аристокрация, полуйерархична и полутърговска, която се поставила в служба на турците.

(2) Дори и на военните рядко се позволява да подадат оставки от своите длъжности. От тях се очаква да бъдат войници и нищо друго. И ако случайно принадлежат към някой съмнителен народ, съответно ако са албанци, може цяла година да молят за позволение да посетят своите имоти или родното си място. Фактически те се намират в заточение вътре в самата империя.

(3) Терминът „вилает“ може да се преведе с „провинция“. Нейният управител се нарича „валия“ и има ранг на паша (което е еднакво с генерал в армията). В Европейска Турция има шест вилаета: двата на запад са албански – Янина (Епир) и Шкодра. Трите в средата са частично македонски – Солун, Битоля и Скопие. На изток се намира Одрин. Константинопол представлява отделен окръг. Един голям вилает е разделен на два или три санджака, чиито управители се наричат мютесарифи, които също имат ранг на паша. След това идва кааза (околия), управлявана от каймакам, който има ранг на бей и е равен на полковник от армията. Най-малката част е нахия (община), управлявана от мюдюр.

(4) За първи път разбрах каква власт има телеграфът в Турция след клането в Кандия 1898, когато християнският квартал на един процъфтяващ град бе разрушен от тълпата при съучастие на войската, а известен брой войници от английския гарнизон бяха застреляни. Впоследствие чух от директора на телеграфното бюро в Ханя (шотландец), че в продължение на три часа, докато боевете и клането са продължавали, Исмаил бей, изпълняващият длъжността губернатор на Крит, е заел телеграфното бюро в Ханя и е поддържал постоянна връзка с Етем паша в Кандия и така е контролирал всяка подробност на инцидента.

(5) Сравнете също така нашите действия в Крит. Ние не направихме нищо ефективно, след неколкократните кланета на местните християни. Когато наши войници бяха застреляни, а консулът ни – убит, изгонихме турците.

(6) Район на Лондон, на чийто пазарен площад са били изгаряни английски протестанти по заповед на кралица Мария Тюдор (Кървавата Мери) (бел. пр.).

(7) Вячеслав Плеве (1846–1904) – руски министър на правосъдието (1902–1904), придобил известност с провежданата от него политика на репресии и убит при атентат, дело на есери. (бел. пр.).

(8) И ти също – парафраза на последните думи на Цезар: „И ти ли също, Бруте, сине мой?!“ (бел. пр.).

(9) Русия пое водачеството, но тя имаше подкрепата на повечето, ако не всички, останали Велики сили.

(10) Процес, в резултат на който католиците във Великобритания (най-вече в Ирландия) получават политически права. Завършва с приемането на специален закон през 1829 г. (бел. пр.)

(11) Test Acts (англ.) – закони, приети 1673–1681 г., които предвиждат войсковите офицери и правителствените чиновници да бъдат само от англиканско (в Шотландия – презвитерианското) вероизповедание. Отменени през 1829 г. Вж. предходната бележка (бел. пр.).

(12) Протестантски деноминации, неприемащи доктрината на официалната Англиканска църква. (бел. пр.).

(13) Ултрамонтани (фр. от лат.) – буквално „отвъдпланинци“. Пръвърженици на силната папска власт, противопоставящи се на опитите на т. нар. галикани от края на XVII и XVIII в. да установят известна църковна независимост във Франция под върховенството на монарха. Названието има предвид Алпите, които разделят Италия и Франция. (бел. пр.)

(14) Феликс Фор – президент на Френската република 1895–1899.

(15) За славата Божия (лат.).

(16) Друг метод не може да се прилага при турците. Никога не е безопасно да се говори за политика в присъствието на повече от един от тях и човек трябва да ги познава много добре, преди да те да проговорят за политика въобще.

(17) Турчинът, който знае нещо за Египет, обикновено е англофил. Ако има приятели в Босна, е австрофил. В такива разговори трябва да се взима под внимание учтивостта, но като цяло смятам, че това доверие в Англия е всеобщо и искрено.

(18) Гаваз – личен слуга или почетен телохранител на дипломатически представител в Турция или на висш чиновник.

(19) Трябва да се изтъкне, че всички инциденти, посочени в тази глава, се случиха в „реформирана“ Македония след приемането на Мюрцщегската програма.

(20) Като резултат на несигурността на пътищата пътуването в Македония е сведено до минимум. Дразнещата и скъпа система на паспорти ограничава свободното движение между провинциите (вилаетите). Селяните, които имат по-малко причини да се плашат, отколкото принадлежащите към средната класа, са най-малко засегнати от разбойниците, но все пак и те се страхуват да пътуват. Там, където железницата все още не е стигнала, има много малка взаимна комуникация между един и друг град, а не съществува система за пощенски коли или обществени дилижанси – отчасти, тъй като има малко пътници, а отчасти, тъй като пътищата винаги са несигурни и често непроходими. Градските жители от по-имотните класи съвсем рядко се осмеляват да ходят на село. Познавах един българин от Охрид, един старец, който притежаваше няколко чифлика на няколко километра от града, който никога в живота си не ги беше посещавал. Един грък в Битоля, който черпеше целия си приход от собствени чифлици, позволи да минат пет години, без да ги обиколи. Един българин от Ресен, който по време на въстанието имаше голям имот на около десет километра от града, беше много заинтересован да разбере колко е ощетен и макар наистина да не беше плашлив човек, позволи да минат поне девет месеца, без да го види. Пътуването зиме се смята за необмислена храброст, а пътуването, щом се стъмни, се смята за ясно доказателство за лудост.