0
2973

Маски

Опашка пред аптека. На опашката чакат двама мъже, млад и стар. Младият е с фешън маска на лицето, с ръб отпред, с филтри, старият е сложил на устата си найлонова торбичка, като е вързал дръжките отзад на тила. Една баба се задава по улицата, клати се като юрдечка, стига до опашката, подминава я и се залепя за вратата на аптеката да прочете всевъзможните предупредителни и забранителни надписи. Тя е без маска.
– Не се пререждай! – изръмжава младокът.
Бабата извърта главата си и го поглежда.
– С тея маски сте като некои кончета – казва тя.
Дядото започва да хихика, не може да спре; и найлоновата торбичка ту влиза в устата му, ту се издува като балон.
По-нататък двама чичковци са застанали на тротоара, взели са си кафета, смъкнали са маските под брадите си, дърпат от цигарките и си сръбват кафе. И говорят един през друг, гледат да наваксат мълчанието.
– Един па, като си сложил маската, цял ден бил с нея, не се сеща да я свали, или пък, кой знае, може много да се е харесал така, а маската тарикатска, като на касоразбивач, черна, бил дал пеесе лева и отгоре за нея, да е в крак с модата. Вечерта се прибира, сваля маската, а лицето му – цялото черно. Скъпата маска пускала и целия го вапцала.
– Това нищо не е – започва вторият и очите му стават като тирбушони. – Един па, сложил си маската, излязъл от къщи, къде ходил, не се знае, но като се прибрал, сваля маската и лицето му гладко като пета – едни очи, една уста и един нос, това останало.
– Не думай! – каза първият и така сръбна от кафенцето, сякаш сръбваше мастичка.
– Да бе – каза вторият. – И жена му го изгонила от къщи. Казала, ти не си моят мъж.
– А това чу ли го? Едно семейство отишло в супермаркета, екипирано, както си е по закон, с ръкавици, с маски. Наредили се на опашката, чакали, чакали, накрая влезли. После излезли с торбите, прибрали се вкъщи, свалят маските и мъжът гледа – това не е неговата жена.
– И какво станало?
– Какво станало! Никой не знае. Или е извадил късмет, или не е извадил.
– Верно, то си е до късмет – казва вторият. И продължава – Един па трябвало да излиза, а нямал маска. Огледал се, огледал се и взел една страшна маска на хлапето му, останала от миналата година от Хелоуин.
– И какво станало?
– Мани. Арестували го. За насаждане на паника.
– Стига бе?
– Ами да. Ти какво си мислиш.
– Един па – започва първият – казал на жена си, че отива да плати жиесемите и като излязъл, се обадил на любовницата си да се видят набързо, че се бил много затъжил. Видели се, тръгнали да се целуват, ама той да забрави да си свали маската. А оная, гаджето, с червило.
– И какво?
– Какво какво?
– Какво станало после?
– Не се ли сещаш. Прибира се и го започват още от изтривалката – аз да те пера, аз да ти готвя, аз да ти чистя, а ти, мръсник с мръсник. – Ама чакай бе, жена. За какво говориш? – Какво е това? – и сочи червилото на маската му. – А, това ли? Че така кажи. Това е фабрично, не виждаш ли. – Как фабрично? – Ами така. Така е произведена маската. С отпечатък от червило. Че да е по-весело в тези тежки времена. – Пък аз какво си помислих, изпъшкала жената.
– Браво, измъкнал се е.
– Един па – започва първият – излязъл на разходка с кучето, порода дакел, от ония, с късите крака и с дългите… такова бе, кажи го…
– …уши.
– Да, уши. Той с маска, ама и на кучето турил маска, да е по-арт.
– И какво?
– Арестували го. За подигравка с извънредното положение.
– А с кучето какво станало?
– Прибрали го и него като веществено доказателство.
Кафето е изпито. Чичковците нахлупват маските на устите си, докосват си лактите и всеки се отправя към своя блок.
През това време младежът, който чакаше пред аптеката, също се е прибрал вече вкъщи. И сега стои пред огледалото и ту слага маската, ту я маха. Ту я слага, ту я маха, накрая като нищо ще му клепнат ушите. Не стига това, ами е взел и едно малко огледало, да се гледа и в профил. „Като кончета… –  мърмори той. – Като кончета…”
И не може да разбере това сега обидно ли е, или не. Накрая обаче се сеща, че бабата може да е шахматистка. В интерес на истината така, с маската, в профил лицето му прилича доста на дървената муцунка на фигурката на коня. Това го успокоява и той се захваща с другите си дела. 

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияВладимир Карамазов: светлината от прозореца
Следваща статияЦърковната музика в „детската възраст” на християнството