0
949

Медийна звезда от първа величина

La Estreya – списание за паметта, традициите, личностите

La Estreya на ладино, езика на сефарадските евреи, означава звезда. Удачно име за едно издание, самоопределящо се като: „Списание за еврейска история, изкуство, култура“ – ясно е, че то ще се старае да осветли битността и битието на евреите, преди всичко на евреите в България, но не само. Както посочва Михайлина Павлова, главната редакторка на La Estreya, в уводните си думи към първия брой на списанието: „Звездата и светлината, която тя разпръсква, са символ на еврейството. Според Свещената книга денят започва от вечерта, когато на небето изгрява първата звезда“.

Не зная обаче как аз да определя усещането си, разгръщайки La Estreya, – дали като удовлетворение заради елегантността на списанието, или пък като съжаление заради това, че то не е познато на по-широк кръг читатели. Налице е този феномен: качествени издания циркулират из периферията на общественото внимание, преминават там незабелязано, а в същото време представляват отличен медиен продукт, който пропускаме по различни причини – било разпространителски, било печалбарски. Сергиите, за жалост, са препълнени с пошли корици и заглавия, надничат от витрините материални гърлетки и господинчовци за един ден, докато онова, от което нещо можеш да научиш, да усвоиш, да се обогатиш – него са го забили (ако изобщо са го поръчали) нейде в крайчеца: ни да се види, ни да се чуе, нито да се вземе, за да се прочете. Получава се като при търговските вериги за книги: гледат ни от рафтовете Даниел Стийл и Паулу Куелю, сякаш те са единствените пишещи на света, а възхитителна литература като „Канелените магазини“ на Бруно Шулц или „Търговецът на начала на романи“ на Матей Вишниек често дори я няма в наличност – специално трябва да поръчаш, за да я получиш. Вярно, пазарът е и регулатор, но кой знае защо този регулатор вади на повърхността преди всичко пошлото и нестойностното, а солидното и възвишеното го удавя в своите безвкусни и нискоценностни въртопи.

Estreya е списание с вкус, затова не съм изненадан, че малцина са чували за него. И в известна степен този текст е, за да се възстанови справедливостта, да се възвърне правдата – списанието заслужава да му се обърне внимание, тоест заслужава да бъде четено. И то от колкото се може повече хора, толкова по-добре. Четящите хора имам предвид, защото La Estreya е не само интересно списание, то е и благодарно списание.

Всяка благодарност е памет. Е, има и лоша памет, викат ѝ злопаметство, но в La Estreya такава няма. Дори във връзка с най-трагичното събитие на ХХ век, Холокоста или Шоа: разказва за различни хора, българи, които не са се повлекли по злостната пропаганда на Закона за защита на нацията, а по човешки – така, както трябва, впрочем, – са се застъпвали и укривали своите съотечественици евреи. Цял брой е посветен на тези праведници. Това е една от характерните черти на списанието La Estreya – в него паметта не е злопаметство, а добропаметство. От друга страна, тя е и памет за това кой си, какъв си, какво представлява народът ти. В тази посока рубриката „Народът на книгата“ е безценна, поне според мен: Димитър Иванов-Мики – нейният титуляр, я води по блестящ начин, разкривайки всички особености на Книгата, Библията, Танах, на Тората и изобщо на свещеното слово. La Estreya е прекрасен популяризатор на всички тези небесни думи, на древната реч, стигнала до нас във вид на сакрален текст. Изключително полезно е да се чете списанието тъкмо от тази негова познавателна, енциклопедична страна: по един достъпен начин, без назидателност, то връща изгубено знание, обогатява вече наличното, превръщайки слабознаещия в многознаещ. Извънредно ценни са страниците също за сефарадските евреи и за евреите-ашкенази и романьоти, откъдето разбираме, че – както се казва в хубавата книга на Соня Тодорова „Перлите на Ади Ландау“, евреинът винаги трябва да е с готов багаж за път. По-точно за бягство. Удивително как този народ на книгата прекосява цяла Европа и навсякъде, откъдето преминава, оставя белезите на своята култура, на своя бит и на своята душевност, ако продължим с перифраза на известната книга на Иван Хаджийски. Впрочем и списанието La Estreya  в известен смисъл прави същото: оставя белези, дири и следи в любопитната душа на читателя – веднъж прочел някой от материалите вътре, той няма да го забрави никога. Като например аз няма да забравя разликата в посрещането на прокудените от Испания евреи през 1492 г. между Османската империя и Португалското кралство: султан Баязид II се вслушва в молбите на равин Мойсей бен Елия Капсали и изпраща адмирал Кемал Рейс (брат на Пири Рейс – същия Рейс, чиято карта-портолан буди такива главоблъсканици у учените), за да превози бягащите от Гранада мюсюлмани и от Испания евреи, докато крал Жоао II – макар и съгласил се да приюти бегълците за една година срещу огромна сума, впоследствие заробва онези от тях, които не могат да платят, а други, изпратени на о. Сао Томе, оставят костите си там. Разбира се, има още много интересни и поучителни истории, които La Estreya излага на своите страници и човек – ако е любопитен, още по-много може както да научи, така и да осъзнае, когато ги чете. Всъщност списанието демонстрира онова, което винаги е демонстрирала качествената журналистика: тя не се поддава на масовия вкус, не вулгаризира и не профанизира, още по-малко се увлича по жълти патици и кафяви хрътки, а се опитва своя реципиент (възприемател) да го въздигне със словото си, да го направи повече знаещ и мислещ. Не добрата журналистика се разваля и пада на нивото на масовата публика, а масовата публика се придърпва и облагородява до нивото на добрата журналистика. И я прави по-добра…

