3
5995

Маяковски. Поетохроника на трагедията (2)

125 години от рождението на поета

Революцията е не само световен пожар, кърваво очищение на „тоя свят и на човека като звяр мъхнат“. За Маяковски тя е нулева степен на историята. Тя е сблъсъкът, който подменя, разрушава, че и направо изпарява реалността. Троцки нарича същия този процес „неистовото опиянение на историята“. Тъкмо това привлича поетът към болшевиките през 1917 г., а и преди нея. Зачеркването на съществуващото като такова, съответно на реализма, който е спойката в устойчивите представи за реалността:

Оставете!
Забравете!
Плюйте
и на рими,
и на арии, и на розов цвят,
и на всички митихлюндии разплути
на изкуството във вехтия склад.

(„Заповед №2 до армията на изкуствата“, 1921 г., превод Николай Антонов)

Ето защо Маяковски приема Ленин. И стига дотам, да напише:

Себе си
             аз
                 под Ленин чистя,
за да плувам
                    в революцията нататък.

(„Владимир Илич Ленин“, 1924 г., превод Димитър Методиев)

Интересното е, че самият Ленин не му отвръща с взаимност. От беседите си с Ленин в първите години на революцията Горки установява: „Към Маяковски се отнасяше недоверчиво, даже раздразнено. – Крещи, измисля си някакви криви думи, и всичко у него по моему не е много понятно. Разсипано е всичко, трудно се чете. Талантлив ли е? Даже много? Хм, нека да видим“.

Разговорът не е датиран, вероятно е проведен някъде през 1920 г. Горки все още често се среща с Ленин, беседват на литературни теми, докато през есента на 1921 г., подканен от вожда на революцията, сам не напуска Съветска Русия. Запазена е и записка на Ленин до наркома по изкуствата Луначарски (6 май 1921 г.) по повод поемата „150 000 000““.

„Как не ви е срам – пише Ленин – да гласувате за издаването на „150 000 000“ в 5000 екземпляра?
Тъпотия, глупаво, върла идиотщина и претенциозно.
Според мен такива неща трябва да се печатат само в 1 от 10 или не повече от 1500 екз. За библиотеки и чудаци.
А Луначарски да се сече за футуризъм.“

Маяковски със сигурност не е знаел съдържанието на тази бележка. Вероятно по същото това време е продължавал революционно да скандира стиховете си (разказват, че четял много изразително):

Да вървим!
Да вървим! Да вървим!
Хо, хо
Хо, хо, хо, хо.
Спадат!
            Ванка!
                      Керенките натикай в чорапа!
Бос ли на митинг ще шляпаш?
Пропадна Русийката!
                                Отиде си клетата!
Нова Русия ще намерим.
                                     Всесъветската.

(„150 000 000“, превод Иван Динков)

В това отношение историята на руския болшевизъм силно наподобява фашизма на Мусолини, който лично не понася футуриста Маринети, ала охотно приема той да пропагандира режима. Самият Мусолини е обичал да повтаря: „ние практикуваме раждането на трагедията“.

А пък трагедията е творческа и лична съблазън.

Виждаме нейния отпечатък върху биографията на Маяковски, непрекъснато конструирана и пренаписвана от самия него – трябва да признаем достатъчно изразително, ако не и гениално. Далеч преди да го превърнат в казионен образ на болшевишката революция, той гради своя христоматиен образ на поет на разрушението, гордо устояващ на насмешките, в очакване на собствената си гибел. И дори завършва автобиографията си „Аз сам“ (1928 г.) с думите: „Аз още не съм се вакадемичил и не съм свикнал да се лигавя със собствената си персона, а и работата ми ме интересува, само ако от нея ми става весело“.

