0
2302

Манталитет и солидарност

Виждаме как светлините на нашия стар свят започват да гаснат. Това прочуто предупреждение на британския дипломат сър Едуард Грей, отправено в навечерието на Първата световна война, сякаш носи нещо от духа на плашещо различния свят, в който се озовахме след 4 март 2018 г. Тоест след атаката с нервно-паралитичен газ в Солсбъри, Великобритания, зад която прозира ръката на Кремъл, и ответното експулсиране на около 140 руски разузнавачи под дипломатическо прикритие от правителствата на 27 държави. Реалността е такава: светлините (маскировъчно) гаснат, щом сме в предверието на конфликт. Това е първото предупреждение. Второто е свързано с характера на реакцията на отбрана: докъде трябва да се действа твърдо и по кое не може да има отстъпки.

В ситуация, когато мирът е атакуван, всички думи или жестове са от съществено значение. Ала тъкмо политическите символни жестове не са и никога не са били силната страна на българската дипломация, която в момента е мотор на председателството на ЕС. Уви, в малките български „детайли“ често прозира манталитет, за който не ни се ще да мислим.

Да оставим настрана дори „голямата дипломация“. Да се върнем към един прискърбен пример отпреди няколко дни, когато на летище „София“ тринайсет гранични полицаи изчезнаха яко дим по време на смяна, оставяйки широко отворена не само вратата на България, но и на една граница на Европа. И то в държава, поставяща си за цел присъединяването към Шенгенското пространство.

Не знам какво се случва с тях след уволнението им и дали вече са изяснени причините за цялото това „институционално безумие“ – че са отишли да ядат, да запалят по цигара или да посетят сервизните помещения.

Причините могат да се всякакви и най-вероятно са напълно битови, ала зад тях се открояват съществени черти на българския манталитет. Да, именно на българския манталитет. На онова, което някога, в началото на промените, д-р Петър Дертлиев определяше с тези думи. Той често повтаряше, че комунизмът е манталитет. Както впрочем и демокрацията.

Идеята за граница е структурираща за всяко едно общество. За неговата сигурност и неговата цивилизованост. За това, че в тази държава има ред за всички – както за легалните граждани, така и за нелегалните мигранти, и че никой, който и да е той, не може да бъде нагрубяван на пропускателното гише или ритан на граничната бразда.

А както виждаме нашенското отношение към „граничното“ е в доста широк диапазон – от пълна безхаберност до пълна грубиянщина. Не знам гледали ли сте прочутия филм на Тео Ангелопулос „Погледът на Одисей“ (1995 г.), посветен на Балканите, но ако не сте, подгответе за поредното изпитание. Там само на българска територия пътниците биват посрещнати със заканителния вик: „Млък! Тука е граница!“.

Манталитетът си е манталитет. Както на границата, така и в дипломацията.

Днес светът, от който сме част, реагира срещу атаката с нервно-паралитичен газ в приятелска страна, каквато е Обединеното кралство. Затова над 140 руски дипломати, по-точно военни аташета или други подобни кадри, са експулсирани от страни, съюзници на Великобритания. Това се нарича солидарност. И е неотменима черта от европейския манталитет.

Дори Македония прогони руски дипломат. България, която председателства ЕС, извика само за консултации посланика си в Москва Бойко Коцев.

Волен Сидеров настоя да се свика съвета на управляващата коалиция, за да се „сниши“ реакцията. Тоест за да няма солидарност. Президентът Румен Радев се обяви за солидарност, но не и за „сляпа солидарност“. А пък опозицията в лицето на БСП поиска обяснение защо въобще е бил извикан посланик Бойко Коцев. И запита не е ли рано за такъв акт, щом няма категорични доказателства.

А не мислите ли, че е дори твърде късно?

Не беше ли редно посланик Бойко Коцев да бъде извикан за консултации още след недопустимото поведение на руския патриарх Кирил на 3 март и разразилата се антибългарска кампания в руските медии?

Заради достойнството на България.

А не да се излиза с някаква полудекларация на Външно министерство, от която става ясно, че ние всъщност не реагираме, защото пазим добрите си отношения с Москва.

Но това е история, свързана с нашия 3 март. След случилото се на 4 март във Великобритания, светът се озова в коренно различна ситуация. И реакциите срещу Москва вече са други.

А откъде знаем какво точно се е случило със семейство Скрипал, с английския полицай и още около 200 пострадали британски граждани? Какви са доказателствата?

Знаем достатъчно, а има и множество прецеденти за подобни руски атаки, довели до смъртта на Александър Литвиненко, Борис Березовски и други лица, неудобни на Кремъл.

И ако солидарността в случай като този е „сляпа“, нека припомним на г-н президента Радев, че и Темида е „сляпа“. Което не предполага отказ от правосъдие.

Що се отнася до пълните и изчерпателни доказателства (освен засекретените, разпратени само до лидерите на съюзническите държави), то интересно как си ги представят някои?

Като видеозапис на обгазяването с „новичок“ в Солсбъри или като публично самопризнание на Владимир Путин?

Нима няма сериозни аргументи по случая, натрапващи се дори на пръв прочит.  

Каква е вероятността частно лице да се снабди с полоний 210, с който бе убит Литвиненко, или с нервно-паралитичен газ “новичок“, използван при Скрипал?

И защо тези неизвестни лица ще решат да използват толкова софистицирани средства, когато съществуват далеч по-класически методи?

Не навява ли това на мисълта не просто за „ликвидиране“, а за показна екзекуция на „предателите на Русия“?

Тъкмо това е най-обезпокоителното.

Смайващо е и друго. Русия можеше да реагира в този, както и в предишните случаи, по напълно различен начин. Да заяви, че някой иска да опетни името ѝ – затова сама ще проведе разследване и ще окаже пълно съдействие на британските власти, за да не тегне над нея никаква сянка на подозрение. Точно това не се случи. Официалните реакции на Кремъл са ехидни и хладно-презрителни, а обясненията в руските медии са арогантни и от сферата на конспиративната теория – от намесата на Украйна, през мафиотски групи, за да се стигне дотам близки до Кремъл лица да твърдят, че британските служби „сами са си го направили“.

Ето защо Великобритания е в пълното си право да реагира и да потърси солидарност от съюзниците си, за да спрат подобни атаки да се повтарят.

И тук нещата отново опират до българската реакция. До традиционните ни връзки с Русия и солидарността ни със страните от обединена Европа и НАТО.

Българската ситуация обаче е още по-особена. Не само заради председателството на ЕС, но и заради убийството на писателя Георги Марков в Лондон през 1978 г., от което се навършват 40 години.

Никога досега официалните български власти не намериха сили да се извинят на семейството на Георги Марков заради стореното някога (със съветска помощ) от НРБ.

Както никога не бе формулирано извинение и към Обединеното кралство заради този отвратителен акт, извършен в сърцето на британската столица.

Струва ми се, че е дошло времето да се помисли и за това.

Тъкмо в този контекст е редно да се формулира българската реакция по случая „Скрипал“.

И тя да е проява на солидарност, а не на познатото ни „снишаване“.

Защото липсата на солидарност е наистина пагубен манталитет.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статия„Млада Виена“ в млада България
Следваща статияБългария:Русия = комплексирани комплекси