0
912

Макрон и „годината 2440”


През 1770 г. в Амстердам вижда бял свят една наистина необичайна книга – „Годината 2440”. Става дума за утопичен роман, дело на Луи-Себастиан Мерсие, плодовит писател, философ и есеист, впоследствие член на Конвента и враг на Робеспиер, който с тази си книга всъщност създава „утопията по френски”. Ала още тогава съвременниците му си дават сметка, че ако книгите на утопистите винаги са били поместени „някъде другаде” – на въображаем остров, както е при Томас Мор, Томазо Кампанела или Франсис Бейкън, то при Мерсие пътуването във времето се извършва някак странно, без той всъщност да напуска Париж. Като „сън, който може и никога да не е бил” както гласи подзаглавието на книгата. А подтикът за написването й, става ясно още в началото, е разпра с препатил от живота англичанин, който не разбира как изобщо съществува страна, олицетворявана от град като Париж, „градът на светлината”, поразяващ не само с красотата и с охолството си, но и с крайната си нищета и толкова силни социални напрежения, които неминуемо  (и то много скоро) могат да доведат до взрив. Припомням, че книгата е публикувана в Холандия, където няма цензура, а две десетилетия по-късно във Франция рухва Бастилията и избухва революцията. Сънят на Мерсие, който го прехвърля седем столетия напред във времето, обаче му предоставя възможността да се разходи из един друг, съвсем необичаен Париж през XXV в. – град още по-красив, където хората живеят на практика без конфликти, доволни от възнагражденията си. Проблемните квартали са направо неузнаваеми, а функцията на полицията е чисто символична. Финансите са изключително стабилни, благодарение на новите асигнации, валидни из цяла Европа (един вид евро). Хората във Франция, независимо от личностите си, културни и религиозни различия, са станали много по-търпими едни към други, което се доказва и от световния печат, чийто преглед Мерсие ни дава страна по страна. И тъй: чрез вестите, дошли от Константинопол, научаваме, че Турция вече не е в Европа; освен това мир цари от Токио до Персия и от Мексико, през Филаделфия, до страната на папуасите. А важна роля във всичко туй играе един млад френски владетел, пребиваващ във Версай – просветен, енергичен и неуморен, чиито усилия правят живота във Франция, а и на Стария континент, тъй хармоничен и спокоен.

Няма как Еманюел Макрон, днешният президент на Франция, бидейки философ по образование и ученик на големия френски мислител Пол Рикьор, да не е запознат с „Годината 2440” на Мерсие. Не твърдя, че тази „утопия по френски” е негов блян, ала въпреки всичко се натрапват някои амбициозни препратки, щом човек разгърне програмната му книга „Революция” – неговият политически манифест, с който спечели изборите и французите му гласуваха картбланш за сериозни промени: не само вътре в страната, но и по „ре-ориентирането” или поставянето на „Европа на нови основи”. Книга, в която „младият френски управник” търси решения, за да даде по нещо на всички – по-ниски данъци за бизнеса, но и по-силна държава; по-добри социални шансове за „отритнатите”, но и по-голяма икономическа конкурентоспособност. И „повече Европа”, защото президентът Макрон е наясно, че инак дори най-големите на Стария континент лесно ще бъдат прилапани от „китайския тигър”, поради което Париж и Берлин трескаво обсъждат мерки за опазването на европейската икономика.

Истината е, че този амбициозен и едва трийсет и девет годишен „управник  на Елисейския дворец” в момента е в повече от добра стартова позиция. И това съвсем не е някаква „френска утопия”, а резултат от благоприятното стечение на вътрешни и външни фактори.

Може би от времето на генерал дьо Гол никой френски президент не е печелил толкова решаващи победи (на президентски и парламентарни избори) при пълен разпад на традиционната опозиция (в случая – и в ляво и в ясно).

И никога досега френски президент не е влизал във властта във време, когато вечният съперник  – Лондон – е на път да се оттегли от ЕС, оставяйки открит въпроса за „британското наследство” в европейските институции.

Освен това в Берлин предстоят избори, нищо че Ангела Меркел има известна преднина. Еманюел Макрон пък е в началото на мандата си, без да е обременен с минало управление или стари скандали.  

Вярно, че рейтингът му през последните месеци пострада, но това е обяснимо предвид желанието му за „революция” в икономиката и в социалната система на Франция. Известно е, че реакционерите в социалната сфера са винаги по-популярни, отколкото революционерите. И че той няма как вечно да ходи по вода, както го изобразяваше на корицата си сп. „Икономист”.

Макрон спечели битката за Елисейския дворец, не само защото французите го предпочетоха пред Марин льо Пен, чиито идеи за излаз от еврото и връщане към франка, икономическо капсулиране и съответно отваряне към Русия предизвикаха сериозни опасения.

Макрон спечели, защото една немалка част от френското общество си даде сметка, че промяната е необходима. В момента 3 500 000 французи в трудоспособна възраст са без работа (безработицата е малко под 10% процента).

Макрон спечели, защото обеща да разблокира френската икономика. За целта „младият управник” трябва да се захване с прословутата 35-часова работна седмица, което предвещава жестока съпротива от всемогъщите във Франция синдикати. А също и с реформа на пенсионната система (което пък му отваря втори фронт с избирателите в предпенсионна възраст).

Ето защо озовал се между Сцила и Харибда – между 35-часовата работна седмица и пенсионната реформа – изглежда, че Макрон е склонен първо да се захване с френската конкурентоспособност. Ала тук проблемът е не само френски, но и европейски.

