0
2071

Март, 1917 г.

 

Не на козни с днешна дата, нито на несъстояли се лидерски прения е посветен този текст. А на проблеми, наслоени от памтивека, разразили се буреносно и довели до една голяма война, които хората преди век изпърво нарекли Европейската, по-позната днес като Първата световна.

Повлечени от събитията, често орязваме хоризонта си. Така губим заплитането на разказа в сегашното, чиито нишки често водят в различни посоки, понякога и в по-дълбокото.

Имам предвид нещо по-дълбоко от кавгите между Корнелия Нинова и Бойко Борисов. Простиращо се доста по-далеч от интригите между Цола Драгойчева и Тодор Живков, изчерпващи комай историческото ни въображение.

По-далеч. На билото на предходното столетието. През 1917 г., видяна в наслагванията и тревогите на 2017 г.

Защо толкова далеч?

Заради онова, което предхожда Голямата война и довежда до нея. А именно – стихийната неудовлетвореност от първата глобализация, въпреки епохалните открития в края на XIX в., въпреки пламенните надежди в научния прогрес (фотографията, телеграфът, телефонът, вестниците, радиото, самолетите). Оказало се, че онова, дето трябва да обединява (сиреч техниката), само подсилва неприязънта на народите едни спрямо други. И те с помощта на новата техника и поновому дали израз на старите вражди и предубеждения. Разгърнете който и да е вестник от епохата и ще се убедите в това: французите убедено показват в карикатурите си как германците се облекчават през кожата си, затуй край тях се носи непоносима смрад; германците пък били убедени, че французите вонят по-зле и от сирената си, а са и масово поразени от зарази, разпространяващи се по полов път („френски болести”); англичаните смятали италианците, а и французите за жабари, а пък германците смятали ирландците и шотландците за вечно накъркани и изродени по рождение; общо мнение е, че руснаците са не само са впиянчени до безпаметство, но и че са чисти людоеди; те пък, от своя страна, смятали, че „европейците” не са с всичкия си, че са малоумни; убеждения, споделяни не само от простолюдието, но и от образованата славянофилска интелигенция, възприемаща Европа като „богато старо гробище” в разложение, в пълен упадък (Достоевски, Хомяков). И тук днешната Путинова пропаганда не добавя нищо ново, само подгрява добре познатите славянофилски рецепти.

Турците пък са смятани за „болния човек на Европа”. На британски и немски сатирични картички могат да се видят представители на Османската империя в традиционно облекло, затворени в клетки в зоопарка, редом до шимпанзетата.
Балканите, пак по общо европейско мнение, били твърде изостанали. Те внасяли само жлъч и още разпри. Без да се впишат нито в германската Кultur, нито във френската Civilisation. Впрочем не друг, а британецът Г. К. Честъртън определя Първата световна като конфликт не само между нации, но и между тези два принципа: Кultur срещу Civilisation, от чийто изход зависело по кой път ще поеме Старият свят. Немците били убедени, че тяхната Кultur е силна не със сложността си, а с вкоренеността си в народностното и в неговия език, в неговите дълбоки и дори плашещи бездни (братя Грим, романтизмът, немската класическа философия и съответната прецизност в точните науки). Французите пък смятали, че тяхната Civilisation е модел на бъдещето общество, изградено върху Просвещението (Русо, Монтескьо) с неговата социална мисъл (Огюст Конт, Дюркем, Бергсон), което, въпреки отколешни дрязги, повече ги сближавало с англоезичния свят, доколкото те привилегировали демократичното социално устройство повече от личния контакт на водача (владетеля) с народа.

Така разделителните линии на Стария континент ясно се очертали.

Славяните трудно влизали в сметката. Първо, защото по онова време поляци, чехи, словаци, словенци и други били част от други империи. Второ, защото имали език и обичаи, трудно понятни за останалите.

Що се отнася до балканските нрави, т.нар. „балканизация”, само един пример от отношенията българи-гърци. След Междусъюзническата война европейската преса е наводнена от взаимните им обвинения в масови престъпления (убийства, осакатявания, отравяния на кладенци и какво ли не още). Френско издателство се решава да публикува любовните писма на бъдещия гръцки крал Константин I до графиня Паола д’Остхайм, едно от които обаче започва с повече от категоричното твърдение: „Българите, най-мръсната раса в света…”. Пример за „патриотично говорене”, на което поетът Кирил Христов гръмовно отговаря в публицистиката си с образите на „съседите-змии” и призивите „Българино, не си светия…Муши! Сечи! Коли!”. И това го е имало, макар и забравено днес, колкото и да не ни се връща към него.