Добрата журналистика обаче е немислима без доброто оформление. В тази област на масовата информация La Estreya е извънредно добър пример. Графичният дизайн е дело на Ваня Котарова и за решенията и хрумванията ѝ няма как да не ѝ свалим шапка. Списанието грабва още с корицата си, а вътре става дори повече примамващо – материалите са снабдени обилно със снимков материал и илюстрации, няма я тежестта на текста, когато той е прекалено надделяващ; всичко е координирано, съединено и съчетано с вкус и с мяра. La Estreya влиза в добрите традиции на прекрасно оформените списания от едно време като „БТА Паралели“, „Космос“ и „БТА ЛИК“, а с възхода на новите технологии дори ги надминава. Длъжно е да го върши: материалите, които публикува, изискват добре подредена визия, дискретно подпомагаща четивото. Не крещящи цветове, а фино, премерено, деликатно онагледяващо оформление.

Особено това е необходимо при другата голяма тема на списанието – традициите. Открива се тя още в първия брой с „Малкият женски свят на еврейката“, продължава със сефарадската сватба, ритуалите и обредите при отглеждането на деца и т.н., и т.н.; всички тези материали, придружени с интересни факти, с живописни описания, с вълнуващи разкази. Няма как да бъде иначе: подзаглавието на La Estreya, както вече споменах, гласи: „Списание за еврейска история, изкуство, култура“, а огромна част от културата е тъкмо т.нар. „култура на всекидневието“ – изключително любопитна, благодатна за изследване, преизобилна със знаци, символи, значения. В този раздел откриваме и една друга задача, което списанието си е поставило: за една малка общност е от съществена ценност да се вгледа в традициите на предците си, в заветите им, че да запази своята идентичност и индивидуалност. Всичко това обаче не може да стане без да се познават ритуалите, без да се спазват обичаите, без да се изпълняват обредите. Разбира се, не мога да твърдя, че съвременните наши съграждани-евреи се вайкат и кахърят, когато се роди момиче (прочее, сигурен съм, че не се кахърят), но пък като се знаят тия навици, хем ти става мило, хем и някак ласкаво към далните времена на патриархалност и на къде наивни, къде не чак толкова вярвания. Създава се по този начин усещане за приемственост, за общност не просто с евреите по света, а и с тези тук, пребивавали на точно тази земя, на точно тези географски дължини и ширини. С техните съседи също. Поколение след поколение, род след род, фамилия след фамилия – нравите се променят, но заедността остава. В този смисъл La Estreya изпълнява една изключително смислена функция – да удържа това претичване-преминаване през годините, за да не се разпадне малкото семейство, да удържи то на напора на времето, от което, както е известно, се страхуват всички без пирамидите.

Е, не само пирамидите са безстрашни, личностите също са смели и неподдаващи се на ерозията на времето. Удивително е впрочем колко много евреи са допринесли за съзиждането на българската култура, колко много от тях са вградили сянката си в нейните темели. А самите тези личности са третият темел на списанието La Estreya, неговият трети носещ камък. Изреждам някои от представените на страниците му, както и други, които, предполагам, предстои да бъдат представени: художниците и скулптори Борис Шац, Елиезер Алшех, Жул Паскин, Йоан Левиев, Марко Бехар, Сами Биджерано (Сабин), Андрей Даниел, Греди Асса, Ивайло Мирчев, Анна Крамер, Султана Суружон; фотографите Зафер Галибов и Симон Варсано; театралите – актьори и режисьори Исак Даниел, Йосиф Зойфер, Лео Конфорти, Моис Бениеш, Боян Дановски, Гриша Островски, Леон Даниел, Леонтина Ардите, Луна Давидова, Йосиф Сърчаджиев, Ицхак Финци; композиторите Панчо Владигеров, Николай Кауфман и Петър Ступел; философът Иска Паси; поетите Дора Габе и Валери Петров; и още, и още – списъкът е наистина дълъг и едва някой би могъл да го изчерпи. На La Estreya в това направление му върви: има толкова много личности, за които да пише, а се появяват и нови, не по-малко интересни (сещам се тук за Ида Даниел – поет и режисьор, един от авангардните творци-експериментатори в българския театър), че списанието, дай, Боже, може да откара с тях до края на настоящия XXI век. Радващото и удовлетворяващото е, че всички тези големи имена са представени не в някакъв монументално-патетичен стил, а и в топлината на семейната атмосфера, в спомените на близки и познати, извайвайки по този начин портрет на жив човек с всичките му пристрастия и болежки, недостатъци и безпокойства, навици и прищевки. Което не е за учудване: човекът не е Бог, той няма Неговите съвършенства и не може да ги има, но пък – бидейки човек и стараейки се да бъде човек, деятелства така, че да увеличава добротата, красотата и емпатията в света, за да не бъде той толкова студен, мрачен, страшен. В това отношение La Estreya отново е пример: без забежки към жълтини и клюкарщини, а с обич и разбиране разказва за този, за онзи, за перипетиите и успехите в живота му, за преодолените препятствия и постигнатите върхове, но също и за непрекосените мостове и провалените планове. Хората са истински, както истинско е и списанието, което пише за тях с такава любов.

Честно казано, не зная дали La Estreya се разпространява из вестникарските будки. Предполагам, че по-скоро не или пък не кой знае колко усърдно, след като е известно чий/КОЙ е монополът върху това толкова важно действие, призвано да спомага достигането на един или друг печатен продукт до своите потребители. В днешно време се закотвихме в точката (а може би не сме и мърдали от нея, кой да ни каже?) на социалистическите запушвания, когато – ако искаш да намериш нещо ценно и смислено, трябва да положиш усилия, и то съвсем не малки, за да го откриеш и усвоиш. Всред жълтичаво-кафеникавия боклук, разпространяван на българския медиен пазар, едно списание като La Estreya едва ли би могло да се радва на кой знае каква популярност. Ще репликирате: „Че как да бъде популярно, като е само за евреи?“ Не, уважаеми, лебеди мои, не е само за еврейската общност в България; списанието е за всеки любознателен, умен, мъдър и непредубеден читател, за всеки освободен от предразсъдъци и заблуди, от митове и злословия. Затова си струва да бъде търсено, да бъде четено. Както си струва, разбира се, да бъде и правено въпреки трудностите и неразбирането, с които екипът му вероятно се е сблъсквал понякога. Но пък кой е казал, че на звездите им е лесно? И че La Estreya е изключение? Да, не е изключение екипът, но пък за сметка на това прави едно изключително добро списание, което на фона на тукашния мрачничък медиен пейзаж свети като звезда от първа величина…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияКиномански смешни страшки
Следваща статияЕвхаристия