0
1790

Малка приятна ОХИ

Правдолюб Иванов, от серията Изучаване на бивалентни обекти, 2015

– Каква голяма изложба! Над 50 участници! – възкликна млада художничка за изложбата „Спорът за реалността“ на „Шипка“ 6.
– Много ли!? – учудих се на свой ред аз. И от позицията на възрастта и опита отговорих в духа на „а едно време какви изложби имаше“. А именно – през 1980-те в общите художествени изложби, организирани от СБХ, участваха стотици художници. Спомням си, че в ОХИ „Земята и хората“ в Добрич, тогава Толбухин, имаше над 900 произведения – което значи поне 400 участници. Та от тази гледна точка сегашната изложба на „Шипка“ 6 е една малка и приятна ОХИ.

Ето така, спонтанно, определих за себе си „Спорът за реалността“ (15.12.2017 – 12.01.2018). И мястото, и подредбата подкрепят това впечатление на базата на спомените. По традиция на първия етаж са работите на утвърдените и заслужили художници. На втория етаж са младите, а заедно с тях и не толкова утвърдените автори – било поради спорно качество на работите, било поради неутвърдени представи за изкуството, което правят. В случая и на двата етажа има изключения, които по-скоро потвърждават правилото. Към тази йерархична подредба може да се добави и темата за изкуството и реалността – широка и неутрална, в която практически всеки художник може да се вмести с възгледа си.

Да припомня, че някогашните ОХИ бяха тематични – по-ранните с борчески названия от типа „Подвиг, признателност, дружба“ (Плевен), после към тях се добавиха обобщените размисли „Човекът и трудът“ (Габрово), „Човекът и изкуството“ (Пловдив) и др.; постепенно се включиха и още по-неутралните „географски“ ОХИ Шумен, ОХИ „Родопа“ (Смолян), а на финала – и напълно зарязалите всякакви теми „Малък формат“ (Сливен), „Портрет“ (Пазарджик), „Пейзаж“ (Видин)… Ето в тях не можеше да се случи това, което запомних от ОХИ „Ястребино“ (Търговище): развеждах група от предприятие, доведена от културномасовика, и една жена попита: „Ама защо тук има пейзажи и портрети, нали темата е за децата от Ястребино?“. Отговорих нещо в смисъл, че грамадна изложба само с разстрели на деца ще е доста трудна за гледане. То си е така, разбира се, но го споменавам заради предимствата, които дава по-обширната, неангажирана и неангажираща тема.

Кураторите Станислав Памукчиев, Петер Цанев и Кирил Василев са сложили чудесно название – „Спорът за реалността“. Събужда интерес, изостря вниманието, създава предчувствие за сблъсък… и той в повечето случаи не се оправдава.

Защото, принципно погледнато, изкуството открай време е в някакви отношения с реалността. То я е отразявало, копирало, идеализирало, пресъздавало и измисляло с най-различни цели, като същевременно се е доближавало, отдалечавало, пренебрегвало я е, абстрахирало се е от нея, използвало я е по най-различен начин чрез творенията на безброй художници. Предполага се, че именно те спорят за реалността. Заради публиката. Струва ми се обаче, че всичко това са по-скоро разговори и размисли. Дори и да са били някога спорове, те са се уталожили в историята, независимо колко далечна или близка е тя. Поради това и в сегашната обща художествена изложба видях по-скоро продължаващи лични „разговори“ за реалността, и съвсем малко спорове.

Включително и защото в концепцията си кураторите сякаш изначално елиминират спора, привиждайки множество реалности: „Реалността на времето, Реалността на всекидневието, Реалността на екзистенцията, Реалността на масовата култура и медии, Реалността на идеалното, Реалността на политическото, Реалността на утопията, Реалността на психическото…“. Така ефектното и предизвикателно название на изложбата се размива, доколкото не може да има общ спор за множество реалности едновременно, а „споровете за реалностите“ съвсем пък лишава изложбата от фокус.

Така че разгледах изложбата като някогашна тематична ОХИ, търсейки произведенията, които откликват на темата за един важен спор и за една обща реалност. Като отчитах мимоходом промените в личните разговори на художниците.

