0
7467

Международният тероризъм

„Човешката история е дала много горчиви уроци, че всички най-големи престъпления са ставали все в името на доброто на хората, без някога изобщо да допринесат за това добро.“ Есето е прочетено по Би Би Си през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път.

Може да изглежда израз на съвременна параноя, но всеки път, когато се качвам на самолет, малко тревожно и изпитателно се оглеждам наоколо и последователно се спирам на спътниците ми с един-единствен въпрос: „Така ли изглежда възможен въздушен пират?“. Но сигурно не само аз изпитвам подобни чувства, защото всеки път, когато някой от пътниците стане, за да отиде до тоалетната или по някаква друга причина, забелязвам как почти всички пътници проследя­ват движението му.

Това е явление, характеризиращо последното десетилетие. Въоръжени млади хора от разни страни на Запад се опитват с кръв да унищожат общество, което те не харесват, да постигнат било национални, било религиозни, било чисто идеологически цели. Едва ли днес има грамотен гражданин по света, който да не знае да действията на палестинските терористи, или както напоследък учтиво ги наричат „партизани“, за японската „Червена армия“, за германската група „Баадер Майнхоф“, за южноамериканските „градски партизани“, за италианските „Червени бригади“, за ИРА. Забележителното също е, че това движение не е присъщо на нито една тоталитарна страна – дясна или лява, а е обхванало демократичните страни и още по-точно страните, в които няма смъртно наказание, тоест терористите не рискуват въжето или куршума. Но втората забележителна черта на съвременния тероризъм е, че някои от националните групи са вече свързани здраво в нещо като международен съюз, и ние бяхме свидетели на съвместни акции на японци и германци, палестинци и южноамериканци. Този международно организиран тероризъм се превърна в плашещ призрак по небето на свободния свят и неговите набези по земята бяха неведнъж в самия център на световното внимание.

Но кои са тези международни терористи? Какво точно искат? Кой ги поддържа? Кой стои зад цялата тази явно добре организирана международна конспирация?

Това са трудни въпроси. И точно в тяхната трудност е първото достойнство на филма на телевизията на Би Би Си, чиито създатели са си поставили за задача да се домогнат до най-обективни и възможно верни отговори. Като творческа задача създаването на документален филм за същността на една фантастично потайна и конспиративна органи­зация, издирването и контактите с нейните членове, както и с техните жертви, проследяването на трагични събития и разпита на очевидци – за да се изгради цялостна и вярна картина – всичко това е извънредно трудно. Но още по-трудно е самото създава­не на филма, защото изкуството на филмовата документалистика изисква едва ли не един-единствен за всеки отделен сюжет подход, който би демонстрирал най-ярко основната идея и при който работата не е в натрупването на факти, а в тяхното вярно подреждане, така че да улеснят обективното разбиране и тълкуване от страна на зрителя.

Мисля, че и този втори проблем е бил успешно преодолян от създате­лите на британския телевизионен филм. Защото след края на филма нашите представи за този страховит свят и неговите въоръжени обитатели са значително по-богати, независимо от това дали ние ненавиж­даме или симпатизираме на терористическата кауза.

Естествено, при подхода към такава щекотлива тема първият въпрос, който възниква е – от каква позиция са тръгнали създателите на филма? И ако има такава позиция, тя не предпоставя ли цялата обективност? Тук трябва да се каже, че телевизионната камера на Би Би Си вероятно може да бъде отъждествена с безпристрастното любопитно око на човек, който иска да разкрие истината. Човек, който с чувствителност откликва както на човешката мизерия и страдания в палестинските лагери за бежанци, така и пред ужаса на жертвите на терора. Може би в мълча­нието на камерата стои един постоянен и неумолим въпрос – ЗАЩО?

„Международният тероризъм“, документален филм на Би Би Си, създаден от режисьора Джон Пенигейт, с главна фигура – интервюиращия Том Манголд, е забележително постижение на документалното изкуство. По обсег, по богатство на материала, по острота на проблемите и по-чисто документална внушителност този филм няма равен на себе си между филмите, третиращи същата тема. Всички воюващи страни са застъпени с хладна обективност. Те дават своите обяснения пред камарата, те са по-малко или повече убедителни, говорят с ясни думи или пък просто манкират, гледат с открити погледи или просто се крият зад кърпи или тъмни очила, броят думите си или са словоохотлива… и след всичко това при нас пак стига неумолимият, мълчалив въпрос на камерата – ЗАЩО?