С други думи, Голямата война изобщо не идва изневиделица. Противно на всякакви очаквания хората в Европа даже я жадуват. Настроени национално и патриотично, в разгара на лятото на 1914 г. огромни множества се тълпят по площадите на Берлин, Париж, Петербург, Лондон, Виена, Белград, пък и на София. Най-често споменаваната дума е „война”. Патриотичният дух е на мода, младежите масово се записват като доброволци. Говори се много за душата на народа (но на всеки народ поотделно), девойките закичват със стръкове цветя пушките на войниците. Очакванията са да се уредят нещата „набързо”, развръзката да настъпи преди Рождество.

Ала работите се попроточват. България влиза във войната през октомври 1915 г., нарушавайки своя неутралитет, на който толкова държат демократите на Малинов, народняците или земеделците. Но не и социалистите (широки и тесни), доколкото след убийството на Жан Жорес европейските социалисти изцяло престават да бъдат „интернационалисти”, те стават крайни националисти.

Така се стига до окопите на Голямата война. Войнишките писма от онова време, преиздавани периодично на различни езици (липсват само българските!), са разтърсващи с тревогата и унинието си. След мащабни сражения, в които за първи път влизат в употреба и бойни отровни вещества, войниците прекарват години наред в разкаляни окопи, откъдето на разсъмване влизат в кратки ръкопашни сражения, за да се придвижат с петдесет-сто метра и после пак същото. В окопите върлуват всякакви болести. Войниците от всички армии съжителствали с плъховете в продължение на три-четири години окопна война. Цяло чудо е, че Европа не е пометена от чумна епидемия (За сметка на това след края на войната се разразява „испанката”, инфлуенцата, която отнема живота на още 20 млн. души, напълно обезкръвявайки Европа.). Плъховете гризат труповете, нападат живите. А и въшките били всекидневие. Често, докато дебнели врага, войниците го чували как се чеше (както свидетелства Патрик Оурженик в „Еuropeana”), стреляли в тази посока, хвърляли гранати. Но нито въшките, нито враговете намалявали. Свидетелство за което е и илюстрацията от главната страница на тази пощенска картичка на Т. Ф. Чипев от 1917 г. – текстът гласи, че битката с паразитите съсредоточено продължава.

* * *

В много отношения 1917 г. е година е решаваща за целия ХХ в., а оттам и за събитията днес, през набиращия ход XXI в.

И тъй, в началото на годината президентът на САЩ Удроу Уилсън встъпва в длъжност за втори мандат. Американците му оказват доверие, забележете, за да ги държи далеч от войната, опустошаваща Европа трета година. Всъщност тъкмо през 1917 г. се извършва първата американска интервенция на европейска земя. В първите дни на годината тялото на „стареца” Григорий Распутин, демонът на руската политика, е открито в ледените води на Нева. Скандалът и разложението по върховете в руската империя подготвя февруарската, а оттам и болшевишката революция през 1917 г. 365 дни по-късно светът е вече в друга ера.

Лесно е с днешна дата да се говори за „годината, която промени света”. Трудно е да го осмислим.

1917 г. наистина дава началото на много нови неща. Включително старт на футбола. Покрай ритането на топка на фронта се поставя началото на Купата на Франция с участието на британски футболни отбори (прототип на бъдещото Европейско първенство). По радиото се излъчва нюорлеански джаз, първата такава плоча е записана на 16 февруари във Филаделфия. Гийом Аполинер, бидейки на фронта,  измисля думата „сюрреализъм”. Желанието да се напусне реалността струи отвсякъде, показват го и опитите за „Дада” в Швейцария предходната година. Модерната литература набира сила – Марсел Пруст депозира през месец март в „Галимар” ръкописа на „Запленен от момичетата в цвят” (втората част на „В търсене на изгубеното време”). Из Европа тръгва новата късометражка на Чарли Чаплин „Емигрантът”, сякаш идвайки да предскаже масовия излаз на европейци към Новия свят след войната. Ала бъдещето е трудно представимо.

Стотици хиляди хора загиват по полетата на Шампан, Галиция, Македония и Палестина. За първи път се използват танковете, Италия търпи решаващо поражение в Капорето, британците превземат Багдад и Йерусалим.

Окопите са истинска лаборатория за всички бъдещи нещастия на Европа. През 1917 г. Хитлер, озовал се в болница, започва да чете Шопенхауер и е обзет от идеята за собствената си мисия. Младият Мусолини, също след тежко раняване, започва да преосмисля социалистическите си увлечения, замисляйки прехода от социализъм към фашизъм. Ленин и Троцки зорко следят войната, която би трябвало да прерасне от империалистическа в революционна ситуация, жадуващи да палнат клечката на стария свят, без да му мислят за жертвите. А Мао, един никому неизвестен двадесет и четиригодишен младеж, чете Русо и формулира на хартия битката си срещу „четирите демона на света”: Църквата, капитализмът, монархията и държавата.

