0
2338

Манипулирай романтично

„Тази, която не съм“

Два френски филма, които превръщат любовта в повод за преосмисляне на важни морални въпроси.

Когато животът не се развива според желанията ти, пробвай друг. Ако си писател, можеш да го измислиш сам, в противен случай – довери се на агенция за театрализирани възстановки на действителността, такава, каквато си я спомняш или каквато никога не е била. Любопитното в случая е, че това са сюжети на френски филми, а не истории от вездесъщото във виртуалната реалност американско кино. С различен наративен подход и жанрова рамка „Тази, която не съм“ (реж. Сафи Небу) и „Славни времена“ (реж. Никола Бедос) ни отвеждат в романтичния контекст на изгубената любов. Но любовта постепенно са превръща в повод за преосмислянето на важни морални въпроси, начело с този за манипулаторската природа на човека.

„Тази, която не съм“

В личен план манипулираме, за да привлечем внимание и да продължат да ни харесват, или за да си осигурим предимство пред конкуренцията и да оправдаем поведението си на манипулатори – тема, особено актуална в ерата на онлайн комуникацията с онзи, който мислиш, че съм (буквалният превод на оригиналното френско заглавие на „Тази, която не съм“). На ръба на 50-те Клер е в депресия, породена от съзнанието, че е изоставена: от съпруга си, от младостта и от неумолимото време. Под осъдителния поглед на своята психоаналитичка тя признава как си е създала измислен образ в социалните мрежи – Клара, на 24 години – и му е „позволила“ да подхване кибервръзка с два пъти по-младия Алекс, приятел на бившето ѝ гадже, да, защото и „в собствената си кожа“ Клер си пада по млади мъже. Аферата е виртуална, но чувствата са съвсем реални, а реакциите – неочаквани, на ръба на катастрофата. Сюжетът е смес от копнеж и фантазия, от криминален съспенс, романтична драма и психоаналитични скиталчества. За зрителя, за доктор Борман, но най-вече за себе си преподавателката по сравнително литературознание Клер Мило (ре)конструира мистерия в три действия, изпълнени съответно с „каквото мислим, че е било“, „което бихме искали да бъде“ и „реално случилото се“. С изтънчена прецизност филмът изследва властта, която предоставя възможността за манипулация под маската на анонимността в Мрежата. Отделните части на историята се застъпват, преплитайки лъжа, истина и измислица, тласкани напред от любов и чувство за вина. Отвъд достойнствата на интригата и наративната изобретателност, „Тази, която не съм“ разполага със страстното присъствие на Жулиет Бинош „на ръба на нервна криза“ и с нестандартното психоаналитично съучастничество на актрисата режисьор Никол Гасия, чието нюансирано изпълнение надгражда допълнителни пластове в крехката игра на преоткриване и „самоизмисляне“.

„Славни времена“

Отново актьори, големи френски актьори от класата на Даниел Отьой и Фани Ардан са в основата и на другото интелектуално предизвикателство за манипулиране на настоящето „по свой образ и подобие“ – носталгичната комедия „Славни времена“. Заглавието подсказва за период от живота на всеки човек, към който той се чувства силно привързан – всеки по своему, и прекрасните моменти от миналото, които се опитваме да преживеем отново, дори само в мислите си. А какво би станало, ако можем да възкресим усещането едно към едно? Кой спомен бихме избрали? За художника Виктор, изгубил любимата си работа и застигнат от студенината и безразличието на съпругата си Мариан, остаряващ, обезверен и цинично настроен към модернизацията на света, това е 16 май 1974 г. – денят, в който за пръв път е срещнал Мариан. Благодарение на майстора на илюзии Антоан и неговата компания за „пътуване във времето“ Виктор ще има възможността да преживее отново своето „славно време“ срещу съответното заплащане, разбира се. В ролята на младата Мариан се превъплъщава актрисата Марго, към която самият Антоан не е безразличен, а Виктор се оказва в капана на своеобразен триъгълник между спомена за Мариан, която все още обича,  и постепенно зараждащото се привличане към Марго…

„Славни времена“ е поетична комедия, в която триковете на кинематографичната визия преливат от формата в съдържанието, а всеки от основните персонажи е едновременно в позицията на манипулиран и манипулиращ. Дали възстановката на миналото дължи магията си на неговото очарование, или на осъзнаването, че е възстановка? Защото не преживяваме реалността, а една представа за нея, резултат от многопластово преплитане на ролите и постоянно раздвояване между „въобразяващ“ и „въображаемо“.

„Славни времена“

Насмешка към технологичната зависимост на съвременния човек; носталгия по истинските интелектуални ценности; вмъкване на прастарата игра в любовта да осъзнаеш какво имаш, когато си на път да го изгубиш; но също и поглед „зад кулисите“ на живота, реален или въображаем, при сложната „машина“, която поддържа безупречния механизъм на случването – всичко това намира място в сюжета на Никола Бедос. Духовит в диалозите, ироничен в равносметката и ненатрапчиво философски относно вечния конфликт между реалност и фантазия, „Славни времена“ открива пред зрителя различни пътища на възприятие – от изобретателното забавление с неочаквани обрати, през киноманските намигвания и препратки към гигантската фабрика за илюзии, която ре-конструира живота, до метафизичния размисъл за междуличностните зависимости и вечния стремеж да предпоставяш съдбата и да избягваш предопределението.

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКитайски авангард, български авангард
Следваща статияГеорги Димитров, Карл V и конете му