Мисля, че главният успех на филма е начинът, по който Том Манголд, британски телевизионен журналист, води своите интервюта. Бих казал, че някои от тях са забележителни уроци за журналисти как се правят интервюта. Том Манголд не се задоволи да приеме само отговорите, които неговите понякога доста страховити партньори му даваха, той искаше да знае нещата докрай, по-дълбоко, по-точно. И в единия, и в другия случай той винаги се опитваше да уточни съдържанието на думите, с които интервюираните си служеха. Той отхвърли диалектическия произвол на това съдържание, за да наложи критерия на онова морално съдържание, което вековете ясно са установили. Защото в тази война на терористите срещу съществуващия свят те имат своите мотиви, имат дори нещо като идеология, макар че аз поне не долових техните идеали. Всичко като че се свеждаше до разрушение­то на съществуващото, без изобщо да има отговор на онова, което ще последва. В тази мотивировка на убийства, атентати, разрушения и осакатявания, терористите (естествено) влагаха във всяка дума свое съдържание. За тях престъпниците са представителите на демократичните режими, за тях целта оправдава средствата, за тях човешкият живот няма особена цена.

„Какво е убийство?“ – поставя под съмнение и с обиден тон холандската революционерка Сиска Еекен, когато Том Манголд говори с нея.
„Убийство – отговаря моментално той – е смъртта на германския пилот в Могадишу“.
Революционерката си затваря устата. Няма обяснение. Защо терористът, т. нар. капитан Махмуд, убива невинния капитан? Единственото обяснение е, че пред нас стои психопат.

На мен ми настръхна косата, слушайки разказа на една от стюардесите за последните минути на заложниците в самолета в Могадишу. Разбрал, че нищо няма да получи, Махмуд заповядал на останалите терористи да подготвят унищожаването на заложниците. Те отворили бутилките с уиски в самолета и шишетата с парфюм и започнали да заливат пътниците и пода на самолета с явната цел да подпалят всички. На самолета имало малко момченце, което единствено се движело нагоре надолу. И стюардесата се обърнала към Махмуд и му казала:
„Вижте колко мило и добро е това дете. Ние знаем, че ще умрем, но моля ви се, пуснете го поне него да излезе от самолета!“
А Махмуд казал:
„Да наистина, детето е чудесно и ние го обичаме. И тъкмо защото го обичаме, ще го застреляме първо!“

След тази сцена човек едва ли може да приеме опита на Джордж Хаджар, професор по политически науки в Багдадския университет, който оправдава всичко и прехвърля вината върху капиталистическия свят. Още по-куха, нескопосана и в голяма степен патологично-безотговорна е защитата на тероризма от страна на издател от Западен Берлин – Клаус Вагенбах. Той декларира пред Манголд, че терористите не са терористи, но борци за свобода, които само искали справедливост, демокра­ция, равенство и свобода. Но когато Манголд го запита защо тези борци за ценности ги отказват на своите жертви, глупавият отговор е: „Ние всички сме жертви, на техниката, на експлоатацията, на тютюна“. „Но кой ви кара да пушите!“, пита Манголд.

Няма отговор. И не може да има никакъв отговор и никакво оправдание за отнемането на човешки живот. Човешката история досега е дала много горчиви уроци, че всички най-големи престъпления на земята са ставали все в името на доброто на хората, без някога изобщо да допринесат за това добро.

Телевизионната камера ни оставя сами да направим нашите заклю­чения. Сигурно в свободния свят има много несправедливости, много неприятни явления, сигурно има най-остри и актуални проблеми, които трябва да бъдат решени, но повече от ясно е, че тероризмът не е средството за тяхното решаване. И пак тук историята ни сочи, че всичко, което е постигнато до ден-днешен, всичко голямо и значително, на което съвременното човечество се радва, е постигнато не чрез куршу­ми и бомби, а по пътя на ума и сърцето.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияПо стъпките на Мери Елън Марк
Следваща статияПочина художникът Светлин Русев