Основоположникът на руския формализъм Виктор Шкловски, считащ себе си за ученик на Хлебников и Маяковски, започва биографията му с думите:

Може по различен начин да се започне книгата за поета, ако тя не е негова биография.
И биографията не е задължително да се започне от началото.
У биографията биват различни начала.
Маяковски своя рожден ден е описал така:
„В небето на моя Витлеем не са горели знаци, никой не е пречел да спят на къдрокосите влъхви. Бил е ден абсолютно като всички – до втръсване еднакъв – денят на моето пришествие към вас.“

Следва историята на селището Багдади, в далечната Кутаиси, едва ли не нов Багдад в страната на чудесата, по-точно в Грузия, където в семейството на беден лесничей вижда бял свят малкият Володя.

А истината е по-различна. Володя Маяковски се ражда наистина в Грузия, но като потомствен дворянин. Баща му е високопоставен царски чиновник, завеждащ лесничействата на империята в този край. Високоценен от началствата, той ненадейно умира, а майката, получила добра пенсия, се установява в Москва заедно с Володя и двете му сестри.

Вярно е, както твърди Шкловски, че поетът се ражда от противоречията на своето време. Да, той напипва пулса на времето, съзира неравенствата, усеща несъвпаденията в хода на времената. Измерва ги в слово, често е непризнат от дете.

Владимир Маяковски е буйно и опърничаво момче, останало отрано сирак, което влиза в противоборство със системата, с авторитета, с властта, въплъщаваща сянката на бащата. Чрез символно отцеубийство той влиза в революцията.

Съдбата по особен начин кръстосва биографията му с тази на министър-председателя Столипин, несбъднатия реформатор на империята. Съветските биографи на поета упорито премълчават тази страница.

Маяковски рисува добре, готви се за Строгановското училище. Тогава попада в полезрението на полицията. По онова време, след потушаването на революцията от 1905 г., Столипин е не само премиер, но и министър на вътрешните работи.

През 1906 г. тринайсетгодишното момче учи в Пета московска гимназия. Училището е елитно, а Маяковски, нека не забравяме, е дворянин. Там учат децата на старата московска интелигенция – Вернадски, Соловьови, Фаворски, негов съученик е и Борис Пастернак. В „Аз сам“ той разказва: „Под чина ми „Анти-Дюринг“. Белетристиката не я признавах. Много ясно си спомням синичката Ленинова „Двете тактики“. Харесваше ми, че книгата е обрязана до буквите. За нелегално прокарване“.

Едва четиринайсетгодишен, през 1908 г., той се присъединява към болшевиките. Привлича го крайния радикализъм на Ленин, пълното отрицание на легалната политическа борба. Задържат го за първи път – по делото за нелегалната печатница. Скоро го освобождават. Непълнолетен е, срещу него няма доказателства. И пак непълнолетният дворянин Маяковски е поверен на майка си за попечителство.

Януари 1909 г. го арестуват за втори път. В дело 462 на Охранката (тайната царска полиция) пише, че потомственият дворянин Владимир Владимирович Мяковски е задържан по делото на група грабители. Групата, състояща се от болшевики и есери, граби (експроприира) за „партийни цели“. Майката Алекандра Маяковска пише прошения – до московския градоначалник и лично до Столипин. „Мъжът ми прослужи 24 години на Кавказ. Умря като главен лесничей и ме остави без никакви средства. И ето че сега момчето ми – син на баща си, служил безукорно 24 години, днес обвиняват в политически престъпления. При обиска не беше намерено нищо уличаващо. Освен един револвер в незаключения сандък. Присъствието на този револвер за мен е необяснимо“.

Пастернак, който по-късно го вижда на литературни четения, си спомня за своя съученик: „имаше развятата грива като терорист на Достоевски, само че от провинциалните му персонажи“.

Градоначалникът докладва на Столипин за младия дворянин Маяковски и Столипин нарежда да го освободят, отново връщайки го при майка му за попечителство. По ирония на съдбата Маяковски се застрелва тъкмо на рождения ден на Столипин. А през 1924 г. пише стихотворението „Киев“. Десетина стиха от него са посветени на Столипин.

Бе убит
           и пак възправен тук
                                          Столипин –
паметник,
                ръка подпъхнал
                                        в китела.
Пак убит –
                 и трепнали
                                  алеи липови
от стрелбата
                    на дванадесет правителства
.

