0
926

Малка енциклопедия на приятелствата

Влади Киров

„Факел експрес“ отбелязва 70-годишнината на сценариста Влади Киров, който ни напусна през март, с издаването на сборника му с разкази „Малка енциклопедия на приятелствата“.

Влади Киров е роден на 28 ноември 1949 г. в София. Завършва е немска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1973). Работил е като учител в немската гимназия в Хасково, в Института по история към БАН, главен редактор в сп. „Киноработник“ (1979–1985), редактор в Дебютно-експерименталната студия към СБФД (1985–1988), редактор в творчески колектив „Дебют“ към СИФ „Бояна”  (1988–1991) и в БНТ –Телевизионен театър (1993).
Сценарист е на над трийсет документални филма, между които „По начин най-благороден“ (1985), „Образ невъзможен“ (1996), „Атентатът“ (1998), тетралогията „Дух и душевност на българина“ (1999 – 2006), „Благослов“ (2001), „Европолис, градът на Делтата“ (2008), „Вляво от пътя Лондон – Калкута“ (2011), „Приказки от Балканите“ (2016), „Изкореняване“ (2018), „Поне за миг да полетя“ (2017), „Гражданинът Сис“ (2018), „Братя Георгиеви: Евлоги и Христо“ (2019), както и на игралните „Пату“ (2005), „Военен кореспондент“ (2008) и „Имало една война“ (2019).
Автор е на книгите „Оловни ордени“ (1985), „Розенбуш“ (1991), „Делта“ (1992), „Спомен за едно превъплъщение, или историята на Кадъм и Хармония“ ( 1995), „Юридически казус“ ( 2002), „Картографирането на Рая“ ( 2007).
Носител е на наградите Златна роза за филма „Образ невъзможен“ (1996), Годишната награда за драматургия на СБФД (2007) и на Филмовата академия (2012), награда за драматургия от фестивала „Златен ритон“ (2012) и др.
През 2019 г. е удостоен с почетен знак „Печат на цар Симеон Велики“ – златен.
Почина на 28 март 2019 г. в София.

Георги Борисов: Сложно композираната му проза изискваше  максимална концентрация и интелектуално напрежение и така и си остана неразгадана. Самият Влади, мисля, го желаеше. От първите страници на своите литературни опити той търсеше и си създаде не само стил, но и свой сложен шифър, своя естетика и философия за изкуството на прозата. Остана самотен и непрочетен, но предан на Логоса, както той тълкуваше първия ред от Евангелието на Йоан, и не му изневери в името на лесното писане и лесната слава. Стоеше встрани от литературните кръгове и в най-добрия случай гледаше на тях с подозрение.

Боряна Матеева: Факт е, че документалното ни кино няма друг толкова талантлив, последователен и отдаден сценарист. В един момент той се превърна в нещо като запазена марка, институция. В едно изкуство, където изпъкват режисьорите, Влади беше отвоювал своя територия и правото да бъде уважаван наравно с режисьора.
Влади не беше от хората, които пишат няколко странички, хвърлят ги на режисьора и хукват към следващ проект. Той обичаше да участва в механизма на направата, да пътува с екипа по проучвания, да бъде на снимачната площадка, да стои до камерата, да дава до последно нови идеи и да се намесва с предложения. Не говорим за това, че преди всеки нов проект дълго се ровеше в архиви и библиотеки – у нас и в чужбина, прехвърляше стотици документи, за да напипа невидимите връзки между събития, факти, хора и да направи свои си открития. Дълго време съм мислила, че по образование е историк, докато разбера, че всъщност е завършил немска филология. В киното се чувстваше ученик на Юлий Стоянов, с когото го свързваше дълбоко приятелство и когото безгранично уважаваше. Наричаше го свой учител. Беше близък приятел и с Владислав Икономов, с когото се надпреварваха в ерудитски спорове.