Над тази масова кланица изгрява кървавото зарево на нови конфликти.

А що се отнася до българската 1917 г., тя минава под знака на Солунския фронт и сраженията в Македония, на отчаяна саможертва и изнемогване по фронтовете и корупция в тила при управлението на д-р Васил Радославов.

За българите – на фронта и в тила – годината се обобщава в наименования като завоя на Черна, кота 1050, „Червената стена” край планината Баба (връх Пелистер) в днешна Македония.

Някога споменаването на тези наименования е означавало много. Днес почти никой не си спомня за тях. А те са част от голямото европейско кръвопролитие в името на мащабното преначертаване на границите, което обяснява наличието на френско военно гробище в София.

Някога споменатата „Червена стена” (по името на срязания връх на огромната червена скала на Пелистер) е била наричана „македонската Шипка” – заради ожесточените сражения между части на Антантата (най-вече французи) и българските войници от Шеста бдинска дивизия. Най-кървавите от тях са на 18 март. На няколко пъти върхът минава в ръцете на българи и французи, тъй като той е стратегически, от него артилерията контролира цялото битолско поле.

Ала за да разберем цената, ето едно забравено свидетелство, на което попаднах случайно. Става дума за дневника на поручик Карапетров, издаден след войната от неговия приятел В. Н. Даскалов („Зад фронта, Бележки и впечатления от тила на армията през 1917 г.; Търново, 1924 г.). Авторът на това свидетелство пада убит през март същата година в боевете срещу французи и италианци.

Дневникът казва много за войната, за корупцията в тила и българските нрави, което го прави още по-интересен с днешна дата.  

И тъй, първо усещането за кръвопролитието на фронта:

Неприятелят бе твърде близо и също тъй заровен в земята, че щом забележеше някого от нас да подава глава, откриваше безпощаден огън. Когато вятърът духаше от неприятелска страна, ние долавяхме няколко думи от техния разговор. Само в безлунни, тъмни нощи, бивахме по-свободни, необезпокоявани и тогаз като къртици излизахме из своите дупки и то предпазливи като котки, когато дебнат своите жертви в тъмнината на нощта.

Французите се опитваха няколко пъти да завладеят нашата позиция, ала всякога ги отблъсвахме. Често пъти се хващахме за тях гуша с гуша.

Яростта и от двете страни достигаше дотам, щото захвърляхме не един път оръжията и късахме месата си с ръце.

Нямаше около нас незасегнато място, което да не беше надупчено като решето или разорано от неприятелските гранати, с които щедро ни обсипваха всеки час…

Червената стена!…

А сетне и желанието за първи отпуск в родната София:

Отпускът, който ми даваха, ми се виждаше като бягство.

Ако имаше нещо, което ме интересуваше в тила, беше това: да видя живота там и то сега, след двегодишна война. Навярно и там е запазен оня мощен дух, който повдигна и съедини българското племе в 1915 г. великият импулс е един единствен за целия народ! И той постоянно трябва да ни води към целта. Това е стихиен стремеж, един мощен народен напън, за да се постигнат националните идеали.

Всичко за отечеството!

За да се стигне до пълната покруса от нравите в тилова България:

Окончателно се убедих, че един дух витае над столицата и беше влудил всички – мъже и жени. И, о, ужас! Този дух нямаше нищо общо с войната, но това не му пречеше да бъде могъщ по заразата си. Той се носеше навсякъде, носеше се из въздуха, в болниците, в църквите, където имаше въздух, живот. Гражданите напускаха спалните, салоните и дюкяните, бягаха от канцелариите и с болезнено напрежение пълнеха булевардите, кафенетата, банките, вслушваха се като гладни вълци във вариантите на борсата, с разпалени очи следяха търговската преса, с прегракнали гласове разпитваха за борсата…

В това време тънък гласец се провикна:

– Новини от фронта!

Едно дете се препъхва между тълпата и предлага новини, отпечатани на бели листове. Никой не купува. Дори тълпата се мръщи, че това хлапе й напомня за войната, че някъде там на юг се бият.

Тълпата се интересуваше от курса на марката, на кроните и лирите. Бясно се надпреварваха кой по-голяма спекула да извърши, кой с по-голям гешефт да се облажи. Това беше една безумна борба за забогатяване, една епидемия в колосални размери: тя бе обхванала всички – от министъра до последния стражар, от банките до последния бакалин – епидемия по-страшна от чумата.

Една българска картина от март 1917 г., която идва да диагностицира сетното българско крушение.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСофия Филм Фест 2017: какво да очакваме
Следваща статияПредпразнично съвпадение