(„Киев“, 1924 г., превод Николай Антонов)

Написано е с уважение към Столипин. Паметникът на Столипин по онова време е отдавна взривен от приятелите му болшевики. Съдебното дело на Маяковски е публикувано през 1958 г. в серията „Литературно наследство“. Веднага след това книгата е забранена и иззета от публичните библиотеки. Заради тъмните петна върху образа на поета. Не само заради Столипин. Вътре е и парижката кореспонденция между Маяковски и официалната му „любима жена“ Лиля Брик, където тя пише: „Купи ми, моля те, автомобилчик. Най-добре фордик“.

С Лиля Брик и сестра ѝ Еличка (бъдещата Елза Триоле, спътницата на Луи Арагон) Маяковски се запознава в началото на Първата световна война. По онова време той е обзет от патриотични и силно антигермански настроения. Ала не отива на фронта. Моли Максим Горки да се застъпи за него. Горки, който харесва лириката му, ходатайства. Назначават го за военен чертожник.

Поетът Владислав Ходасевич описва този „първи Маяковски“ така: „Войната откри за него истинската улица. Пред паметника на Скобелев и генерал-губернаторския дом той четеше, заобиколен от тумба, кръвожадни стихове, немсконенавистни „до отказ“:

Чакайте, ще изтрием шашки
о бельото на кокотките във Виена!

(„Войната обявена“, 20 юли 1914 г., превод Николай Антонов)

По това време руският футуризъм се разделя на две групи: егофутуристи, начело с Игор Северянин, и чисти футуристи, начело на които застават Велимир Хлебников, Кручоних и двамата братя Бурлюк. Двете групи са много различни, обединява ги само наименованието, заимствано от Маринети. Владислав Ходасевич свидетелства: „Хлебниково-Кручониховската група се базираше на рязко отделяне на съдържанието от формата. Нещо, което ги тласкаше към самостоятелна, автономна или „самовита“ форма, както казваха те – словото, освободено от смислено съдържание. Тук те стигнаха до последния логически извод – т. нар. „заумен език“, чийто баща е Кручоних. Ала скоро им стана скучно, оставаше им само да замълчат. Тогава се появи огромен юноша, в черна рубашка, с конски челюсти и гладни очи, в които крайната притеснителност се сменяше със злобна дързост. Това бе Владимир Маяковски. Скоро, без по-нататъшни разсъждения, Маяковски извърши най-решителна контрареволюция в Хлебниковата революция. В най-основното, в борбата със съдържанието, Маяковски не само, че не тръгна с тях: той отиде дори не на компромис, а на съглашателство; върна съдържанието, като го опрости изцяло, започвайки да използва най-грубите думи. Но неговото съдържание бе ново“.

Ходасевич, а и мнозина други, не могат да простят на Маяковски, че с него в руската поезия нахлува улицата, безвъзвратно, без да затвори дори вратата. Ала истината е, че стиховете му от този период впечатляват – преди и след „Облак в гащи“. Грубостта, дори пошлостта, има своя поетика.

Онова, което постепенно го променя, е превръщането на поезията в агитация. Както и кръгът около него. Най-вече семейството Осип и Лиля Брик, с които той години наред дели едно жилище и общи проекти. Осип Брик е официалният мъж на Лиля Брик. Тя пък е „официалната жена“ в живота на Маяковски – преди и след смъртта му.

Осип Брик официално работи в ГПУ като консултант, той е юрист по образование. Лиля Брик има удостоверение на секретен информатор на ГПУ под номер 15073. Техен най-близък приятел е Яков Агранов, висш кадър на ВЧК от 1919 г. Специалист по заговорите (Кронщадския бунт и Антоновското въстание) и по делата на интелигенцията. Той съставя списъците за изселването на т.нар. „философски параход“ от Съветска Русия. Лично води делото на поета Николай Гумильов и е отговорен за смъртта му. В квартирата на Маяковски живее още един чекист – Лев Елберт, а също и кучето Булка с палетата си. Маяковски обича кучетата, подписва се като „Палето“. „Ние сме крупни човешки екземпляри“, пише той до Лиля Брик, имайки превид себе си и кучето.