Влади Киров, „Малка енциклопедия на приятелствата“, издателство „Факел експрес“, редактор Георги Борисов, художник проф. Иван Газдов

ПОСЛЕСЛОВ

Случи се да прочета книгата на сръбския писател Данило Киш „Енциклопедия на мъртвите“, а нямах добро заглавие на този сборник с разкази. Дадох си сметка, че „енциклопедия“ е чудесно заглавие за една книга. Бях решил преди това, че и бездруго писаните в различни години разкази ще бъдат посветени на част от моите приятели, макар че първоначално те няма­ха посвещения. Разбрах, че бих могъл да продължа с енциклопедия на любовта, на предателствата, на надеж­дите и прочие. Казано по друг начин, енциклопедии за всичко онова, което засяга и вълнува душата на човека. Огромно и твърде самонадеяно хрумване. Може да се добави – и нескромно.

София е моят роден град. За всеобщо най-голямо съжаление нито една голяма река не пресича града. Малките градски рекички отдавна са оковани в ка­менни канали, а те изглеждат ужасно мръсни. Липсва река като Темза, за да дели града на две части, подоб­но на Лондон, няма и лодкари, които да наемеш, за да отидеш на представление в театър „Глобус“. Нямаме нито скала, още по-малко река Тибър, та от скалата да хвърляме труповете на екзекутираните престъп­ници. То и бездруго смъртното наказание вече е от­менено. По Перловската река е трудно да пуснеш хар­тиено корабче, камо ли речен кораб на подводни крила. Най-доброто, което може да ти се случи, безспорно е да се срещнеш очи в очи с огромен воден плъх. Нито сводът на Орлов мост, нито сводът на Лъвов мост, свърталища на троглодити, са описвани като мес­та, под които минава любовта. Въпреки всичко приятелите ми, описани в тази книга, обитават или са обитавали и надявам се, ще обитават завинаги този вечен град, който подобно на всички големи градове притежава и герб, изработен от художника Хараламби Тачев, и естествено, бодър девиз. Вече не съм уверен, че девизът отговаря на същността на града, но това е моето простодушно съмнение и нищо повече. В края на краищата не само големите плавателни реки опре­делят величието на един град, а и неговите истински обитатели.

В стария Майчин дом, строен някога от прочу­тия архитект Петко Момчилов, съм проплакал за първи път, вдишвайки кислород, примесен с азот и всички останали съставки на въздуха в една болница. Баща ми донесъл цветя на майка ми – саксия аспидас­три. Дежурните акушерки веднага го изгонили. Мога да си представя гнева им. Аспидастрата е отровно цвете и не знам защо влюбените мъже го подаряват на любимите си. Може и да имам собствено мнение за причината, но не съм съгласен с него. Всъщност плача до ден днешен непрекъснато, но това вероятно се дъл­жи на болест в очите, а не непременно на отчаяние. Бих искал да кажа, че помня дъбовите ламперии по стените на сградата, но нямам право, защото няма да отговаря на истината. Днес сградата е обитали­ще, може да се каже храм, на несретници, окаяници, на хора, които притежават само една риза, но не защото са дали другата на ближния си, а защото са бедни. Над тях грее единствено луната. Понякога, потънал в от­чаяние, се чудя дали да не се преместя да живея там, и то завинаги. Нищо няма да се промени, но знам, че ще се сблъскам със суровата справедливост на общин­ските власти, и това обстоятелство вдъхва страх в душата ми. Животът изглежда много труден за един порядъчен гражданин, но и в меликите от VI век пре­ди Христа се говори за същото, макар и да се използ­ва хорей и амфибрахий за по-голяма убедителност на твърдението. Всъщност за последната стихотворна стъпка не съм никак сигурен. Трябва да призная, че обичам амфибрахия, защото е вечен като рибите в световните води и защото ми напомня за моя роден град.

Случвало се е да обитавам и други градове, по-голе­ми или по-малки, и все да се връщам в София, града на Божията мъдрост. Старата гара не съществува, фай­тоните със зеблата под задниците на конете – също, а летище Божурище отдавна не се използва за полети на граждани към други летища на България или света. Тунелът, образуван от сплелите клони дървета, пове­чето стари акации по стария път за Пловдив, е само спомен, макар и горд. Вуйчовците ми, единият от които бе вратар на „Левски“ във времето, когато от­борът бе част от Български пощи, а другият – нападател на „Славия“, отбора от „Овча купел“, отдавна са покойници и не можем да отидем заедно на мач между ЦДВ и „Динамо“ или „Ударник“ и ЦДВ, и главите на пироните по дългите дървени седалки да разпарят панталоните ни. Пешеходната алея по любимия ми булевард „Патриарх Евтимий“, която разделяше двете платна и нейните кестени, е мъртва, заедно с пейките и всички хора, насядали по тях. Чудесно е, че църквата „Свети Георги“ е все още на мястото си и аз, колчем се случи да мина покрай нея, винаги си сва­лям шапката, каквато и марка да е.

Продавачите на зеленчук с боядисаните в зелено гальоти отдавна ги няма, както и леко пийналите и добронамерени нощни поливачи с огромните дървени макари и черни маркучи.

Времето, през което вървеше моето детство, юно­шество, младежки години, зрелост, беше отвратител­но, нечестно и двойствено. Изобщо не съм склонен да покривам със сребърен варак отминалите години – ку­поните за хляб, които хлебарите набиваха на един шиш, закрепен върху дървена поставка, или нощните будувания на гражданите, извозвани с камиони до про­тивоатомните скривалища с храна за два дни, да не говорим за другото. Едно от тези скривалища се нами­раше в ровините около Тухларната.

Градът на моето детство, юношество и старост е преживял твърде много събития, за да бъде един спо­коен град. Избирането на малкото провинциално град­че през 1879 година за столица на трибутарното Кня­жество България само по себе си е предизвикателство.

Атентатът от 1925 година, бомбардировките по вре­ме на Втората световна война са престъпления, сто­варили се върху бедната глава на града. Не съм сигурен какво е глава на града, но предполагам, че всеки покрив на къща би могъл да бъде определен като глава.

София се променяше и понякога ми се струваше, че това е друг град, напуснат набързо от собствените си обитатели, а техните места са били заети от дру­ги. После разбрах, че това е истина, а не набързо скалъ­пена метафора от неподготвен за истината поет. Ставаше все по-неясен смисълът от съществуването на човека. Той го губеше всеки ден. Одиозността на манифестациите бе нетърпима. Понякога изчезваше кафето на зърна. Тогава се твърдеше, че то вреди на здравето. Липсваше свобода. Днес е ясно, че не всеки се е нуждаел от нея. Не съществуваше нравствен импе­ратив у нас, нито звездно небе над главите ни. Небе­то беше непрекъснато тъмносиво като тъмносивата униформа на милиционера, наричан от нас Малкия Мук, който бдеше за реда на Орлов мост. Прякора си дължеше на ниския си ръст, а не на други качества, умения или недостатъци. Въпреки непрекъснатите облаци валеше рядко и дъждът беше тъжен, а капките дребни. Най-щастлив бе дебилът Живето, когото ро­дителите му пращаха, за да донесе храна от стола в три котелки – за първо, за второ и за десерта. Живето знаеше, че ще ни зарадва, ако изсипе храната от Орлов мост в Перловската река, и често го правеше. Срещам го понякога – побелял и помъдрял дебил.

Преди години измислихме един въпрос, от чийто верен отговор зависеше дали ще признаем някого за наш съгражданин, или не. Въпросът гласеше следно­то: какъв е надписът на Руския паметник? Забравях въпроса, после отново се сещах за него, а времето те­чеше. Сега, когато довършвах тази книга, отново си спомних за въпроса. Вече няма никакво значение.
Та, тази книга е за моите приятели и моя град.
А на гърба на Руския паметник е написано след­ното: „Не нам, не нам, а имени твоему!“. Това посве­щение се отнася за един руски император, убит след трясъка на бомбата на руски нихилисти, както е на­писал великият Иван Вазов. В някакъв смисъл се отна­ся и за град София, столицата на България.
Не знам обаче дали паметниците имат гръб! Лице при всички случаи.

ШАПКАТА НА ЛОРА КАРАВЕЛОВА

Човекът, който най-умело оплита пръстите си и те наистина заприличват на сплит от червенобрежки воден лук, е моят приятел, кинорежисьорът Юлий Стоянов. Отдавна е класик на българското докумен­тално кино. На всичко отгоре не пие, а и не обича. Рядко си позволява по някоя неизстудена, за да не кажа направо, нарочно стоплена бира. За мен това е ужасна беда. За пушене на цигари не може и дума да става.

Не знам дали това е свързано с обстоятелството, че е син на писател, или е причинено от друго тайн­ство, което ми е недостъпно, но когато Юлий не иска да обиди някого или просто иска да прекъсне разгово­ра, прави от ръцете си сплит. Събеседникът изпит­ва чувство на силна вина и непоносим срам от себе си пред тази необичайна гледка и сам се отказва от по-нататъшната беседа дори ако от нея зависи живо­тът му. Истина е, че понякога сплетените пръсти на Юлий напомнят за обърнат с кила си нагоре кораб, друг път на знаме, трети път на балерина, готвеща се за еленовия скок, но същността не се променя. „Факт е“, както той обича да казва, зачевайки някой важен диспут за миналото или бъдещето на България.

Въпреки почти двете десетилетия разлика в рож­дените ни дати изпитвам гордост, че понякога, макар и в много редки случаи, Юлий се обръща към мен с ду­мата „приятелю“. Трябва да призная, че на него дъл­жа попадането си в българското кино като сценарист. Впрочем същото му дължат и мнозина други.

В продължение на двайсет и три години и повече ние водим спор за духа и коловоза на българската исто­рия понякога яростно, понякога съвсем добродушно. И двамата оставаме на собственото си мнение. Случва­ло се е да правим заедно и филми. Кой е правият и кой е кривият, е трудно да се каже, а не знам дали изобщо има правда и кривда.

В последно време прехвърлихме нашите диспу­ти върху някогашните софийски бръснари. Оказа се, че вдъхващият в душата ми ужас бръснар, който ме подстригваше като дете, воден от баба в една бара­ка зад военния клуб и останал с един-единствен зъб, е подстригвал някога и детето Юлий. Тогава всичките зъби на бръснаря са били в устата му. Това съвпадение изпълва сърцето ми с радост, без обаче да разбирам съв­сем ясно защо.

Жената, обект на моето кратко изследване, на моята вечна любов и дълбока печал, не познавах, защото това бе баба ми Христина. Тя води дълъг, смислен и пълен с превратности живот и въпреки това не мога да кажа със сигурност дали наистина със смъртта си не стана причина по-късно за мно­гото нещастия, прелетели над главите на нашето семейство, които се забиваха като малки, но горе­щи падащи звезди в розовата му плът, така че и досега опашките им се влачат по земята и подми­тат след себе си прах, хартиени отпадъци и други боклуци, които се срещат по софийските улици.
Неволно, разбира се…
Не знам също така дали и останалите я позна­ваха, макар че от недомлъвките, от подметнатите рано сутрин неодобрителни забележки, че мля­кото е прекипяло само защото банята е непре­къснато заета, бих могъл да съставя ако не пъл­но житеописание с необходимите приписки към него, отбелязани с червено мастило, то поне една крива, нестабилна на силен вятър, да не говорим за ураган, но сравнително вярна стълбица на ней­ния човешки катехизис.

Преселението на нейните родители от Маке­дония, цвърченето на маслото в запаления като следствие на междуособиците в движението хан, където отсядал по време на своите посещения в София самият Яне Сандански, късата ѝ, но дра­матична любов с един напет и лекомислен стач­коизменник – ръководител на звено стрелочници, годежът с него и бягството му в чужбина и най-на­края тихият и пълен със съпружеска вярност и двойна почтеност живот с дядо ми – да, може би всичко случило се с баба ми да е вярно, но все пак става дума за недоказани напълно исторически факти, които, прегърбен от тяхната тежест, аз не се наемам да тълкувам. Но вследствие на отминалите години и обстоятелства, изпълнени с траги­ка, за мен животът на баба ми Христина отдавна и завинаги означава всичко – и определено със­тояние на душата, и историческа справедливост, дори приятелство, а това ми носи много, много мъка.

Ако се наемам все пак да я реабилитирам в недоверчивите очи на нейните наследници, това е, защото със загадъчната ситуация около нейна­та смърт тя е била щастлива като древните гър­ци да се слее с родната земя без излишен патос, дори направо без никакъв патос. Никой от нейни­те наследници не е в състояние да посочи, дори само да опише с обикновени думи нейния гроб, без да рискува да се оплете в прекалено сложните обстоятелства. Тези мъчителни, но посвоему кра­сиви преживелици на баба ми Христина ме до­веждат до особена възбуда.

Та, освен другите вещи в стаята ми, на най-по­четно място, разпростряла широката си перифе­рия, е застанала като непобедима и горда испан­ска кралица една велурена шапка, най-доброто доказателство, че тя, баба ми Христина, е същест­вувала – нещо, което някои свенливи наследници недобросъвестно се опитват да оспорват.

Аз просто си слагам шапката на главата, когато при мен идват приятели, и им давам възможност да ме попитат откъде съм се сдобил с тази шапка. Тази шапка, която виждате на главата ми, драги приятели, започвам аз отдалеч, е шапката на Лора Каравелова. Баба ми Христина се е сдобила с нея в онзи ужасен за българската поезия ден през зима­та, в който, изтормозена от собствената си ненуж­на ревност, както и от нечестивите подмятания на партизаните от партията на покойния ѝ баща Петко Каравелов, жената на великия поет посег­нала на живота си. В този ноемврийски ден, загър­ната в шал, баба ми Христина бързала за дома си по улица „Раковски“, където, уморен от дневните грижи и виковете на господа учениците, я очак­вал добрият и тих гимназиален учител по мате­матика, чиято единствена мечта била да успее да реши с помощта на линийка и пергел вечната за­дача за квадратурата на кръга, когато от прозоре­ца на тъмнорозовата къща излетяла тази шапка и фатално отекнали изстрели на дамски револвер.

Никога не съм чувал баба ми Христина да е била почитателка на зелените чорапи, носени от английските суфражетки, боркини за правата на жените, но къде ли е била толкова късно, си оста­ва един отворен въпрос. Във всеки случай баба ми Христина знаела кой живее под наем в тази къща, защото обичала поезията, самата тя също, изглеж­да, е подтичвала подир сенките на облаците, ако се съди по часа, в който се е прибирала, грабнала шапката и побягнала от страх. Наистина е твърде страшно да се превърнеш в неволен свидетел на убийство.

Дали всичко това отговаря на истината, не знам, но велурената шапка е единственото веществено доказателство за нейното съществуване и тъкмо затова го украсявам с толкова дребни, но изискани подробности, които баба ми Христина без всякакво съмнение е заслужила заради дългия си живот. Просто те ѝ принадлежат.

Някои от моите приятели просто се смеят на моя разказ, други недоверчиво повдигат рамене, но това не ме засяга, а единствено предизвиква у мен почуда. Та аз съм само един добросъвестен разказвач на тази история.

Когато баба ми Христина усетила посредством измененията в тялото си – окапване на зъби, арт­рит, сърцебиене и прочие, че от дните на нейния живот не са останали много, тя се обърнала с пис­мена молба към своите наследници да я отведат в родния край, за да може за последен път старческите ѝ очи да преминат по водите на езерото, да се полюлеят заедно в ритъма на тръстиките, да се увери, че всичко е така, както някога, и спокойно да напусне грешния свят.
Никога не успях да открия в семейните архи­ви този документ, а той би осветлил доста от тъм­ните ъгли на нейния живот.

Трудно е могло да се откаже на старицата и аз, с почтителността на съвременник, която дъл­жим на своите предшественици, си представям вълнението на старата жена, свенливото докосва­не с омекнали бузи на прозореца на автомобила и други, цял куп ненужни на пръв поглед, но важни обстоятелства. От благодарност, че нейните наследници са толкова любезни, баба ми Христина им подарила своите спестявания, както и тези на дядо ми, и стеснително ги помолила да си купят сувенири – тя се изразила точно така – от места­та на нейното детство. Баба ми Христина никога не се бе славила с особена щедрост и тъкмо затова нейният жест изглеждал малко неочакван, а тя ве­роятно е имала нещо друго предвид, без да си дава сметка колко трудно е то за изпълнение. Напълно възможно е и да си е давала сметка, но аз съм за­труднен да я обрисувам подобаващо и да добавя убедително обяснение каква всъщност е била тя.

