Начало Идеи Гледна точка Мачизмът и „българщината“ като „Православие“
Гледна точка

Мачизмът и „българщината“ като „Православие“

25424

Откакто новоизлюпените „консерватори“ (по руски образец) у нас видяха като основен метафизически враг в днешния свят „джендър-идеологиите“, денационализиращия глобализъм и „обществото на консумеризма“, постепенно – този път сред масите – се народи още един тип „православно християнство“, за което, мисля, трябва да кажа нещо след текста си от миналата седмица.

Основното в това „наше“ и „традиционно вероизповедание“ се оказва… семейството (от мъж и жена) и любовта към „народностните ни традиции“. Ако човек следи публичните акции на този тип „православни“ и няма никаква представа що за религия е Православието, би могъл да реши, че според нея Христос, Неговите ученици, апостолите, и светите отци на Църквата са учили първо и преди всичко, че човек се ражда на този свят мъж, за да „си вземе жена“, или жена „за да бъде взета“ от мъжа си и те да станат (хетеросексуално) семейство. И това е така, защото когато този тип нови „православни“ у нас бъдат попитани кои по-точно са „християнските“ (нашите, изконните, православни) ценности, които те отскоро ревностно защитават с шествия, декларации и (подсказвани на Св. ни Синод) „становища“, те най-често ще ви отговорят, че такава ценност е… семейството.

Ако оставим настрана, че – симптоматично – най-често ревнителите на тази основна християнска православна ценност са невстъпили в брак „възпитаници на елитни гимназии“ или второ- и трето-брачни, ще трябва да кажем, че ако утвърждаваното от тях наистина би било вярно, то в християнството (и в Православието) буквално не би имало нищо отличаващо го от повечето световни културни и религиозни традиции, пък дори от – и без това природно зададеното на човека. Не ангажираността към ближния, независимо от неговия етнос и вяра, на която Христос ни учи в евангелската притча, не „блаженството“ на „нищите духом“, не раздаването на всичко, което имаш и тръгването след Христос, което е онова, което „не достига“ на изпълнилия дори всичко предписано в Закона Моисеев, не прощаването на дълга на ближния ти „до седемдесет пъти по седем“, не правенето на добро на ония, които ни мразят, не респектът към каещия се митар и плачещата блудница, защото те биха могли да са по-близо до Царството небесно, а видиш ли… семейството. Каква профанация на християнството и на Православието! Тя, разбира се, има своя корен в същия руски по своя произход дуализъм, според който днес целият свят извън Русия (и обичащите Русия) е атеистичен, индивидуалистичен, а поради това и… джендъристки, не-човешки, „содомитски“, а нормалността и семейството са станали дял единствено на… източното (защото е руско) Православие.

Разбира се, не искам да кажа, че мнозинството от свеждащите Православието до (хетеросексуалното) семейство и хетеросексуалното семейство до Православието си дават сметка за този корен на „православността“ си, но е факт, че независещата от тях и неможеща да бъде заслуга (камо ли пък религиозна заслуга) хетеросексуалност и общочовешка тяга към брачност се превърна за тях в почти мистическа „праведност“, именно в контекста на този „експортиран“ от нацистка Русия дуализъм. Ние сме хетеросексуални мъже и жени, ние сме склонни да сключим брак (в който можем и да се бием, и да си изневеряваме), но това вече означава, че не сме „гнили либерали“, а сме… православни християни – само които в днешния „прогнил“ свят са все още хетеросексуални, правят семейства и раждат деца.

Православни християни обаче сме напоследък и със самото това, че сме… българи – ентусиазмично, патриотарски сме българи. Защото „българщината“ ни – как иначе – е традиция (а не национално строителство), фолклор (а не общочовешка култура), защото е „героичен“ изолационизъм и провинциализъм (а не всечовечност). В този контекст Православието за този типаж не е духовен живот днес, а декорация – иконки, кръстчета, освещавания, свещички и пр.; не е конфесия, а анти-конфесия: анти-западен анти-католицизъм, анти-протестантизъм и въобще изповедание – „анти“. То е „българската“ религия.

Всъщност преди известно време видях в социалните мрежи невероятна – синтезираща в едно илюстрация на това „семейно“ и „народностно православие“. Гледайки клипа отначало помислих, че той е негова иронична карикатура. Оказа се обаче, че си го е направил и режисирал съвсем сериозно наш сънародник, живеещ от години в… Германия. Нека накратко ви разкажа какво представлява той. В самото начало виждаме в кадър як, „нацепен батка“ (както се изразяват младите), отварящ шкаф очевидно в дома си, откъдето изважда бели къси чорапи, на които се мъдри портретът на… Христо Ботев, а след това и български байряк. Тържествено сваля тениската си, застава „по мускули“ в гръб и виждаме че между врата и плешките му е татуиран… кръст. „Кръстоносецът“ се облича в спортен екип, надява бронежилетка, обръща се и застава пред поставена на шкафа иконка, тържествено се прекръства, намята трибагреника като пешкир на раменете си и излиза. След миг го виждаме застанал на площадка отново (трикратно) прекръстващ се и начеващ да прави… лицеви опори: пет, десет – надига се, прекръства се отново и пак пет, десет лицеви опори, превръщайки прекръстването в елемент на атлетичното упражнение. След последното тържествено прекръстване избърсва изпотеното лице с трибагреника и го премята през врата си като пешкир.

Както се вижда всичко наистина е събрано в едно: Христо Ботев (на краката), иконката на шкафчето, татуираният кръст, кръстните знамения и мъжественият атлетизъм. „Православният“ българин – личи от километри – не просто е хетеросексуален, но е и „мачо“. Което значи, че е готов за осъществяване на основната „християнска ценност“ – семейството, в което ще може и да закриля, но и да вдъхва страх на „жената“ – в което ще е „православен“, защото е „българин“ и „мачо“ и ще е „мачо“, защото е „православен“, а не някакъв си „лигав католик“ или не дай Боже „либерал“.

В заключение ще кажа само, че този нов тип „православен християнин“, декориран с иконки, кръстчета, татуиран с Ботев и с религиозна ревност защитаващ „семейните ценности“, никога няма да видите в църква. Все пак, в неделя е редно човек да се наспи добре „като хората“.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора