Разговор на Катя Атанасова с поетесата и преводачка Кристин Димитрова по повод излизането на „Частица от бурята“. И думи за антологията, публикувана от изд. „Факел експрес“.

Красотата на отсъствията

Марк Странд, „Частица от бурята“, Катя Митова – съставителство, превод и послеслов, Кристин Димитрова – превод и послеслов, Георги Борисов – редактор, Яна Левиева – художник, изд. Факел експрес, София 2016 г.

Появата на тази книга е, без никакво преувеличение, голямо събитие. И да, защото е голям дар за любителите на поезията, за хората, които четат, но и събитие за българското, ще използвам тази възрожденска дума – книжовно пространство. Защото е еталон как преводачът, художникът, издателят трябва да пристъпват към голямата поезия, към голямата литература. С респект, лично отношение, вкус и сериозна работа. А това е отношение най-вече и към онези, за които всичко това се прави, към читателите.

„Частица от бурята“ среща с поезията на един от най-големите световни поети, автор на повече от 30 стихосбирки, книги и есета за литература и изкуство, преводи, носител на най-престижните американски награди за литература, включително и на Пулицър за „Самотна вихрушка“ – Марк Странд (1934 – 2014). Библиофилското издание – защото то е точно такова, с цялостното си оформление – проследява хронологически творчеството на Странд. Като се започне от „Да спиш с едно отворено око“, 1964 г., през „Монументът“, 1978 г., „Животът продължава“, 1990 г., „Самотна вихрушка“, 1998 г., „Крачка преди мрака“ и „Тъмно пристанище“, 2000 и 2001 г. (издавани у нас, но сега в нова редакция), „Човек и камила“, 2006 г., до „Почти невидимо“, 2012 г.

Простота, недоизказаност, свободно пространство за изпълване от читателя – поезията на Странд създава значения от това. Не опияняването от словото, а „свиването“ му до форма, побираща се в длан, чиста, стегната, като в юмрук, произвежда смисъл в тази поезия. Нейният минимализъм, прецизността във всяка дума, стих, стихотворение, чистотата (някак бяла или черна понякога ми изглежда поезията на Странд, но не заради белия стих, а като графика, като рисунък, въпреки цветовете, които понякога я „украсяват“), отказът от външна разточителност за сметка на дълбочината, почти прозаическата работа с детайла – това са все елементи в архитектурата на тази поезия, правещи цялото уникално и запомнящо се. И това цяло е толкова свободно в пространствената си ненаселеност, независимо от предметите, които го населяват. В него има шир, има празнота. Има „празно сърце“, „празно тяло“, човешки отсъствия. Но именно тази контрастност, невъзможността да мислиш черното без бяло, тъмнината без светлина, животът без смърт, да разбираш тяхната изначална свързаност и единеност придават пълнотата на човешкото в поезията на Марк Странд.

Изследователите съвсем основателно казват, че поетът намира поезия навсякъде. Способността да измести и най-прозаичния образ към някакъв негов метафизичен двойник, да осмисли съществуването ни в неговото конкретно, точно тук и сега едновременно с невъзможността да го „спрем“ в неговата убегливост, тленност, преходност – това е философия в поезията в най-висок ранг. Времето е уловено – като „аура“, като „полъх“, но и с натрупването на часовете му. Красотата на самото слово сияе в изяществото на простотата му. Големият смисъл насища малките неща, извлечен е от тях, но със съмнението, че е последен, краен.

Голям поет, голяма среща с него, преживяване, за което аз лично, мога само да благодаря.

Катя Атанасова

Нощта, верандата

Да се взираш в нищото, е като да учиш наизуст
това, което ще погълне всички ни. Да се оголиш
срещу вятъра, е да усетиш непрозримото наблизо.
Дървото се поклаща или не. Денят, нощта ще са
каквито щат.
А ние повече, отколкото за нов сезон или за хубаво време,
мечтаем за утехата да бъдем чужденци – поне за себе си.
И тъкмо тази странност ни кара да очакваме, дори сега,
нещо, чиято поява ще бъде неговото изчезване.
Нещо като звук от няколко падащи листа, от едно листо,
дори от по-малко. Това, което можем да научим,
няма край.
Казва ни го книгата, която не е писана за нас.

Умен като океан

Катя Атанасова: Как започна историята с превода и публикуването на тази наистина впечатляваща книга?