За мен от този миг в повествованието за баба ми Христина започват истинските трудности. Преодолели граничните бариери, пътували дъл­го на следващата сутрин, наследниците, придру­жавани от баба ми Христина, се заемат по нейно настояване да разглеждат местните исторически забележителности, които всъщност са част от ней­ния живот. Баба ми Христина и останалите се от­правят на разходка по Охридското езеро с лодка. Крайната им цел, разбира се, е манастирът „Свети Наум“.

Лодкарят се оказал странен човек, който оби­чал да разказва на своите пътници истории за удавници, разбойници, самоубийци и прокълна­ти мъртъвци.
– Една от тези истории – твърдял лодкарят – е станала в македоно-елинската древност на това точно място. По-късно дори Петроний се е вдъхновил от нея и я споменал в своята книга „Са­тирикон“.
Очевидно лодкарят е предизвикал интереса на пасажерите, защото подкарал разказа така, че свършил едва когато пътуването по водите на езе­рото приключило.
– В тази история – разказвал лодкарят – една вдовица пренасяла трупа на покойния си съпруг в гробница и пожелала, изпълнена от тъга, да го последва в смъртта, като се самоубие. Тогава на гробището – то било точно там, където сега е църквата „Свети Наум“ – я открил един войник, който пазел телата на трима разпнати престъп­ници. Той се влюбил във вдовицата с такава жар, че тя, забравяйки за мъката си, също се влюбила в него. Така войникът спасил живота ѝ, но загубил своя собствен, защото, докато ухажвал вдовицата, някой откраднал един от труповете, които той трябвало да пази, а това непростимо провинение по онова време се наказвало със смърт, защото се приемало за подигравка с боговете, разполагащи единствено с живота и смъртта на хората.
Единствена, която си позволила да отправи забележка на лодкаря за неуместните приказки, била баба ми Христина. Вероятно е заподозряла лодкаря в желание да разкрие нейните собствени желания. На лодката тя изглеждала странно вели­чествена, подкрепяща с едната си ръка шапката на Лора Каравелова. В езерото вятърът винаги е много силен. Никой от наследниците не открил някакво предзнаменование в печалния разказ за влюбения войник.
Към края на пътуването или връщането към детството си, след като баба ми Христина се уве­рила напълно, че всичко е наред, макар и окол­ният свят да изглеждал вече променен; когато в главата ѝ достатъчно пъти се появявали мъгляви и неясни отломъци от спомени за кални и непро­ходими пътеки, тенекиени кутии, пълни с маково семе, руси перчеми и димящо кафе от леблебия, горящи къщи, и разбира се, видяла със старчески­те си очи нежните води на езерото, тя се спомина­ла утешена и успокоена.
Била видяла всичко, от което имала нужда, животът ѝ свършил там, откъдето започнал, била оставила пари за погребение, какво повече? Отишла си с истинска и тиха усмивка на облекчение и божествена радост, там, където някога е започнал да се върти чекръкът на нейния живот.
За нещастие това се случило в един страничен и отдалечен от главните пътища къмпинг, наис­тина с просторна и чиста кестенова гора, но от представителите на административната власт на­лице били единствено портиерът и двете чистач­ки. Като зла прокоба се оказало, че вследствие на силните дъждове телефонните линии били пре­къснати.

От този момент започват дългите и неясни странствания на баба ми Христина по родната земя. Единият от наследниците оставил трупа на мъртвата на грижите на останалите и отпътувал до близкия град, откъдето преди това със спес­тяванията на баба ми Христина купили чудесен ръчно тъкан персийски килим. Болезнените и неразбираеми преговори с бездушния представител на властта не били доведени до никакъв смислен край. Той нямал право да позволи да я погребат тук поради различията в паспортната национал­ност, а това, което се наемал да стори, било да помогне при набавянето на оловен ковчег, в който да пренесат тленните останки на покойната до дома ѝ. Представителят на властта дори обещал да се погрижи за отделен вагон, където наследни­ците биха могли да водят среднощни бдения край трупа на покойната. Тази възможност, от друга страна, не била никак приемлива за наследниците, тъй като оловен ковчег и отделен вагон били далеч над техните финансови възможности.

Вечерта край баба ми Христина бил проведен съвет и било взето рисковано, но оправдано ре­шение. Увили с новия и скъп килим вдървеното ѝ тяло, като така се надявали да я пренесат през гра­ничния пропускателен пункт и едва в София да я погребат с подобаващата се тържественост, която им отказали тук.

На сутринта за техен ужас – не искам да го мисля, но може би и с известно облекчение в ду­шите – открили, че персийският килим заедно с тленните останки на баба ми Христина липсва и единствено чудесната ѝ велурена шапка, някогашна собственост на Лора Каравелова, се търка­ляла жалка и ненужна около колата.

Изглежда, някакви местни негодници, под­мамени от красивата вещ, са отмъкнали, без да подозират, и тялото на баба ми Христина. За моя най-голяма радост в бързината на извършваното престъпление са изпуснали нейната шапка, коя­то сега краси стаята ми. В това се крие причината нито един от нас да не знае къде е прахът на баба ми Христина, дали наистина е съществувала, и като разглеждаме стари снимки, често спорим коя от всички тези госпожи е тя, защото невинаги е имала хрумването да се снима с шапката на Лора Каравелова.

И така, аз се питам дали лежи в някоя мрачна долчина, погребана под безименен кръст? Може би в каменен саркофаг, край осветен от свещени­ка параклис с вечно цъфтящи хризантеми почива свободна от суета и напрежение баба ми Христи­на…? А може би в безкрайно поле, покрито с чер­вени макове? Не, наистина не знам и не се наемам да гадая.

За мен лично мястото на вечния покой на баба ми Христина е без значение, но едва ли и тя би мислила така, ако бе в състояние да предположи какво ще се случи с нея, щом се спомине.
За наследниците след нейната кончина започ­нали страдания, които ги карат и до ден днешен да изпитват неприязън към баба ми Христина. С очи, помрачнели от тъга, те се добрали до пропускателния пункт и подали документите си за проверка. Всичко би било наред, ако един от гра­ничните милиционери не забелязал или по-ско­ро си спомнил, че пътниците се завръщат, но не всички. Обърканите и звучащи неправдоподобно обяснения на наследниците го накарали съвсем справедливо да се усъмни в тяхната достоверност. Показвали му като доказателство шапката на Лора Каравелова, той помнел тази необикновена старица с шапка на главата, после разказвали за любовта на поета към неговия народ, но той се ус­михвал накриво и не приемал това за солиден ар­гумент. При по-пълна проверка било установено, че жената, която не се завърнала в определения от визата срок, е била на преклонна възраст и макар отбелязана в регистрите като невъзвращенка, до­казаните ѝ години спасили наследниците от до­пълнителни административни неприятности.

За жалост апартаментът на баба ми Хрис­тина и тихия и мечтателен учител по математи­ка, който наследниците се надявали да получат, бил конфискуван поради простата причина, че наследствено завещание липсвало. Естествена е огромната нелюбезност към ненавременната смърт на баба ми Христина от страна на нейните наследници. Всичко следвало да се започва отна­чало.

Сега, когато бъда посетен от приятели, нахлупвам плътно шапката на Лора Каравелова, ве­лурът вече се е изтрил, и разказвам историята на баба ми Христина, а в главата ми зазвучава музи­ка. Според мен това са гласовете на ангелския хор от операта „Фауст“ на Шарл Гуно, изпълнена от Берлинската филхармония под диригентската палка на Херберт фон Караян, но не съм уверен. Най-важни са думите на тайния съветник Йохан Волфганг фон Гьоте.
Gerettet, gerettet, gerettet!*

* Спасен, спасен, спасен (нем.). – Б.ред.