Под влияние на „кръга Брик“ и на чекистите Маяковски все повече се превръща в рекламист на строя. За да стигне и до апологията на паспорта си:

Аз вадя из джеба,
                          аз знам наизуст
безценната
                 моя паспортина.
Четете,
          завиждайте –
                               Съветският съюз
е моята
           Родина!

(„Стихове за съветския паспорт“, 1929, превод Николай Антонов)

На 1 февруари 1930 г. се открива изложба, посветена на 20-годишнината от творческата дейност на Маяковски. Някой слага надпис: „Маяковски е непонятен на масите“. На 6 февруари Маяковски „сдава“ независимостта си – подава заявление за постъпване в РАПП – официозния съюз на пролетарските поети. Пълната противоположност на естетиката на ЛЕФ („Левый фронт искусств“), отстоявана от него от началото на 20-те години. На 16 март същата година е премиерата на пиесата му „Баня“, поставена от Майерхолд. В пресата излизат рецензии: „Баня“ е клеветническо изображение на съветската действителност“. Премиерата е четири седмици преди самоубийството на Маяковски. Авангардът е мъртъв, вече ненужен на болшевишката революция.

Нощта на 13 срещу 14 април 1930 г. Маяковски прекарва у писателя Валентин Катаев. Там са и актьорите от МХАТ Михаил Яншин и Борис Ливанов. Маяковски идва на сбирката заедно с жената на Яншин – актрисата Вероника Полонска. Катаев си спомня, че това била типична московска вечеринка – печива със сладко и три бутилки ризлинг. През цялото време Маяковски къса парчета картон, пише записки и ги хвърля към Полонска. Тя – всички я наричат Нора – му пише отговори. Картонените квадратчета летят над масата, над сладкишите. От време на време Маяковски отвежда Нора в съседната стая, настоява Нора незабавно да напусне Яншин. В 3 ч. през нощта Маяковски изпраща Полонска и Яншин до техния дом на „Каланчовка“ и се връща на „Гендриков переулок“. Сутринта рано идва при Полонска, тя бърза за репетиция. Заедно отиват до „Лубянка“, където той има кабинет. Тя не може да остане дълго, ще закъснее за репетиция. В този ден репетицията води Немирович-Данченко, а той не прощава закъсненията. Полонска на бегом си тръгва от Маяковски. Той се застрелва.

Критикът Вячеслав Полонски пише в посмъртната си статия за Маяковски: „Пътят на Маяковски бе път на дребнобуржоазен интелигент към пролетариата. Престана да бъде спътник, но не успя да стане пролетарски поет“.

След смъртта му се появяват множество публикации, че той не е „велик поет на революцията“. Полека-лека минава в забвение.

До 1935 г., когато пет години след смъртта му Лиля Брик пише писмо на Сталин: „Книгите на Маяковски ги няма в книжарниците. Невъзможно е да се купят. По нареждане на Наркомпроса от учебниците по литература са премахнати поемите „Владимир Илич Ленин“ и „Хубаво“. Обръщам се към Вас, тъй като не виждам друг начин да се реализира огромния потенциал на революционното наследство на Маяковски“.

Върху запазеното писмо на Лиля Брик има резолюция: „Др. Ежов, много ви моля да обърнете внимание на писмото на Брик. Маяковски е бил и си остава най-добрия и най-талантливия поет на нашата съветска епоха. Йосиф Сталин.“

Тъкмо Ежов, бъдещият господар на терора, който през 1935 г. е секретар на ЦК, превръща Маяковски в официален поет на съветската епоха. С „ежовите си ръкавици“. След по-малко от година той ще стане нарком на вътрешните работи. Ежов създава музея на Маяковски и организира издаването на пълните му събрани съчинения.

Борис Пастернак констатира: „Започнаха да насаждат Маяковски, както картофа по времето на Екатерина“. А пък Ана Ахматова обобщава „трагедията Маяковски“ с думите: „Преди беше Лермонтов. После – плакат.“

Лаконичен израз на „поетохрониката на трагедията“.

Вж още: Тони Николов, Маяковски. Поетохроника на трагедията (1)
Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияГотвенето
Следваща статияЗа Дните на музиката в Балабановата къща и извън нея

3 КОМЕНТАРИ

  1. всичко руско ми е чуждо. т.н. руска култура, която е културата на европейското руско малцинство, е уловката, която оневинява руснаците като не европейски народ. И е в основата на приемането на руснаците в страни като нашата. Може би тази култура има някакво значение за интелигентите (отново руска формулировка). Но на русифицираните. Сиреч руските автори, колкото и добри да са, са само с руско значение. Те са реакция, отражението, преводачеството на европейското в Расия.. Сиреч нас не ни интересува. Нали така сахиб?

  2. У нас Маяковски бе налаган като поетически канон в соц-епохата. И дори неговите последователи във формата до днес се тачат едва ли не като най-добрите ни поети. Истинска катастрофа в естетиката, но това е друга тема.
    Една интересна съпоставка: живеещата в Париж Марина Цветаева приветства Маяковски , а през 1938 г. се връща в СССР.
    Трагична грешка.
    Трогателната случка с нейната предсмъртна молба за работа в стол като миячка за съдове е напълно различна от последните мигове в живота на Маяковски.

  3. За нашите поколения, калъпирани в тоталитарната идеологическа клетка, руско-съветската култура бе поставяна на първо място изобщо, а признанието на гениалното в европейската някак спираше до началото на XIX в. , след което следваше затъмнение. За европейската култура от двадесетте и тридесетте години на миналия век трябваше да четем в книгите на Иля Еренбург. Можеше да четем, разбира се „Моби Дик“ и „Тримата мускетари“, „Белият зъб“ и „Сбогом на оръжията“, е гледахме и „Фантомас“. Цедката се прокъса след 1971-ва, та видяхме, все пак, доста филми, виж, с рок музиката и джаза не случихме, табу!
    Дори в списание ЛИК , едно от малките прозорчета, през които получавахме трошички с информация за изкуствата в света, имаше процентно съотношение в конструирането на броевете. Доминираше съветската култура, следваха статии за събития в социалистическия лагер и по нещичко, препубликувано от италиански и английски леви издания.
    По правило, първите статии бяха съдържаха откровена комунистическа пропаганда, отразяваха конгреси, празници, поне две седмици около 7 ноември имаше тематични броеве, изцяло доминирани с материали за великата съветска култура от всички периоди, писани с приповдигнат патос. Имаше и нещо добро в конструкцията, доколкото чрез тези пропорции имахме представа за културни събития и за творци, живеещи в Съюза и в соц-лагера, и това ставаше всяка седмица. Сега и понятие си нямаме за грузинска, литовска, арменска, белоруска, украинска, руска култура, не че нещо повече се знае за полската, чешката или румънската сцена, да речем, в пълнота. Махалото се обърна, всеки може да си свали западни филми и да си колекционира западна музика, да записва опера и балет от Mezzo, да търси информация в Интернет и сателитните телевизии, най-малкото да гледа концерти в You Tube. Пазарната свобода буквално ни заля с книги – на последния панаир бяха изложени десетки хиляди заглавия от стотината издателства.
    Каква оценка ще даде времето за лицата на културата по време на съветския тоталитарен строй, е трудно да се каже. Едва ли някой баят комунист ще седне да чете с възторг дебелите романи на Шолохов, нито пък Мамин-Сибиряк . Виж, „Златният телец“, „Майстора и Маргарита“, „Доктор Живаго“ всеки ще чете и препрочита. Така се случи, че на мен все ми даваха съветски автори за оформление, имам си цяла библиотечка с мои корици, не знам , кой е чел Нодар Думбадзе, Леонидас Яцинявичус, Олес Гончар, Михайло Стелмах, Даниил Гранин, Николай Дубов и т.н. При първата инфлация при Попов отидох и си накупих стотина руски плочи с класика на безценица. Сега и да търсиш руски виртуози – няма.