Кристин Димитрова: Катя Митова ми се обади в началото на миналата година. Ние и преди сме работили заедно. Това се случи, когато тя преведе две книги от Марк Странд – „Крачка преди мрака”, събрани стихове (2000) и „Тъмно пристанище”, стихосбирка (2001). Аз им бях редактор. Тогава Марк си беше още жив и здрав, и му предстоеше да дойде в България. Настроението, с което правехме нещата, беше по-друго. Беше празненство, беше като подарък. От днешна гледна точка може да сме били и по-небрежни, но тогава сам авторът гарантираше успеха на начинанието с участието си. Или може би по-точно, със съучастието си.

В „Частица от бурята” – големия сборен том, който излезе сега в издателство „Факел експрес” – подходът ни вече нямаше как да е същият. В този том е включена една интересна стихосбирка, „Монументът”. Вътре, най-общо казано, Марк се обръща към своя преводач, който би го превеждал след смъртта му, и самоиронията му е потресаваща. Става ясно, че той не вярва в Пушкиновия „паметник неръкотворен”. Не мисли, че думите, записани в едно или друго настроение насред бурния поток на живота, могат да запазят самото настроение. Или самия живот. Или дори същината на този, който ги е записал. Но може би там някъде, някой от бъдещето, би пренесъл думите, като им даде от собственото си настояще. И така, през времето нещо ще се предаде, нещо ще се превъплъти в друго, но то не може да бъде истински паметник, то ще е антипаметник, защото истински паметен е единствено изживеният миг. Този парадокс на непълноценния пълноценен словесен пренос очевидно забавлява Марк, но го поставя и пред непреодолимо препятствие. Никой не е победил времето, не е обърнал ентропията. А там, където има нещо непреодолимо, Марк е на първия ред, за да го наблюдава с телескоп.

Приблизително в тази ситуация, вече предвидена от автора, ние работехме по „Частица от бурята”. Искахме да запазим гласа на Марк, тази негова небрежност, с която те завлича към дълбокото. Същевременно не биваше да допускаме неточности. Нарушен ритъм. Неверен тон.

Държа да се знае: идеята за тази книга, мащабната логистика около създаването й, са изцяло дело на Катя Митова. В момента е изключително трудно да се прави „избрано”, каквото ние направихме. Или превеждаш цялата книга (и плащаш авторските права en bloc), или въобще не се захващаш. Благодарение на личните си контакти, Катя преодоля всички тези бариери. В книгата ще видите колажи на Марк, които също са с авторски права – към друга инстанция. Снимките също са с права – към фотографа. Отново заслуга на Катя.

Литературните правила в света станаха по-строги, уж в полза на авторите, но аз не знам дали точно авторите печелят най-много от тях. За свободния обмен на литература това си е жив проблем, или както казват политиците, „предизвикателство”. Особено пък за поезия, която все пак не се продава по супермаркетите.

Преводите са твои и на Катя Митова, която е и съставител. Как си разпределихте текстовете – по личен избор или?

Не, те бяха предварително разпределени в рамките на съставителството. В „Частица от бурята” Катя участва с досегашните си преводи от „Крачка преди мрака” и „Тъмно пристанище”, плюс още девет нови стихотворения. Аз участвам с превод на стихосбирките „Монументът” и стихосбирката „Почти невидимо” плюс още деветнадесет стихотворения.

Как поетеса превежда поет? Как се превежда Марк Странд? Като преживяване, като работа, като друго…

Като ребус, като судоку, като пеене на песен наум. Като влизане в гората от думи на друг човек, с ясното съзнание за посока.

При Марк синтаксисът е много силен, пълен е със съчинителни и подчинителни връзки, които по тънката си нишка те водят точно дотам, докъдето трябва. Същевременно не те изпускат да излетиш над перилата. Ето тази водна пързалка с много завои трябва да се преведе така, че да остане невидима за читателя.

Превеждала съм много сложни поети, със сложни думи и сложни игри на думи. Марк Странд работи без словесни украси, по-скоро с видения. Пише с разговорен тон, с внимателно претеглени, бистри думи, които рисуват един особен свят, и всяка трябва да е на мястото си. И именно от тази простота идва неговата сложност. Минималистът изисква труден баланс.