Става дума за „командироването на работници” или за работната мобилност в Европа, която се обсъжда от близо година. Според сега действащото в ЕС законодателство работници от новите страни-членки могат да трудят в период от 36 месеца на западноевропейския пазар, като фирми от техните страни им плащат командировъчни, далеч по-ниски от заплатата, която получава съответният френски или немски работник.

Новата европейска социална директива, целяща да регламентира този вид „делокализирани трудови отношения”, предвижда това да става за период не по-дълъг от 24 месеца. В края на юни Франция отхвърли този вариант на директивата, доколкото  Еманюел Макрон лично настоя „командироването на работници” да се ограничи до 12 месеца, другото било „социален дъмпинг”. Освен това френското предложение настоява в тези командировъчни задължително да се включват отчисления и за „транспорт, жилище и храна” на работниците, така че заплащането да стигне до минималните ставки във Франция и Германия (тоест около 9,70 евро на час).

И трето, Франция пледира за въвеждането на общоевропейски контрол над фирмите-посредници, които да не са само „пощенски кутии”, а да имат съответната дейност на територията на страните си, да плащат там данъци и т.н. Нещо, което предполага да се създаде съответната „инспекция по труда в ЕС”.

Позволих си да навляза по-детайлно в идеите на Макрон за „социалния дъмпинг”, защото те засягат „ахилесовата пета” в отношенията между Западна и Източна Европа.

Как се гради политическо и икономическо единство в съюз, където социалните неравенства са толкова големи (минималната работна заплата в Германия, Франция, Белгия и Холандия в момента е около 1500 евро, в Испания – 826 евро, в Чехия и Унгария около 350-360 евро, а в Румъния и България съответно 275 и 235 евро)?

Очевидно е, че трябва да се потърси компромис. И то в обозримо бъдеще, а не нещата да се оставят в хоризонта на „годината 2440”.

Така че социалният дебат в ЕС е отворен, без някой да си прави илюзии, че могат да се вземат лесни или прости решения и то утре или вдругиден. Френските медии са категорични, че Макрон умишлено „вдига летвата”, за да може поне част от исканията на Париж  да  намерят място в текста на бъдещата директива, която ще се обсъжда от европейските социални министри на 23 октомври.

Източна Европа очевидно няма да е напълно съгласна с тези искания, тъй като това ще засегне множество местни фирми, чието предимство е евтината работна ръка. Аргументите са познати и добре известни, особено в България. В същото време българите продължават да са най-ниско платените на трудовия пазар в Европа, а от страната има отлив на квалифицирана работна ръка, което все повече се усеща в икономиката.

Накратко, в опит да рестартира или провокира „европейския дух”  младият „френски управник” тръгна на своята източноевропейска обиколка, давайки си сметка, че част от идеите му неизбежно ще се натъкнат на съпротива.

Все пак интересна е стратегията му да посети „проевропейските държави” в тази част на континента. В Залцбург, първа стъпка от пътуването му на изток, Макрон има среща с австрийския канцлер Кристиан Керн, където гостуват премиерите на Чехия и Словакия. Някои медии нарекоха това събитие среща във формата „Аустерлиц”. Полша и Унгария пък са пренебрегнати, което на практика разполовява „Вишеградската четворка”. Следва посещение в Букурещ при президента Йоханис и премиера Тудосе, като обиколката приключва във Варна със срещи с президента Радев и премиера Борисов.

Можем отсега да си представим как Радев и Борисов репетират репликите си срещу аргументите на Макрон за „социалния дъмпинг”. Ала тъй като в политиката не можеш да казваш само „не” и трябва да можеш да разграничаваш проблемите, когато искаш да чуеш „да” за Шенген или „да” за едно бъдеще членство в еврозоната, без което България би минала в европейската периферия, изглежда, че на хоризонта се очертава и българско контрапредложение в сферата на отбраната. Ако се вярва на авторитетното икономическо издание „Ла Трибюн”, Макрон знаково е поканен във Варна, тъй като България смята да обнови флота си с два нови бойни кораба.

И така през 2017 г. се връщаме в изходната точка на известните ни колебания от 2007 г. Тогава България преговаряше за закупуването първо на четири, а после на две френски корвети и то по време на посещението на Никола Саркози в София. Ставаше дума френската „Армарис” да поеме Варненската корабостроителница, която да се превърне в неин регионален център и това да доведе до откриването на няколко хиляди и то квалифицирани работни места. Бе начертан дори бизнес план за изплащането на двете корвети, включващ гратисен период и десетгодишен срок. След което офертата бе анулирана.  Заговори, че не ни трябват кораби, а самолети – „Ф-16” или „Грипен”. Икономическата криза от 2009 г. запрати всички тези планове на бунището.

А сега, ако се вярва на публикациите в чуждата преса, България отново обявява обществена поръчка за два бойни кораба и ще води преговори с Франция  (без да има яснота ще купуваме ли и самолети – нови „Грипен” или „Ф-16” втора употреба от Португалия).

Така Еманюел Макрон „влиза в обувките” на Никола Саркози, без да е много ясно ще се сбъднат ли тези български намерения. Тъй като българската утопия никога не е била увенчавана с конкретна дата.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015) и „Българската дилема“ („Хермес“, 2017).

Предишна статияМравка в стъклен буркан
Следваща статияДомът на човека