0
2366

Мандзони: заразата като история

Невероятно е как необходимата „социална дистанция“ по време на епидемия смалява нашия свят, как „извънредното“ изведнъж става „неизвънредно“, дори регулярно. Как в такива времена, за които само бяхме чели, без да сме ги живели, хоризонтът на бъдещето изведнъж се размива, направо помръква.

Какво ще се случи след няколко дни, няколко седмици или няколко месеца? Никой не може да се ангажира с прогноза, поне ако иска да бъде честен, с ръка на сърцето. Сега най-важното е какво се случва тъкмо „сега“.

Времето е също „под карантина“. Разполовено между тревожните „две седмици“ и самата четиредесетница. Едната – на поразеното време, другата – на неговото пресъществяване (във времето на Великия пост). Тези различни версии на времето протичат по различен начин за различните хора. На някои подобни размисли могат да се сторят твърде абстрактни, ала ситуацията е такава, че абстрактно и конкретно твърде бързо сменят местата си: всеки ден със свито сърце следим абстрактните статистики за заразени, болни и споминали се, зад което обаче се крият съвсем реални съдби и изникват конкретни човешки лица.  

Въпросът е как разчитаме ситуацията.

И тъй като българската, а до голяма степен и европейската ситуация в момента е „копие под индиго“ на случващото се в Ломбардия, а и в цяла Италия, предлагам да го промислим (ако щете като своеобразен експеримент) през най-класическата книга на италианската литература – „Годениците“ на Алесандро Мандзони. Пребиваването под карантина дава възможност за повече четене и ако имате тази книга в библиотеката си (издадена е за последен път в поредицата „Световна класика“ през 1977 г. в превод на Петър Драгоев), потърсете я, няма да съжалявате! За италианската литература „Годениците“ са това, което е за нас „Под игото“. При това и двете книги са писани близко във времето. Мандзони започва мащабната си историческа сага през 1820 г., но я завършва някъде през 1840 г., а към края на дните си (той си отива от този свят през 1873 г.) нанася последните леки корекции. Вазов пише „Под игото“ през 1887–1888 г., но го замисля по-рано, още докато Сопот е в пепелище след Априлското въстание. А и нека не забравяме, че новата италианска държава е почти посестрима на българската: обединението на Италия става само осем години преди освобождението на нова България.

И последно, преди да мина към „заразата като история“ – обърнете особено внимание на глави 31–34 от „Годениците“, колкото и личните перипетии и трудно осъществимата любов между Ренцо и Лучия да приковат вниманието ви. Защото в тях Алесандро Мандзони прави нещо наистина разтърсващо, дотогава рядко срещано в литературата: той превръща епидемията от 1630 г. в двигател и основно действащо лице в творбата си. Една от причините това да е една от най-четените книги и в момента в Италия, а мнозина италианци да я препрочитат под карантина. Търсейки обяснение на случилото се, а и на случващото се с тях.

И трябва да призная, напълно основателно. Мандзони е не толкова хронист, колкото историософ на заразата, вмествайки я в хода на събитията.

В „Годениците“ той съумява да обхване бедствието, разкривайки неговите причини и начините за справяне с него. Под „чума“ (а всяка епидемия навремето е била определя като „чума“, plaga – „поразяващ удар“, „язва“) Мандзони разбира тъкмо заразата, сякаш дошла изневиделица и отишла си почти по същия начин – по причина на Божия гняв или на човешкото злосторство, или немара. В такива случаи, отбелязва той, поразени биват не само телата, но и душите. След което, позовавайки се на недостигнали до нас ръкописи, той проследява „хронологията на бедствието“ – с действията или бездействията на човеците.

Заболяването, както пише Мандзони, винаги е индивидуално, макар бедствието да е колективно. И второ, епидемията е винаги нещо „чуждо“. Тя идва отнякъде другаде, от „чуждите“ – от германските ландскнехти в „Годениците“, които пък я пренасят от Русия през Азия. Последното е особено интересно. Защото напомня как в „Престъпление и наказание“ Расколников сънува чумата по следния начин:

Присънваше му се още през време на болестта, че целият свят сякаш е осъден да бъде принесен в жертва на някаква странна, нечувана и невиждана смъртоносна епидемия, идваща от вътрешността на Азия към Европа (превод Георги Константинов).

Ето как Европа бива завладяна от заболявания, идващи от другаде. Поне според Достоевски.

Мандзони обаче е по-скрупульозен и далеч по-детайлен; нещо, което го превръща в истински „мислител на заразата“, плъзнала из Ломбардия, а оттам и из немалко кътчета на Европа.

Първото, което го интересува, е развитието на болестта. Известно е, че „тя не се задържа на място, а бързо обезлюди значителна част от Италия”. Поради което се опитва да разбере защо това се случва – там и навсякъде.

Убеждението на Мандзони е, че никога не можем да проумеем изцяло заразата, защото нито един разказ не изглежда достатъчно достоверен, не дава достатъчно отчетлива представа за онова, което наистина е сполетяло хората. Нещата не опират до отделни фактически грешки, които биха могли да се поправят или коригират с допълващо описание.

О, не, човек напразно търси причините, онези резултати за заразата, които винаги липсват. Сякаш отново и отново те са се разтворили във въздуха. Докато по същия път отново не поразят хората.

Може да звучи абстрактно и донякъде объркано, ала по-нататък италианският класик обяснява как често сам е губил ориентация в четенето на официални документи, поради което решил да ползва множество непубликувани или неизвестни спомени за епидемията в Милано от 1630 г. И докато ги е четял, проумял каква действена сила се крие в тях; колко са ни необходими те при следващи, при сходни случаи. Какви ли ще бъдат тогава италианските дневници, водени през 2020 г.? Можем само да гадаем.

А как започва всичко? Отначало, пише Мандзони, лекарите в Милано установили, че има проблем, но твърдели, че скоро той ще утихне. А пък в Бергамо хората вярвали, че няма зараза: „и по невежество ли, или поради нещо друго, се доверили на твърденията на стария бергамски бръснар, дори Здравният трибунал приел това за чиста монета и се успокоил”.

Ала тъй като отвсякъде постъпвали нови и все по-нови съобщения за нарастващата смъртност, делегатите в Трибунала трябвало да се произнесат. Междувременно някои от хората се разбягали, други започнали да взимат мерки, прибягвайки, пак по съвети, до лекове и церове – дъвкането на розмарин, имало и такива, които държали под носа си стъкленица с оцет.

В това време делегатите набързо решили да предприемат мерки, които им изглеждали като най-добри, макар да било ясно, че тези мерки не могат да излекуват или да спрат болестта, която минала в по-тежка форма и масово се разпространявала“.

Няколко дни по-късно пък губернаторът не се решил да отмени масовите празненства, свързани с рождения ден на престолонаследника принц Карло, въпреки огромните струпвания на хора на тях. Казвало се, че трябва да се внимава, лекарите вече отправяли предупреждение. Човекът, поел цялата тази отговорност пред историята, бил военен – Амброджо Спинола, изпратен да заздрави положението в Миланското херцогство. „Така историята – пише Мандзони – решила да заличи военните му подвизи, дописвайки онова, което неговото нехайство причинило на населението, изложено на заразата“. Да ви звучи познато?

Скоро в Милано започнали да пристигат сведения за масови разболявания и много смърт, която вирусът сеел наоколо. Здравният трибунал напразно настоявал и молил за съдействие, твърдейки, че има настоятелна необходимост. Всуе. Никой не му обръщал внимание. С едно изключение – на кардинал Федериго, мъдър духовник, който прозрял заплахата и чрез енорийските свещеници започнал да предупреждава хората за сериозността на връхлетялата ги опасност.

Указът за борба със заразата бил приет едва две седмици по-късно, когато епидемията вече влязла в Милано.

Мандзони се вълнува и от друго – от нулевата степен на историята, сиреч от идентичността на „нулевия пациент“, от когото тръгнала заразата:

Действително, когато искаш да изучиш първопричината на огромната смъртност, при която жертвите не само не могат да бъдат наименовани, но и преброени в хиляди, изниква странното любопитство да узнаеш дори тези първи имена, които все пак са били отбелязани и съхранени. Едно своеобразно отличие на първородство в гибелта ни заставя да съзрем нещо съдбовно и забележимо в самите жертви и в тяхното обкръжение, което в други случаи не предизвиква никакъв интерес.

Историците спорят, пише италианският класик, дали името на първата жертва, на „нулевия пациент“, било Пиетро-Антонио Ловато или Пиер-Паоло Локато. Мнозина му приписват още в началото на октомври 1629 г. кражба на мръсна дреха, от която тръгнала заразата. Няма как да узнаем дали е било точно така. Знаем само, че въпросният човек се е озовал в тежко състояние в миланския лазарет. Хората около него също заболели. Ето как започнало всичко.

Здравният трибунал в Милано, макар и месеци по-късно, налага карантина на контактните с него лица. Имало съмнения каква е болестта, мнозина не спазват карантината. Един от тях – войникът Карло Колона, свири на лютня и обикаля из улиците. Оказва се, че близки и познати на споминалия се изнасят дрехите и имуществото му, разпродавайки ги на пазара. Епидемията пламва с още по-голяма сила.

Огнищата на заразата се разпространяват. В първите месеци на 1630 г. ту един, ту друг загива в някой милански квартал. Имало и лекари, подчертава Мандзони, които омаловажавали карантината, залагайки на гласа народен, а не на гласа Божий, присмивайки се на зловещите прогнози за епидемията.

И най-лошото – имало разделение между по-бедните и по-заможните. Вторите искали решителни мерки и карантина. Първите ги обвинявали, че просто искат да им отнемат залъка хляб. Непрекъснато се спорело кои са враговете на родинатаpro patriae hostibus.

Ненавистта се разпростирала върху всички, изтъкващи сериозността на заразата.

Докато не се появил един уважаван лекар – Лодовико Сетала, професор по медицина в Университета в Павия и професор по морална философия в Милано. Именно той успял да всее страх у безгрижните миланчани. Със сериозния си вид и с думите, с които се обръщал към тях. Успял да надмогне яростта на тълпата и по този начин да спаси от смърт стотици хиляди хора.

Убедил ги да затворят града, да не общуват едни с други, да спазват предписаната изолация.

Наложил режим, възприет от Здравния трибунал. Създал специален лазарет и негови филиали. Успял да уреди закупуването на храна и най-вече на зърно, което да се раздава на бедните, за да стоят те по домовете си.

Въведено било извънредно положение, а на Здравния трибунал били гласувани неограничени пълномощия, което също не се нравело на мнозина.

Накрая обаче се оказало, че жертва на заразата станал и самият Сетала, съпругата му, двамата им синове и седем човека от прислугата. Само той и един от синовете му оцелели, останалите загинали.

„Случилото се в града, и то в най-знатното семейство, накарало невежата и безразсъдна тълпа да се замисли, да стисне зъби и повдигне вежди от изумление“.

Най-трудното било да се намери действителната причина за болестта. Хората дълго отричали, че има конкретна болест, загнездила се в самите тях. Твърдели, че всичко идва отвън, че някой ги заразява, че това са само тайни заговори или сатанински козни. И така, пише Мандзони, разсъждавали във всички кътчета на Европа. Едни смятали, че виновни са французите, други – германците. А според всички останали – италианците.

Взети били най-строги мерки едва през пролетта и в началото на лятото епидемията ненадейно се отишла, също тъй ненадейно, както дошла.

Останали само гробовете, раните в обществото, поуките.

Поуката за самия Алесандро Мандзони от трагедията със заразата:

И в малките, както и в големите дела има множество случаи, при които може да се избегне твърде дългия и криволичещ път на нещастията, ако хората се бяха придържали към един отдавна изпитан способ: да се наблюдава, да се слуша и да се сравнява, както и да се мисли, преди да се говори.

Поне ако ние, хората, искаме да имаме последната дума.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЧервеният ангел
Следваща статияДумиD-19