Въпреки че българските читатели отчасти го познават, ти как би го представила? Какво би казала в естествен, личен разговор на някого, за да го прочете? С други думи, Марк Странд – защо?

Защото не прилича на никой друг. Защото разширява границите. Защото остава.

Има едно нарушение на хронологията на представените книги? То не е случайно? Защо?

Напротив, случайно е. Внимавахме да не допуснем никаква грешка и ето ти я грешката. Естествено с „Монументът”, с кой друг! Тази стихосбирка, която обърква представите на литературно наследство, виждам, е объркала и хронологията ни. Някъде при подреждането се е случило.

Тъкмо сме си на темата, нека да обясня нещо. Вече ме питаха защо „Монументът” е преведен като „монумент”, а не като „паметник”. Е, вътре има и много „паметници”, и „гробници”, и „надгробни плочи”, всички любители ще бъдат удовлетворени. Но защо водещата дума е „монументът”? Ето защо. На български двете думи са синоними, но имат различни аури от подзначения. „Паметникът” е по-паметен, докато „монументът” е по-монументален. Паметниците се правят сякаш за войнишки гробове, а монументите – за абстрактни идеи. „Паметник” е славянската дума, а „монумент” – латинската. Пушкин гради паметник, макар и „неръкотворен”, Странд гради „монумент”, макар и да е „немонумент… поставен надолу с главата в земята”. Има паралелизъм – но и разлика между философските нагласи.

И като съм тръгнала да отговарям кое е грешка и кое не, нека да кажа и за най-често задавания въпрос. Защо „Чарлз Симик”, а не както е познат досега у нас „Чарлз Симич”? Нали е сърбин, защо, дето се казва, да си кривим езика? Щом Йосиф Бродски си е останал „Йосиф”, а не „Джоузеф”, къде е логиката?

Логиката е проста. Чарлз Симик е американското име на този поет, който е роден в Белград като Душан Симич и още като момче, на шестнадесетгодишна възраст, заминава с родителите си за Америка. Ако казваме „Чарлз”, той трябва да е „Симик”. Виж, ако настояваме на „Симич”, трябва да го подпишем с „Душан”.

Колкото до родения в Ленинград Йосиф Александрович, той никога не си е сменял името. Започнал е като руски поет и е емигрирал едва на тридесет и две години. Кои сме ние да го правим на „Джоузеф”?

Мисля, че ти го познаваше лично – споменът ти от Марк Странд?

Далеч не го познавам така добре, както Катя, но имам сериозни лични впечатления.

За разлика от много други поети, които изглеждат различно от това, което пишат, примерно, отпуснали са грамадни шкембета, пък пишат за любов, или са някакви канцеларски шушумиги, пък имат претенцията да са водачи на масите, Марк беше цялостен, единен. Спокойният му, бих го нарекла, наблюдателен глас, настроението, с което говореше, леката му насмешливост, бързината, с която тълкуваше израженията на другите – знам, че по-нататък няма да видя друг такъв човек. Беше красив, елегантен и умен. Не умен „като бръснач”, а умен като океан.

Имаш награди за превод, но не превеждаш често или бъркам? Как избираш, какво в един текст те предизвиква да го преведеш, в този смисъл да го споделиш?

Превеждам поезия, независимо дали свободен или класически стих.

Не харесвам поетите без чувство за хумор. Не казвам, че любимите ми поети трябва да пишат някакви хуморески, а че трябва да имат интелигентна дистанция от емоциите си. Оптика, която да им позволява да осъзнават и света извън тях. Големината му. Да са нещо повече от авторската си суета. Липсата на усет за житейския парадокс обикновено се компенсира с многословни естетизации и предполагам, че тук е моята граница.

Връзката автор-преводач според теб каква е: брачна, любовна, само професионална, приятелска, враждебна, друга?

Един ден Марк ми каза, че като член на някакъв управителен съвет имал правото всяка година да предложи един студент, който да бъде директно приет в литературната програма в Университета в Айова. Попита ме дали искам това да съм аз. Мислих една нощ и на сутринта му отговорих с „не”. Моят живот беше в България. Не съм съжалявала за избора си. Но и не съм го забравила. Джон Дън, Луис Карол, Марк Странд – винаги е било много лично.

Ако трябваше да избереш само една книга, която да преведеш, коя би била?

Ако трябваше да избера само една книга, нямаше да я преведа.