0
7544

Малък сезон 2014: шум в лятна нощ

1
Софийският духов оркестър на откриването на Малкия сезон. Снимка Стефан Джамбазов

С оживлението, което създава вече осма година във и около „Сфумато”, Малкият сезон (27 юни – 6 юли) успява да отложи за малко провинциалната лятна скука в София след края на „големия” театрален сезон.

По това време из Театралната работилница ври и кипи и шумът, който се вдига там, не е нито паразитен, нито бял, а знак за активността на главно млади хора, които се събират да споделят идеи и проекти в областта на театъра, киното, литературата, изобразителното изкуство (често работата върху тях е още в процес, други се раждат буквално на място), да се заредят с нова енергия от въображението на колегите или просто да участват в общия празник. Този шум е и един вид поставяне на ударение, насочване на прожектора към спектакли, акции, пърформанси, на които „Сфумато” изразява готовност да стане гарант.

Обърнете внимание!

За разлика от други години, когато работите на студенти от висшите училища за изкуства доминираха в програмата, сега (за добро) натежаха независими проекти, станали вече част от редовия афиш. Събрани заедно обаче дадоха по-цялостна картина и показаха някаква алтернатива на силно комерсиализирания репертоарен театър. Повечето, логично, бяха моноспектакли – особено труден за актьора жанр, но пък изискващ значително по-нисък бюджет и много по-мобилен от многолюдните продукции.

Светозар Кнезовски има по някой ярък визуален детайл и характерна интонация за всеки от образите-вселени на родопски столетници, мъже и жени, в „Забравените от небето” (режисьор Кристияна Бояджиева). Една черна шамия, едно свито на купчинка тяло със свещ в ръка, една дълбаеща в душата народна песен, за чиито обем камерното пространство не стига, една марионетка: всичко това втъкано в покъртителни изповеди – и ето ги добилите плът герои от документалната повест на Екатерина Томова. Напевният и пъстър като родопско халище диалект, с който актьорът сякаш е закърмен, превръща всяка дума в поезия. Две необикновени жени са орисници на този спектакъл – режисьорът Юлия Огнянова (неколкократно поставяла текста и консултант на представлението) и актрисата Златина Тодева, играла близо две десетилетия „Забравените…” в Театър 199, на чиято памет е посветен той. Спектакъл с душа.

„Многоклетка” е пъзел, съставен от унгарски разкази (Лайош Наги, Карой Сакони, Ференц Шанта, Ищван Йоркен), а Мариела Станчева използва женските образи в тях, за да ги наниже наедно в своя авторски спектакъл. Жарко, болезнено, екзалтирано, отчаяно – гамата на чувствата е сякаш в черно и червено, каквато е и визията. Едно пиано е партньор на актрисата. Под пръстите й то въвежда в емоцията на разказа, допълва го невербално, надгражда го, превръща се в част от действието. Спектакъл с трескав ритъм и страст.

Мъчително придвижващо се в пространството човешко тяло, колебаещо се между тук и отвъд; мъчителен, прекъсван от тежки паузи наратив, блуждаещ между съзнателно и бълнуване; мъчителна, типично Бекетовска атмосфера „в очакване на…” края на самотата и смъртта като избавление и провиждане. Моноспектакълът „Други стъпки” на Явор Костов (негови са преводът и изпълнението; режисурата, осветлението и звукът са на Янко Велков – Янец) е част от проекта на Ателие Пластелин „Бекет х 2”. В основата му е последното произведение в проза на Бекет Stirrings still, публикувано няколко месеца преди смъртта на автора. Спектакъл за пътуването в ужасяващата бездна навътре в себе си.

7
„Надежда сляпата”, снимка Симон Варсано

Също като „Забравените от небето” и „Надежда сляпата” трябва да води паралелен живот със спомена за един неистов спектакъл по едноименната пиеса на Боян Папазов – моноспектакъла на Мария Статулова с режисьор Възкресия Вихърова. Савина Бързева (запомнете, а ако още не сте го научили – научете това име) си беше завършена актриса още като студентка в спектакъла „Битие 2” от Иван Вирипаев („Сфумато”). Сега обаче е много по-зряла, вглъбена, обзета от светла тъга (режисьорът на спектакъла Иван Ковачев и нейният сценичен партньор Илиян Марков само слагат прът в колелата на дарбата й). Такава е нейната Надежда, която с детско учудване и наивна ведрост разказва мизерния живот на родения незрящ, кълван от окатите примитиви като куцо пиле, смлян от бездушната машинария на социалните институции. Спектакъл за зрящите духом.

Димитър Гочев наричаше „Филоктет” на Хайнер Мюлер „кървава притча за лъжата и властта, тоест за политиката”. На Малкия сезон видяхме пиесата в интерпретацията на режисьорката Весела Василева (завършила през 2008 г. в класа на Маргарита Младенова). Безспорният коз на спектакъла – яркото изпълнение на Явор Борисов в ролята на Филоктет, той успява да започне един монолог фарсово и сменяйки жанрове и емоционални състояния, да го изведе до трагедията, като веднага отново да го снизи до фарс. Зонгите, вклинени в действието и изпълнени на две акустични китари или китара и акордеон от Никола Мутафов и Явор Борисов, са в типичната Брехтова традиция. Те не позволяват публиката твърде да се „вживее” в историята на древногръцкия воин, изоставен от другарите си на път за Троя на необитаем остров заради вонящия гноясал крак; след десетгодишна неуспешна обсада те обаче изпращат Одисей да му вземе с хитрост чудотворния лък на Херкулес, залог за победата над троянците. Одисей на Никола Мутафов обаче е по-скоро дребен интригант, отколкото виртуозният манипулатор, който дърпа конците в тази нечистоплътна политическа игра. В дъното на актьорската низходяща градация е Иван Колев (Неоптолем).