На представителния първи етаж по традиция в центъра е работата на Светлин Русев – из цикъла „Катин“ (2010). В неговия „разговор“ е навлязъл повече цвят. В този на Валентин Старчев наблизо – „Каин и Авел“ (2010) – по-обобщена форма. Още няколко творби околовръст припомнят библейски сюжети, но в по-делничен вид, вероятно откликвайки на съвременността, зададена в концепцията на кураторите. Сред тях са „Адам и Ева“ (2016) на Иво Бистрички – напомнят, че праотците живеят във всяка двойка мъж и жена. В такъв план се чете и скулптурната фигура „Прокуденият“ (2016) на Божидар Козарев. За древност и минало говорят изпепелените силуети в „Предците“ (2016) на Станислав Памукчиев. Малкото метално „Обиталище“ (2010) на Павел Койчев напомня за големите му построения от тор в средата на 1990-те. И ето тук у мен се породи спор – дали ако не познавах онези негови обекти, тази малка пластика щеше да има същото значение за мен. Тоест дали е само препратка към тогавашния голям – във всякакъв смисъл – спор с реалността в нейната собствена среда и с нейните собствени средства…

Нататък из залата размислите продължават: за човека във фигурата „Човек“ на Иван Славов, в картината „Захапка“ I (2017) на Динко Стоев, в „Последният будоар (фрагмент)“ (2011) на Венцислав Занков, в човешките телесни части в „Тук“ I, II, III (2012) на Симеон Симеонов и др., които сякаш представят екзистенциална драма, но спор по нея поне аз не откривам. Това може да се каже и за „Тялото на страха“ (2017) на Антоанета Гълъбова, и за „Блок №906 – Люлин“ на Марина Маринова, отбелязващи аспекти от градското живеене. В тази посока спор за реалността (по линия на изразните средства) прозира в работата „По натура“ (2016) на Веселин Начев – черно-бял фотопейзаж с пустеещи сгради в далечината и с живописни намеси в тревата в предния план. Размисълът носи привкус на спор и в картината „Налага се да взема решение“ (2017) на Станимир Генов. И впрочем той е от живописците, които напоследък обръщат наистина сериозно внимание на названията. Те не оставят зрителя да се лута сам („Без име“) в абстрактната визия, но и не спекулират чрез заглавието, както ми се струва, че е при „Аскетика“ (2017) на Мария Чакърова.

(В скоби да отбележа най-блестящото вписване в темата по линия на заглавието в обща художествена изложба навремето. Беше в ОХИ „Септември 1923“ в Михайловград (сега пак Монтана), където малък пейзаж с планини и хълмове и сгушени сред тях няколко къщички в далечината носеше гръмкото название „Мъглиж беше пръв“. При това положение журито не е имало избор, струва ми се, освен да го допусне в изложбата.)

А иначе – като при всяка някогашна ОХИ – и сега ми беше интересно да проследя хода на личните разговори с реалността при редица художници, особено когато в тях има позитивна според мен промяна. Или пък са ме изненадали с нещо: Емил Попов, Крум Дамянов, Десислава Минчева… При повечето художници обаче промяна няма, а при някои „разговорът“ е стана вял и изхабен.

На втория етаж ситуацията е същата. С тази разлика, че в традицията на общите художествени изложби той е по-населен, с по-големи амплитуди и в качеството, и в изразните средства на произведенията, място за експериментите на младите и за спорни от гледна точка на СБХ форми на изкуство. Концепцията на кураторите сякаш потвърждава това в подзаглавието „Съвременна българска живопис и скулптура“, изключвайки други възможности за спор с реалността. А именно тук „Ендшпил в чест на Марсел Дюшан“ (2014) на Лъчезар Бояджиев напомня за големия и може би последен фундаментален спор между изкуството и реалността. Докъде е то и докъде е тя – е едва ли не „териториален“ въпрос, в който няма пасивна страна. И тъкмо този спор внася динамика и енергия в съвременното изкуство във всичките му, включително и традиционни форми. Функции, значения, смисли и предназначения сменят местата си, показвайки днешния свят в почти непосилната му множественост и без опори във вечността. Не всекиму се удава, разбира се, да представи изкуството и реалността в равностоен художествен сблъсък. Има работи, които просто прехвърлят елементи от действителността в живопис или скулптура – и това за мен ги препраща в най-добрия случай към карикатурна изложба. Но ми се иска да отбележа няколко произведения, които успяват: „Абстрактна колаборация“ I и II (2017) на Сашо Стоицов, „Кутии II – Massimo Dutti“ (2017) на Александър Вълчев, „Преустановяване на обекта“ (2015) на Петер Цанев, „Изучаване на бивалентни обекти“ (2015) на Правдолюб Иванов и др.

И тук спирам. Забравила съм как се пише за ОХИ и ми е тягостно, че трябваше да си го припомня. И това, че в тази също има качествени произведения, е радостно, но е малка утеха. Просто времената са други…

 

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияЕвро-
председателството
Следваща статияНепокорни