0
2538

Материалният живот

Маргьорит Дюрас

Публикуваме откъс от изданието на СОНМ, което излиза в превод на Тодорка Минева

„Материалният живот“ е книга с кратки автобиографични и есеистични текстове, които Маргьорит Дюрас излага устно пред Жером Божур от началото на есента до края на зимата на 1987 г., а после заедно редактират и предлагат за публикуване на издателство P.O.L. В тях Дюрас говори за литературата, театъра и киното и се връща към основните теми в своето творчество: жената любовница, майка, домакиня, алкохолизма, срещата си с Ян Андреа, героите в своите романи – китайския любовник, Лол В. Щайн и др.

„Тази книга няма нито начало, нито край, няма и среда. Доколкото няма книга без основание за съществуване, тази книга не е такава. Тя не е дневник, не е журналистически материал, а е извлечена от всекидневните събития. Да речем, че е прочитна книга“ – пише Дюрас в предговора към френското издание.

Маргьорит Дюрас (1914–1996) е ярка фигура във френския културен живот от втората половина на XX век преди всичко благодарение на преосмислянето на жанра на романа и отхвърлянето на редица театрални и кинематографични конвенции в собственото си творчество. Българският читател я познава от преводите на „Любовникът“, „Похищението на Лол В. Щайн“, „Любовта“, „Модерато кантабиле“, „Бараж срещу Пасифика“, „Хирошима, моя любов“ (киноповест), „Емили Л.“ и др., които представят характерното за нейното писане съсредоточаване не толкова върху самото развитие на историята, колкото върху човешките отношения, които съставляват вътъка ѝ, и по-специално върху любовните отношения между герои, поставени често в банални ситуации.

Жером Божур (1946) е френски писател, сценарист и режисьор, един от най-добрите познавачи на филмовото творчество на Дюрас, автор на поредица интервюта с нея, осъществени през 1984 г. и съсредоточени върху нейната филмография, както и на документалния филм „Дюрас снима филм“, направен през 1981 г.

Маргьорит Дюрас, „Материалният живот (Маргьорит Дюрас разказва на Жером Божур)“, превод от френски Тодорка Минева, художник на корицата Софи Унг, издателство СОНМ, 2020 г.

Черният блок

Когато човек пише, намесва се сякаш някакъв инстинкт.
Писането е някъде там, в мрака. Писането е може би извън собствения аз, в едно смесване на времената: между писането и вече написаното, между вече написаното и онова, което още трябва да се напише, между знанието и незнанието как стоят нещата, изхождането от пълния смисъл, затъването в него и достигането до безсмислицата. Образът на черния блок насред света не е случаен.

Не става дума за преминаването от възможното битие към действителното, за което говори Аристотел. Не става дума за превеждане. Не става дума за прехода от едно състояние към друго. Става дума за дешифрирането на онова, което е вече тук и вече е било направено от вас в съня на вашия живот, в неговото органично повторение до втръсване, без вие да знаете. То не е „пренесено“, не става дума за това. Инстинктът, за който говоря, би означавал да се чете още преди писането онова, което е все още невъзможно за четене от другите. Мога да се изразя другояче, мога да кажа: това би означавало да четете своето собствено писане, това начално състояние на вашето написано, все още недешифрируемо за другите. Това би означавало да се регресира, да се снизходи към писането на другите, за да бъде книгата четивна за тях. Можем да го кажем и другояче, да използваме други думи и пак всичко би се свело до същото. Човек има пред себе си цяла грамада между живота и смъртта, която зависи от вас. Често съм изпитвала това чувство на противопоставяне между онова, което вече се е случило там, и онова, което е можело да се случи вместо него. Застанала в средата, аз изтръгвам, местя грамадата, която е била там. Троша я, става дума почти изцяло за мускули. За сръчност. Винаги трябва да сте по-бързи от онази част от самите вас, която не пише, която се рее в мисловните висини винаги с опасност да изчезне, да се разтвори в лимбите на бъдещия разказ, която никога не ще слезе до равнището на писането, която отхвърля досадната работа. Чувството, че понякога тази част, която не пише, спи и се предава със самото това, и цялата се излива в простото написано, което ще се превърне в книга. Но между двете състояния има множество междинни, повече или по-малко благодатни състояния. Несъмнено понякога става дума за щастие. Докато пишех Любовникът, имах чувството за откривателство: това е съществувало там преди мене, преди всичко, то би си останало там, където е било, след като съм повярвала, че е било другояче, че ми е принадлежало, че е било там заради мене. Почти така беше, преходът към писането ставаше с лекота, напомняща речта при алкохолното опиянение, за която ви се струва, че е винаги проста и разбираема. И изведнъж се появяваше съпротивлението. Озоваваш се като в броня, нищо вече не преминава от собствения аз към собствения аз, от собствения аз към другия. Как да говоря за това, как да опиша това, което познавах и което бе там в квазитрагичен опит за преминаване към писането, сякаш беше невъзможно. Случваше се за десетина минути, въз основа на сравняването на две думи в текста.

Да пишеш не означава да разказваш истории.Точно обратното на разказването на истории е. Означава разказването на всичко наведнъж. Разказването на една история и отсъствието на тази история. Разказването на история, която се примирява със своето отсъствие. Лол В. Щайн е разрушена благодарение на бала в Ес-Тала. Лол В. Щайн е съградена благодарение на бала в Ес-Тала.

Похищението на Лол В. Щайн е особена книга. Самотна книга. Тя сама по себе си предизвиква разделение между някои читатели-автори, които са се сраснали с лудостта на Лол В. Щайн, и останалите читатели на книгата.

Правя разграничение между това, което съм казала и повторила, и онова, което не съм казала. Ето, мисля, какво вече съм казала за тази книга: по време на бала в Ес-Тала Лол В. Щайн е така погълната от гледката на своя годеник и на непознатата жена в черно, че дори забравя да страда. Не страда, че е била забравена, предадена. Тя ще полудее именно заради това изчезване на болката. Би могло да се каже другояче, би могло да се каже, че тя разбира как годеникът ѝ отива при друга жена, приема изцяло този избор, който е направен срещу самата нея, и по силата на този факт губи разсъдъка си. Това е забрава. Съществува едно явление при мразовито време. Водата се превръща в лед при нула градуса, но понякога се получава така, че въздухът е дотам неподвижен при студ, та водата забравя да замръзне. Може да падне до минус пет градуса. И да замръзне.

Онова, което не съм казала, е, че всичките жени в моите книги, на каквато и възраст да са, тръгват от Лол В. Щайн. Тоест от някаква забрава на самите себе си. Те всички са светлооки. Всички са непокорни, непредвидими. Сами правят живота си нещастен. Страхуват се много, страх ги е от улиците, от площадите, не очакват да срещнат щастието. Всичките жени от тази процесия на жени в книгите и филмите ми си приличат, като се почне от Жената от Ганг, чак до последното състояние на Лол В. Щайн в онзи сценарий, който изгубих. Защо ми е хрумнала идеята за онзи сценарий? Вече не знам. Това е точно като едно от виденията, които имах в периода след лечението си от алкохолната зависимост.

Действието се развиваше в града. Казиното беше осветено и същият бал продължаваше, сякаш не бе спирал от две десетилетия. Да, мисля, че беше това. Повторението на бала в Ес-Тала, но в театрален мащаб. Тук не напредваме в опознаването на Лол В. Щайн, този въпрос е приключен. Тук тя ще умре. Спря да ме занимава натрапливо, оставя ме на спокойствие, аз я убивам, убивам я, за да престане да се изпречва на пътя ми, да спи пред къщите ми, книгите ми, да се излежава по плажовете по всяко време, при вятър и студ, да чака, да чака това: да я погледна още веднъж за последен път. Хората приветстват лудостта ѝ. Тя е остаряла, излиза от казиното на преносим стол, станала е китайка. Някакви мъже носят стола върху раменете си като ковчег. Лол В. Щайн е силно пудросана, червосана. Тя няма представа какво ѝ се случва. Гледа хората, града. Косите ѝ са боядисани, нацапотена е като проститутка, жива развалина, както се казва. И това е най-хубавата фраза в моя живот: „Тук е Ес-Тала чак до реката – и отвъд реката пак е Ес-Тала“.
Тала е думата, изкрещяна в таванските помещения на хотел „Рош Ноар“ онази лятна вечер от младия чужденец със сините очи и черните коси.

Преди няколко дни мой приятел,който се връщаше от Рио де Жанейро, ми каза: „Представи си, Лол В. Щайн, нашата толкова мъчна книга – когато слязох от самолета, първото нещо, което видях по витрините на книжарниците на летището, [изписано] със светещи букви, беше: O Deslumbramento 50 Edição[1]“.
Лол О. Щайн. Лудата.
Арестувана на този бал в Ес-Тала. Тя си остава там. Балът се разраства. Образува концентрични кръгове около нея, все по-широки. Сега този бал, слуховете за този бал са стигнали до Ню Йорк. Сега Лол В. Щайн стои начело на героите в книгите ми. Все пак е любопитно. Именно тя се „продава“ най-добре. Лудичката ми.

[1] Португалското заглавие на Похищението на Лол В. Щайн. Пето издание. –Б.пр.