Спектакъл не за всяка уста лъжица.

2
Детският духов оркестър „Надежда” от Сливен с художествен ръководител Александър Булгариев свири на откриването на Малкия сезон. Снимка Стефан Джамбазов

Внимание, начинаещи!

От тепърва навлизащите в занаята би трябвало да се очаква, ако не безупречен професионализъм, то поне някаква по-интензивна степен на творческо горене, полет някакъв. Нищо подобно не се усети в късометражните филми на магистърския клас по кинорежисура на проф. Георги Дюлгеров към НБУ (повечето стъпили на солидна литературна основа – разкази на Етгар Керет, Михаил Зошченко, Деян Енев, Алберто Моравия, Славомир Мрожек – и останали да се плацикат в нейните плитчини); нито в двете миниатюри „Срещу течението на Хъдсън”по текстове на Селинджър и Тенеси Уилямс, режисирани от Борис Кръстев и Боян Крачолов, студенти на Иван Добчев в НАТФИЗ (явно за тях ако нещо е кахърно, повече не му трябва); нито в „Мечтатели” (по „Бели нощи”) на Любомир Колаксъзов, студент по режисура за куклен театър в НАТФИЗ, тук пробващ в драмата – Достоевски, изсвирен на една струна като проста детска мелодия; нито в„Карай да върви…” на Теди Москов по „Кандид или оптимизмът” от Волтер с дипломанти и студенти от програма „Театър” на НБУ: уж трябваше да е забавно и хапливо по Московски, но доскучава; недопечен драматургично и актьорски спектакъл, пресолил с цинизмите, който сякаш умолява: „Не стреляйте по тия на сцената, те само толкова могат.”

Не без кусури, затова пък жив, динамичен и находчив в сценичните си решения беше спектакълът на Маргарита Младенова „Опакометаморфози” по стихове на Валери Петров с нейни дипломанти от НАТФИЗ. Педагогически добре уцелен подход: в общия речитатив индивидуалните достойнства на едни компенсират недостатъците на други. Шанс за това поколение да прекара през своята чувствителност поезията на Валери Петров и да усети атмосферата на социализма, който за него е само екзотично минало непреживяно.

В действие

Ателие, работа в процес, действие – това е посоката, която ще бъде следвана още по-категорично в бъдещите издания на Малкия сезон. Тази година в ателие „Възстановки” с ръководител Иван Добчев четирима режисьори (Димитър Сарджев, Борис Кръстев, Боян Крачолов и Григор Антонов) поставиха на открито в пространството около театъра избрани откъси от романа на Милен Русков „Възвишение”. Проектът влиза в програмата на „Сфумато” през следващия сезон (заедно с литературното четене „За сега” с Радослав Чичев, Ясен Василев, Иван Димитров, Мирослав Христов и Стефан Иванов) и ще се играе, докато атмосферните условия позволяват. На същия принцип преди две години на чист въздух гледахме и Радичковата „Лазарица”.

photo-3 copy
„Възстановки”

Ателието на Мирослава Гоговска и Иван Бърнев „С Михаил Чехов за въображението” извади от обичайното им подчинено на режисьора състояние актьорите и показа какъв заряд от идеи и хумор дреме в тях. Доказателството: етюди по теми от платна на големи майстори, в които с пантомима доразвиват историята от картината или показват въображаемите събития, довели до момента, изобразен на нея. И най-голямото достойнство: заедно със студентите в ателието участваха и професионално утвърдени актьори, всичките еднакво любопитни и отворени към експеримента и предизвикателството.

4
Ателието на Асен Аврамов. Снимка Стефан Джамбазов

Неочаквани до неузнаваемост бяха и участниците в ателието „Гласът от сцената” на композитора Асен Аврамов. Жонглирайки със стилове, ритъм и музикални традиции, едновременно с това те съумяха да представят чисто драматургично песните, превръщайки ги в мини спектакли. Финалът при показа на това ателие обаче заяви най-категорично, че от отделни индивидуалности участниците са станали едно пулсиращо цяло, споделящо общи емоции. Демонстрацията трябваше да завърши със Stay на Риана, изпълнена от Весела Бабинова. В последния момент обаче Асен Аврамов посвети изненадващо за актрисата тази песен на Даниела Олег Ляхова („Обикновено почитаме мъртвите с мълчание, но няма по-страшно от това, когато един човек на изкуството замълчи”). Отначало тя буквално онемя от плисналата я емоция, после събра сили да запее, но сълзите непрекъснато я давеха. Докато се бореше с тях, останалите участници в ателието, седналите на първите няколко реда в непрогледно тъмния салон, запяваха, за да я подкрепят и да й дадат кураж да завърши песента. Най-човешкото и трогателно сбогуване с напусналата ни талантлива художничка и сценографка, чиято сянка наистина е вградена в „Сфумато” и без която Театралната работилница никога вече няма да е същата.

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.
Предишна статияКожодерите
Следваща статияРеставрация на паметта